заизкачвах гол по дървените стъпала, като притисках дрехите към гърдите си. Представих си, че съм Бънтър, който поднася на лорд Питър Уимси закуската и сутрешния вестник. Влязох в къщата и установих, че се кискам като слабоумен.
Макар прозорците да бяха отворени, на втория етаж беше нетърпимо горещо и щом се изкачих по стълбата, установих причината. Двамата с Джо използвахме помещението, тя се бе настанила отляво (всъщност заемаше съвсем скромно кътче, а истинското й царство бе студиото), а аз отдясно. В дъното беше инсталирано климатичното устройство, което купихме година след като се сдобихме с вилата. Едва сега се досетих, че ми е липсвало характерното бръмчене. Към климатика с прозрачна лепенка бе прикрепена бележка, която гласеше: „Господин Нунан, инсталацията е повредена. Като се включи, духа топъл въздух и трака, като да е пълна с натрошени стъкла. Дийн казва, че от «Уестърн Ауто» в Касъл Рок са обещали да доставят необходимата част, но ще повярвам, когато я видя. Б. Мезърв.“
Неволно се усмихнах, развеселен от песимизма, типичен за госпожа Мезърв, и включих климатика. Джо твърдеше, че разните машинарии откликват радушно, когато с тях борави представител на мъжкия пол, ала този път положението беше безнадеждно. Заслушах се в противния стържещ звук и след няколко секунди изключих устройството. Съвсем се беше скапало, както обичат да се изразяват местните жители. Докато го поправят, не ще мога да използвам помещението, дори само за да решавам кръстословици.
Все пак се огледах, беше ми еднакво интересно какво ще почувствам и какво ще открия тук. Не усетих и не намерих почти нищо. Ето го бюрото, на което бях завършил „Човекът с червената риза“ и бях доказал на самия себе си, че първият ми роман не е бил плод на щастливо стечение на обстоятелствата; ето я снимката на Ричард Никсън с победоносно вдигнати ръце, а отдолу е написано: „Бихте ли купили кола на старо от този човек?“; ето го килимчето, което Джо бе изработила преди да открие вълнуващия свят на плетивото.
Нямах усещането, че се намирам в кабинета на непознат човек, но всеки предмет (а най-вече празното бюро) говореше, че това е било работното място на предишния Майк Нунан. Някъде бях прочел, че животът ни се определя от два фактора — работа и брак. Бракът ми беше приключил със смъртта на съпругата ми, засега (а може би и завинаги) бях преустановил работа. Нищо чудно, че не се развълнувах, докато оглеждах кабинета, където бях прекарал толкова щастливи дни, сътворявайки въображаеми герои. Все едно, че бях в канцеларията на служител, който е бил уволнен или внезапно е починал.
Понечих да изляза, но ми хрумна нещо. Шкафът в ъгъла беше претъпкан с какво ли не — банкови извлечения отпреди десет години, писма (на повечето изобщо не бях отговорил), листове хартия, върху които бях нахвърлял сюжети за разкази… ала не открих каквото търсех. Отворих дрешника, където температурата беше минимум четирийсет и пет градуса и в кашончето, върху което госпожа Мезърв беше написала „джунджурии“, намерих диктофона марка „Санио“, подарен ми от Дебра Уейнсток по случай публикуването на първата ми книга от издателство „Пътнам“. Заговориш ли, устройството автоматично се включва, а като престанеш да диктуваш, се превключва на „пауза“.
Така и не попитах Дебра дали като е видяла диктофона си е помислила, че всеки уважаващ себе си писател трябва да притежава тази играчка, или подаръкът носеше някакво скрито послание, например: „Запаметявай «телеграмите» от подсъзнанието ти, Нунан, докато не си ги забравил“. Не знаех какъв е отговорът и не ме интересуваше. Важното бе, че разполагах с професионален диктофон и с касети с направени от мен записи, които слушах по време на път. Довечера ще заредя касета в устройството и ще го включа на запис. Ако през нощта отново чуя детския плач, ще имам неопровержимо доказателство. Ще пусна записа на Бил Дийн и ще го попитам какво мисли по въпроса.
