Той изненадано примигна, сякаш не очакваше един младок да използва старомодните му фрази, сетне се усмихна още по-широко и неодобрително промърмори:
— Ама оназ’ жена хич не я е еня за нея. Малката й се е качила на главата.
Изведнъж забелязах (по-добре късно отколкото никога), че шестима души ни наблюдават и слушат разговора ни, ето защо повиших глас:
— Не останах с такова впечатление.
Той безмълвно се ухили, като че казваше: „Разправяй ги тия на старата ми шапка, младежо“.
Докато вървях обратно към къщата, мислех за Мати Девор. Тревожех се за нея, струваше ми се, че прекалено много хора я наблюдават като под микроскоп.
Прибрах се вкъщи и побързах да сложа бутилката с вино да се изстуди, докато приготвя скарата на терасата. Понечих да отворя хладилника, но ръката ми застина във въздуха. На вратата напосоки бяха залепени петдесетина магнитчета във формата на плодове, зеленчуци, букви и цифри, които сега образуваха окръжност. Първата ми мисъл бе, че някой е влизал в къщата и…
И е пренаредил магнитите върху вратата на хладилника ли? В такъв случай този крадец трябва незабавно да бъде прегледан от психиатър. Предпазливо докоснах една буква, сетне се разгневих на себе си и отново поставих магнитите напосоки. Направих го толкова нервно, че някои паднаха на пода, но аз не ги вдигнах.
Преди да си легна поставих диктофона на масичката под главата на препарирания лос Бънтър и го включих на запис. Пъхнах касета, превъртях брояча на нула, легнах си и непробудно спах осем часа, без да сънувам.
Сутринта се събудих, погледнах навън и разбрах, че денят ще бъде прекрасен — заради дни като този туристите посещават Мейн. Слънцето вече беше изгряло, а въздухът бе толкова чист, че хълмовете на отсрещния бряг на езерото изглеждаха по-близо. В далечината се възправяше Маунт Уошингтън, най- високата планина в Нова Англия.
Включих кафеварката и подсвирквайки си, влязох в дневната. Прекрасната утрин бе заличила страховете ми. Ала след миг вече не ми беше до подсвиркване. Броячът, който преди да си легна бях превъртял на 000, сега показваше 012.
Пренавих лентата, поколебах се с пръст върху бутона за възпроизвеждане, казах си (с гласа на Джо) да не ставам смешен и натиснах копчето.
Глава 10
Около девет часа по алеята се зададе камионетка и шофьорът паркира зад моя шевролет. Пикапът беше нов, марка „Доджрам“, и никелираните му части блестяха така, сякаш току-що е излязъл от автосалона, ала беше боядисан в мръснобяло като предишния, а надписът на вратата също ми беше добре познат:
— Майк! — възкликна Бил и забърза към мен. Мъжете янки не се прегръщат — неписан закон като онзи, който гласи, че истинските мъже не танцуват — но той толкова сърдечно разтърси ръката ми, че едва не разлях малкото кафе, останало в чашата, и ме потупа по гърба. Усмихваше се до уши и за кой ли път имах възможност да се „насладя“ на зъбните му протези, които едно време на шега наричаха „роубъкърс“ — по названието на каталога, по който се поръчваха. Казах си, че старчокът, който ме беше заговорил в магазин „Лейквю“, непременно трябва да вземе пример от Бил — може би ако започне да се храни нормално, ще престане да си пъха носа в чуждите работи. — Майк, много се радвам да те видя!
— Аз също — промърморих и се усмихнах. Усмивката ми беше искрена, чувствах се прекрасно. От опит знам, че онова, което те изплашва до смърт през бурната нощ, на дневна светлина ти се струва съвсем безобидно. — Изглеждаш страхотно, приятелю.
Беше самата истина. През четирите години, докато не стъпвах в къщата, Бил почти не се беше променил, ако не се смятат няколкото бръчки в повече. Колко ли е годишен? На шейсет и пет, а може би дори на седемдесет… всъщност няма значение. Лицето му не беше восъчно бледо, страните и очите му не бяха хлътнали, което е сигурен признак за старческа немощ.
— Същото важи и за теб — промърмори той и пусна ръката ми. — На всички ни беше мъчно за Джо, Майк. Тукашните хора много я харесваха. Дойде ни като гръм от ясно небе, като научихме, че е починала. Беше толкова млада… Жена ми заръча специално да ти предам нейните съболезнования. Никога няма да забрави, че когато се разболя от пневмония, Джо й изплете жилетка.
— Благодаря — промълвих и установих, че гласът ми трепери. Като го слушах, разбирах, че за местните хора смъртта на жена ми беше настъпила наскоро. — Благодари на Ивет от мое име.
— Дадено. Всичко наред ли е в къщата? Съжалявам, че климатикът не работи. Проклета работа. Онези от „Уестърн Ауто“ са нагли мошеници. Бяха обещали да доставят резервната част още миналата седмица, а сега разправят, че ще я получа към първи август.
— Няма значение. Взел съм лаптопа и спокойно мога да използвам кухненската маса вместо бюро. — Със сигурност щях да я използвам — имах да решавам толкова много кръстословици, а разполагах с толкова малко време.
— Бойлерът работи ли?
— Техниката е наред, но възникна малък проблем…
Замълчах. Как съобщаващ на пазача, че според теб къщата е обитавана от духове? Според мен най- добре е да хванеш бика за рогата и да бъдещ откровен. В съзнанието ми напираха въпроси, но не желаех да увъртам. Бил веднага щеше да се досети. Поръчал си бе по каталог зъбни протези, но съвсем не беше глупав.
— Какво има, Майк? Бъди откровен с мен.
— Не знам какво ще си помислиш, но…
Той се усмихна като човек, който току-що е прозрял истината и вдигна ръка:
— Чакай! Може би вече ми е известно.
— Така ли? — Почувствах неописуемо облекчение, е нетърпение очаквах да разбера какво неприятно преживяване е имал в къщата, докато е сменял изгорелите електрически крушки, или е проверявал дали покривът не е протекъл. — Какво си чул?
— Онова, което са разказвали Ройс Мерил и Дики Брукс. Не са ми известни подробности, защото, както знаеш, с жената бяхме във Върджиния. Върнахме се едва снощи, ама бързо научих новината — в магазина не приказват за нищо друго.
Мислите ми бяха толкова обсебени от случилото се в „Сара Лафс“, че отначало се обърках. Все пак ми се стори странно, че местните хора обсъждат необичайните звуци, разнасящи се в моята къща. После свързах името Ройс Мерил със стареца с бастуна от „Бостън Поуст“ и всичко си дойде на мястото. Бил не говореше за призрачните шумове, а за запознанството ми с Мати Девор.
— Заповядай вкъщи на кафе — казах му. — Искам да разбера в какво съм се забъркал.
Седнахме на терасата. Налях си още кафе, Бил пожела чаша чай, защото напоследък избягвал кафето. Помолих го първо да ми разкаже версията на двамата стари клюкари за запознанството ми с Мати и Кира.
