Торба с кости

Посегнах да включа електрическата пишеща машина и си спомних как бях запратил в кошчето за отпадъци на моя лаптоп програмата „Word 6“. „Сбогом, вярна приятелко“ — бях си казал.

— Господи, дано да работи — промълвих. — Моля те.

Натиснах бутона и машината се включи. Взех лист хартия, забелязах, че потните ми пръсти оставят следи, но изобщо не ми беше до това. Поставих листа, центрирах го, напечатах

Първа глава

и зачаках стоманените обръчи да стегнат гърдите ми.

Звъненето на телефона (или по-точно начинът, по който

Глава 14

Звъненето на телефона (или по-точно начинът, по който го възприех) ми беше познато като скърцането на стола и тихото бръмчене на електрическата пишеща машина. Отначало като че се разнасяше отдалеч, после се усили, сякаш машинист надуваше свирката на влак, приближаващ се към бариера.

Старомодният телефонен апарат беше на масичката в коридора между двата кабинета — „на ничия територия“, както казваше Джо. Навярно температурата в коридора бе поне трийсет и пет градуса, но все пак там ми се стори по-прохладно отколкото в кабинета.

Бях облян в пот и сигурно приличах на някого от културистите, които бях виждал в спортната зала по време на ежеседмичните ми тренировки.

— Ало?

— Майк, събудих ли те? — Обаждаше се Мати, но за разлика от снощи, когато беше потисната и изплашена, сега бе в отлично настроение. По гласа й личеше, че прелива от щастие. Навярно цялата сияеше и отново бе красивото момиче, в което се беше влюбил Ланс Девор.

— Отдавна съм станал… и пиша.

— Не думай! Снощи ми каза, че вдъхновението те е напуснало.

— Така смятах, но може би заключението ми е било прибързано. Какво се е случило? Май си на седмото небе от щастие.

— Току-що разговарях по телефона с Джон Стороу и…

Нима? Колко ли е часът? Колко време съм прекарал в кабинета? Машинално погледнах ръчния си часовник, но на лявата ми китка имаше само кръгло петно кожа без слънчев загар. Бях оставил часовника на нощното шкафче в спалнята и сигурно се беше намокрил, когато съм съборил чашата, пълна с вода.

— … неговата възраст и че ще призове в съда сина му — говореше Мати.

— Почакай! — възкликнах. — Изпуснах нещо, защото се бях замислил. Разкажи ми всичко отново, но говори по-бавно.

Не й отне много време да ми предаде разговора си с младия адвокат. Джон Стороу пристигал утре. Запазил си бил стая в хотел „Лукаут Рок“ в Касъл Вю. Щели да се срещнат в петък и да обсъдят случая.

— О, замалко да забравя! — възкликна тя. — Осигурил ти е адвокат да те представлява, когато даваш свидетелски показания пред Елмър Дърджин. Доколкото разбрах, бил от Луистън.

Нещата вървяха по план, но най-хубавото бе, че Мати е възвърнала борческия си дух. Едва тази сутрин (ако още бе сутрин; съдейки по светлината, проникваща през прозореца над повреденото климатично устройство, вече наближаваше пладне) разбрах колко потисната е била младата жена с червената лятна рокля и белите гуменки. Колко се е страхувала, че ще й отнемат детето.

— Значи всичко е наред. Радвам се, Мати.

— Не знам какво щеше да се случи, ако не беше се намесил. Идва ми да те разцелувам.

— Стороу ти е казал, че положението не е безнадеждно, че има шанс да спечелиш делото.

— Точно така.

— Имаш ли му доверие?

— Да! — възкликна тя, после добави с извинителен тон: — Джон не беше във възторг, когато споменах, че снощи си бил у дома на вечеря.

— Така и предполагах — промърморих.

— Казах му, че сме вечеряли на двора, а той подхвърли, че е достатъчно да сме прекарали само шейсет секунди насаме в караваната, за да започнат да ни одумват.

— Май няма високо мнение за половата мощ на янките, но какво може да се очаква от един нюйоркчанин?

Шегата ми не беше особено духовита, ала Мати избухна в почти истеричен смях — дали от облекчение, че има двама могъщи покровители, или защото беше гузна, че тайно ме е пожелала? По-добре да не мисля по този въпрос.

— Не ме наруга — продължи тя, — но ме заплаши, че лошо ни се пише, ако отново си устроим интимна вечеря. Когато делото приключи, ще те поканя на истинско пиршество. Ще задоволя всяко твое желание.

„Ще задоволя всяко твое желание.“ Мили Боже, колко е невинна! Обзалагам се, че не осъзнаваше двусмислието на онова, което бе изрекла. За миг затворих очи и се усмихнах. Имах повод — като я слушах, бих казал, че положението е повече от розово… стига Майкъл Нунан да пренебрегне онова, което му нашепва циничното му подсъзнание. Изглежда бе съдено нашата приказка да бъде с щастлив край, ако бъдем смели и не се отклоняваме от пътя. И ако се въздържа от сексуални авантюри с момиче, което е толкова младо, че може да ми бъде дъщеря. Ако не успея да овладея нагона си, сам съм си виновен и ще си получа заслуженото. Ала Кира няма да спечели от това. Тя беше като декоративната фигурка, която едно време поставяха на предния капак на автомобилите, и бе обречена да пътува в посоката, в която се движи колата. Добре е да си го напомням всеки път, когато пожелая майка й.

— Ако съдията отреже квитанцията на Девор, ще ви заведа във френския ресторант в Портланд и ще ви поръчам поне девет вида ястия. Ще вземем и Стороу. Готов съм да поканя дори Елмър Дърджин, пред когото ще давам показания в петък. Съществува ли по-готин тип от мен?

— Не познавам такъв — сериозно заяви Мати. — Ще ти върна парите, Майк. Сега съм във финансова криза, но няма все да съм бедна: Дори цял живот да изплащам дълга си, ще ти върна „заема“ до последния цент.

— Мати, не желая да…

— Но аз искам — каза тя тихо, но настойчиво. — Намислила съм днес да направя още нещо.

— Какво? — промърморих. Приятно ми беше да чувам бодрия й глас, тонът й подсказваше, че е щастлива като затворник, който току-що е бил освободен, но вече с копнеж поглеждах към кабинета, където ме чакаше пишещата машина. Знаех, че нетърпимата горещина скоро ще ме накара да прекратя работа, ако не искам жив да се опека, но ми се искаше да напиша поне още няколко страници. „Прави каквото пожелаеш“ — бяха казали и двете жени в съня ми.

— Ще купя на Кира най-голямото плюшено мече, което се продава в супермаркета в Касъл Рок — отговори Мати. — Ще й кажа, че го е заслужила с примерното си поведение, но всъщност й го подарявам, задето е вървяла по шосето в момента, когато ти си шофирал по отсрещното платно.

— Само да не е черно. — Изрекох думите още преди мисълта да се оформи в съзнанието ми.

— Моля? — озадачено и дори стреснато попита тя.

— Само да не е вечерна рокля — смотолевих и установих, че без усилие съм импровизирал.

— Някой ден и това ще стане — изсмя се Мати, после тонът й се промени: — Извинявай, ако снощи съм казала нещо, което да те натъжи. За нищо на света не бих…

— Не се безпокой — прекъснах я. — Не съм тъжен, само съм объркан. Честно казано, почти бях забравил, че Джо се е срещала с някакъв непознат мъж. — Лъжех, разбира се, но в името на благородна кауза.