„Какво ще се случи, ако довечера чуя детето да ридае, а устройството не го запише?“ — запитах се.
— В такъв случай ще се убедя в нещо друго — промърморих сред тишината на празния кабинет. — Най-малкото ще се усъмня.
В сравнение с пространството, което заемаше работното ми място, нишата на Джо изглеждаше съвсем малка. Тясното пространство никога не е било запълнено с вещи, ала сега представляваше само малко квадратно помещение. Нямаше го килимът, фотографиите на съпругата ми бяха изчезнали, дори бюрото й беше изнесено. Споменът за Джо бе заличен, сякаш тя никога не беше съществувала. За миг изпитах несправедлив гняв към Бренда Мезърв. Спомних си какво казваше майка ми в случаите, когато по собствена инициатива направех нещо, което не одобряваше: „Позволяваш си прекалено много, а?“ Като гледах голото помещение, си мислех, че госпожа Мезърв се е престарала.
— Глупости! — промърморих. — Защо да го прави? Едва ли е предчувствала, че ще умре. Като се има предвид какво купила от аптеката, е била…
Замълчах, защото не исках да го изрека на глас. Нещо ми подсказваше, че не бива да го правя.
Понечих да изляза, но внезапно ме лъхна леденостуден въздух, който премина само край лицето ми. Усещането беше неописуемо, сякаш нежни ръце докоснаха страните и челото ми. Същевременно дочух въздишка… по-точно едва доловим звук, като че някой забързано шепнеше.
Обърнах се рязко. Очаквах да видя как завесите се развяват от внезапно излезлия вятър, но те не помръдваха.
— Джо, ти ли си? — промълвих и като чух името й, затреперих толкова силно, че едва не изпуснах диктофона. — Джо, тук ли си?
Ала никой не ми отговори. Не ме помилваха призрачни ръце, завесите не се раздвижиха. Цареше мъртвешка тишина. На прага на празната стая стоеше човек, който стискаше под мишница диктофон, а по лицето му се стичаше пот. В този момент повярвах, че не съм сам в къщата.
Едва по-късно разбрах, че съм се лъгал.
Следобед отидох в студиото на Джо и със задоволство установих, че в крайна сметка Бренда Мезърв не си е позволила прекалено много. Вещите от малкия кабинет на съпругата ми — първата й плетка, зеленият килим, поставеният в рамка плакат, посветен на полските цветя в Мейн — бяха прибрани тук, сякаш госпожа Мезърв ми беше оставила бележка: „Не мога да облекча мъката ви и да ви утеша, нито да попреча раните отново да се отворят, когато се завърнете в къщата, но мога да събера на едно място всичко, предизвикващо болезнени спомени, за да не се натъквате непрекъснато на него.“
Стените на студиото бяха покрити с доказателства за способностите на съпругата ми: различни плетива, поставени в рамки парчета от пъстри ориенталски платове, парцалени кукли, надничащи от колажите, които Джо наричаше „ранните ми творби“, абстрактно изображение на пустинята, изработено от лентички жълта, черна и оранжева коприна, фотографии на цветя, заснети от жена ми. На полицата беше поставена недовършена женска глава, направена от клечки за зъби и близалки, която би трябвало да изобразява самата Сара.
В единия ъгъл стояха малък тъкачен стан и дървен шкаф. На дръжката на чекмеджето бе окачена табелка с надпис: „Принадлежности за плетене на Джо! Отварянето забранено!“ В друг шкаф намерих банджото, от което тя се беше отказала под предлог, че като свири, я болят пръстите. В трети имаше весло за кану и ролери — носовете на обувките бяха очукани, а връзките завършваха с лилави пискюлчета.
Ала онова, което привлече вниманието ми, стоеше върху старомодното бюро с подвижен капак в средата на помещението. По време на щастливите ни летни ваканции в къщата, както и през почивните дни, които прекарвахме тук, бюрото никога не оставаше празно. Върху плота му имаше какво ли не — макари, гранчета прежда, игленици, скици, може би книга за Гражданската война в Испания или за прочути породи кучета. Понякога се дразнех, задето Джоана се захваща ту с едно, ту с друго. Тя беше олицетворение на
