водка с доматен сок).
Внезапно усетих, че някой ме наблюдава. Някаква жена стоеше на верандата вляво от вратата на плаващия бар и не откъсваше поглед от мен.
Подскочих от изненада. Признавам, че нервите ми бяха изопнати, но дори да бях спокоен, пак щях да се стресна при вида на непознатата. Може би защото бе неподвижна като статуя, или защото беше слаба като скелет, а най-вече заради лицето й. Виждали ли сте картината „Писък“ на Едвард Мунк? Представете си лицето от картината, но в покой, устните са стиснати, а очите зорки, и ще добиете представа как изглеждаше жената, която стоеше в края на кея и с една ръка се държеше за перилото. Само че като я зърнах, първата ми асоциация не бе с картината на Мунк, а с госпожа Данвърс.
Непознатата беше около седемдесетгодишна, носеше черен бански костюм и черен къс панталон. Колкото и да е абсурдно, изглеждаше официално облечена, като че носеше къса черна вечерна рокля. Кожата й беше млечнобяла, само над хлътналите й гърди и по раменете беше осеяна с кафеникавите петънца, свидетелстващи за напреднала възраст. Лицето й бе клинообразно, с изпъкнали скули като на череп и с гладко голямо чело, напомнящо на надвиснала канара. Очите й бяха хлътнали. Оредялата й побеляла коса бе прибрана зад ушите и обрамчваше изпъкналата й челюст.
Мисълта ме накара да потреперя, сякаш ме удари електрически ток. Не исках да обидя жената (как бихте се почувствали, ако вдъхнете толкова силно отвращение на някого, че да затрепери и да загримасничи пред вас?), затова й махнах с ръка, дори опитах да се усмихна: „Здравей, госпожо, здравей, дърта торба с кости. Изплаши ме до смърт, но напоследък нервите ми са изопнати, ето защо ти прощавам. Как си, мамка ти мръсна?“ Струваше ми се, че вместо в усмивка устните ми са разтегнати в гримаса, питах се дали непознатата е прозряла преструвката ми.
Тя не ми махна в отговор.
Почувствах се като пълен глупак („ТУК НЯМАМЕ ГРАДСКИ ИДИОТ, ВСИЧКИ СЕ РЕДУВАМЕ“), престорих се, че отдавам чест и тръгнах по обратния път. Направих няколко стъпки и се обърнах, усещането, че жената ме наблюдава, бе толкова осезателно, сякаш ме натискаше нечия ръка.
На кея нямаше никого. Отначало си помислих, че жената се отдръпнала в сянката на навеса за лодки, после се убедих, че е изчезнала, сякаш е била привидение.
— Знам, знам — промърморих и тръгнах обратно по Улицата към дома си. — Разбира се, че е влязла в бара, къде другаде да се дене? — Ала дълбоко в себе си бях уверен, че не е имала достатъчно време да се върне в бара, пък и със сигурност щях да чуя стъпките й сред мъртвешката тишина.
Отново чух гласа на Джо:
— Може би — промълвих. Не подозирах, че през следващите един-два месеца ще свикна да говоря сам на себе си. — Може би умее да се движи безшумно и незабелязано да се промъква тук и там като госпожа Данвърс.
Отново спрях и се обърнах, но „Уорингтън“ и бар „Сънсет“ бяха останали зад завоя. И без това не изгарях от желание да ги видя повторно.
Докато вървях по обратния път, мислено съставях списък на необикновените явления и случайности, свързани със завръщането ми в „Сара Лафс“: повтарящите се сънища, слънчогледите, лепенката с реклама на местната радиостанция, плачът, който бях чул на два пъти. Запознанството ми с Мати и Кира плюс обаждането на господин Компютър също бяха странни, но несравними с това посред нощ да чуеш как в необитаемата къща ридае дете.
А не е ли странно, че когато Джо умря, бяхме в Дери вместо във вилата? Дори не си спомнях защо бяхме останали в града. През есента и зимата на 1993 година пишех разкази и обмислях сценарий по романа „Човекът с червената риза“. Следващата година през февруари започнах „Далеч от върха“ и не обръщах внимание на заобикалящата ме действителност. Освен това решението да предприемем пътуване до ТР…
— Винаги се вземаше от Джо — изрекох на глас и в този момент направих важно откритие. И двамата обичахме старата къща, но само жена ми решаваше кога да отидем там. Обичайната й фраза гласеше: „Хей, ирландецо, хайде да отпътуваме за ТР за няколко дни.“ Винаги отивахме в „Сара“ по предложение на Джо, но една година преди смъртта си тя нито веднъж не го беше предложила. А пък аз сякаш бях забравил за съществуването на вилата и дори когато настъпи лятото, не ми хрумна да избягаме от града. Възможно ли е дотолкова да съм бил погълнат от работата си? Едва ли… но не ми хрумваше друго правдоподобно обяснение.
Усещах, че нещо не е наред, ала нямах дори бегла представа какво може да бъде.
Замислих се за Сара Тидуел, спомних си текста на една от песните й, която никога не е била записана. Притежавах компактдиск с кавърверсията, изпълнявана от Блайнд Лемън Джефърсън. Единият куплет гласеше:
Песента много ми харесваше и винаги съм се питал как би звучала, ако я изпълнява жена вместо старият трубадур с дрезгав глас на пияница. Бас държа, че Сара Тидуел е пеела като славей. И че е подлудявала публиката.
Неусетно се бях приближил до „Сара“. Огледах се, не видях никого в непосредствена близост (макар откъм езерото да се разнасяше бръмченето на двигателя на моторна лодка), съблякох се, докато останах само по долни гащета, и заплувах към сала. Не се качих върху него, а останах във водата, като се държах за стълбичката. Беше приятно, но ме измъчваше въпросът с какво ще се занимавам до вечерта.
Реших да почистя моето работно място на втория етаж. После може би ще надникна в студиото на Джо… стига да не ме напусне смелостта.
С лекота заплувах обратно към брега, водата ме обгръщаше като фина коприна. Почти бях изминал разстоянието, когато при поредното поемане на въздух видях на Улицата някаква жена, която ме наблюдаваше. Беше слаба като онази, която бях видял на кея на „Уорингтън“, но бе зелена и посочваше на север като горска нимфа от древна легенда.
Ахнах, нагълтах вода и се закашлях. Стъпих на дъното и избърсах очите си. После избухнах в смях (макар и малко пресилен). Зелената жена се оказа бреза, която се издигаше близо до мястото, където дървените стъпала извеждаха на Улицата. Очите ми вече не бяха замъглени от водата и все пак ми се струваше, че листата около сребристия ствол оформят женско лице. Въздухът беше неподвижен, лицето също бе застинало (като на непознатата с черните шорти и черния бански костюм), но ако задуха вятър, то ще изглежда весело, намръщено… или като на жена, която се залива от смях. Зад брезата растеше хилава ела, един от изсъхналите й клони стърчеше встрани. Бях го взел за мършава ръка, която посочва на север.
За кой ли път моето богато въображение ми беше изиграло лоша шега. Работата е в това, че ми се привиждат какви ли не страхотии. След като напишеш няколко романа, всяка сянка на пода вземаш за следа, всяка бразда в пръстта крие тайно послание. В случая това бе недостатък, защото не можех да преценя дали в „Сара Лафс“ има нещо странно или пък всичко е плод на въображението ми.
Огледах се и видях, че наоколо още няма никого (въпреки че вече няколко моторници кръстосваха езерото), затова свалих и гащетата си. Изстисках ги, сгънах ги върху късия панталон и тениската и се
