с жълтеникаво лице, която режеше лук на плота до скарата:
— Приготви един вилиджбургер, Одри. Сложи му всичко, дето расте в градината.
По принцип предпочитам да седя на бара, но този ден се настаних в едно от сепаретата и зачаках Бъди да ме повика да си взема поръчката — Одри приготовлява аламинутите, но не сервира на клиентите. Искаше ми се да размисля върху онова, което се беше случило преди малко, а в ресторантчето на Бъди никой нямаше да ме безпокои. Единствените клиенти бяха неколцина обитатели на градчето, които си бяха поръчали сандвичи и пиеха кока-кола направо от кутийките; летовниците, обитаващи къщичките край езерото, трябва да умират от глад, за да склонят да се хранят във „Вилидж“ — мисля, че дори да са полумъртви, пак ще се наложи насила да ги завлекат в ресторанта. Подът бе застлан със зелен линолеум и приличаше на релефна карта, върху която се открояват възвишения и падини. И линолеумът не бе по-чист от одеждите на готвача (курортистите, които дръзват да прекрачат прага на „Вилидж“, едва ли са забелязали чистите ръце на Бъди). Ламперията бе потъмняла и просмукана с миризмата на печено месо, а по гипсовите стени вместо украса Бъди беше прикрепил с габърчета лепенки, каквито се поставят на задната броня на автомобил. На една пишеше: „Изчезнали са съпруга и куче. Награда за този, който намери кучето“, надписът на друга гласеше: „Тук нямаме градски пияница — всички се редуваме“.
Моята теория е, че хуморът представлява гняв, замаскиран с грим, но в малките градове слоят грим е по-тънък. Трите вентилатора на тавана лениво се въртяха и почти не раздвижваха горещия въздух, вляво от охладителя за безалкохолни напитки висяха две ленти — мухоловки, налепени с насекоми, някои от които още се опитваха да отлетят. Хрумна ми, че лентите са най-сигурното доказателство за доброто храносмилане на онзи, който може да гледа мъртвите мухи и едновременно да се храни.
Замислих се как с Джо възнамерявахме да наречем дъщеричката ни Киа, също като момиченцето, на което бях спасил живота. Съвпадението сигурно е случайно. Замислих се за красивата девойка, която е станала майка на шестнайсет или на седемнайсетгодишна възраст, а като е навършила двайсет, е овдовяла. Спомних си как неволно докоснах гърдите й и колко осъдително е поведението на мъж на средна възраст, който ненадейно открива прелестите на младите жени. Ала най-много ме тревожеше споменът за изживяването ми, след като Мати ми каза името на момиченцето — още чувствах как неочаквано устата и гърлото ми се изпълват със студена вода с металически вкус.
Бях се замислил толкова дълбоко, че едва втория път чух как Бъди ме вика да си взема поръчката. Като поемах подноса, ми подхвърли:
— Ще останеш ли по-задълго или си дошъл да си изнесеш багажа?
— Защо питаш? Липсвах ли ти, Бъди?
— Как не! — промърмори той. — Ама поне си от този щат. Знаеш ли, че на езика на едно индианско племе Масачузетс означава „тъп задник“?
— Все си същият шегаджия.
— Да бе, скоро ще ме поканят да замествам някой прочут комик по телевизията. Известно ли ти е защо Бог е дал крила на чайките?
— Нямам представа.
. — За да стигат до сметището по-бързо от шибаните французи!
Взех си вестник от поставката и сламка за айскафето. После се приближих до телефонния автомат, пъхнах вестника под мишницата си и разгърнах указателя. Направи ми впечатление, че не е прикрепен към телефона и всеки може да го открадне. Но на кого ли е притрябвал телефонният указател на Касъл Каунти?
Бяха записани над двайсет души с фамилията Девор, което не ме изненада — ако дълго живееш тук, ежедневно ще се натъкваш на хора с фамилните имена Девор, Пелки, Бауи или Тутхакър. Където и да отидеш, сигурно ще се натъкнеш на същото явление — някои семейства са по-плодовити, а потомците им никога не напускат родния град.
На адрес „Уосп Хил Роуд“ имаше лице с фамилно име Девор, но малкото име не бе Мати, Матилда или Марта, а Ланс. Обърнах на титулната страница на указателя и видях, че е издаден през 1997 година, когато съпругът на Мати още е бил жив. Напразно се опитвах да си спомня защо името Девор ми е толкова познато.
Изядох сандвича и вече разтопилия се сладолед, като се стараех да не гледам мухоловките.
Докато чаках мършавата и мълчалива Одри да ми върне рестото (във „Вилидж Кафе“ все още можете да се храните цяла седмица срещу петдесет долара… но при условие, че нямате проблеми с холестерола), погледът ми попадна на лепенката върху касовия апарат. Надписът гласеше: „Толкова се шашнах от киберпространството, че се изпуснах в гащите“ и не ме накара да се запревивам от смях, ала ми подсказа отговора на загадката около името Девор.
Бях заможен, дори богат според стандарта на мнозина. Но имаше още един човек, свързан с ТР, който беше богат според стандарта на всекиго от нас и свръхбогаташ според стандарта на кореняците, обитаващи района около езерото. Разбира се, ако още бе между живите.
— Одри, Макс Девор жив ли е? — попитах. Тя вяло се усмихна:
— Да, обаче не ни посещава често.
Думите й ми се сториха много по-забавни от любимите лепенки на Бъди, които не успяха да ме разсмеят. Ухилих се, а Одри, която изглеждаше така, сякаш се нуждае от спешна трансплантация на черен дроб, тихичко се изкиска. Бъди, който седеше на другия край на бара и задълбочено проучваше дипляна за неделните конни състезания в Оксфорд Плейнс, вдигна очи и ни изгледа както строга библиотекарка се взира в младежи, нарушаващи тишината в читалнята.
Качих се в колата и подкарах обратно към къщата. Чувствах се отпуснат след обилния обяд и от горещината. Единственото ми желание бе да се прибера у дома (бях в „Сара“ по-малко от денонощие, но вече мислех за нея като за свой дом), да включа вентилатора, да се просна на леглото в северната спалня и да спя поне няколко часа.
Когато стигнах до Уосп Хил Роуд, намалих скоростта. Прането висеше на въжето, в двора пред караваната се виждаха играчки, но джипът го нямаше. Навярно Мати и Кира са си сложили банските костюми и са отишли на обществения плаж. Осъзнах, че и двете са ми много симпатични. Може би чрез краткотрайния си брак младата жена по някакъв начин да е свързана с Макс Девор, но като гледах ръждясалата каравана и си спомних евтините дрехи на Мати, реших, че Ланс е бил някакъв далечен роднина на богатия старец.
Максуел Уилям Девор вече беше около деветдесетгодишен и живееше в Палм Спрингс, но преди да се оттегли от бизнеса, името му бе свързано с компютърната революция. Откритията в тази област са извършени предимно от млади хора, но и Девор не им отстъпваше — разбираше си от работата и знаеше правилата на играта. Основал бе империята си по времето, когато информацията се съхраняваше на магнитна лента вместо на компютърни чипове и огромните изчислителни машини УНИВАК се смятаха за върха на научното постижение. Девор бил специалист по КОБОЛ и ФОРТРАН, а когато работата се разраснала извън неговите способности, наел срещу високо заплащане млади и талантливи хора.
Компанията му „Вижънс“ бе създала програми, даващи възможност за бързо прехвърляне на информацията от твърдия диск на дискети, на програми за графично изображение, които бързо придобиха популярност… и на какви ли не още програми. Девор не бе участвал в създаването на по-съвременните продукти, но е знаел, че могат да бъдат изобретени и бе назначил екипи от специалисти, които да осъществяват замислите му. Беше притежател и съпритежател на стотици патенти, говореше се, че състоянието му възлиза на около шестстотин милиона долара.
Жителите на ТР казваха, че бил свадлив и неприятен, освен това го смятаха за ексцентричен. Ако ви се случи да чуете как старци описват младостта на някой богат и прочут човек, ще научите, че въпросният богаташ на млади години се е чукал с куче, а на вечеринките, организирани от църковното настоятелство, се появявал само по дълги долни гащи, пожълтели от урина. Все пак бях сигурен, че дори Девор да е абсолютен гандяр и стиснат като скъперника Скурдж от безсмъртния роман на Дикенс, няма да позволи най-близките му роднини да живеят в каравана.
Като стигнах до алеята, водеща към къщата, ударих спирачки и се загледах в дървената табела с надпис
