Торба с кости

наречената размяна на любезности да е приключила.

— Аз съм настойникът ad litem на Кира Девор — обяви тлъстият гадняр. — Знаете ли какво означава това, господин Нунан?

— Мисля, че знам.

— Това означава — продължи да каканиже той, — че съдията Ранкорт ми е възложил да преценя — стига да мога, разбира се — как най-добре да бъдат защитени интересите на Кира Девор, ако се стигне до съдебно дело. Той не е задължен да съобрази решението си с моите заключения, но често се случва точно това.

Изгледа ме победоносно и скръсти ръце. Подозирах, че очаква бурни ръкопляскания. Красивата му помощничка пишеше в бележника си като обезумяла. Може би не се доверяваше на стария пилот.

— Това въпрос ли беше, господин Дърджин? — попитах, а Ромео Бизенет ме ритна в глезена. И без да го погледна, знаех, че не го е направил неволно.

Дърджин сви устни, които бяха толкова лъскави и гладки, че изглеждаха намазани с безцветен гланц. Косата му беше почти опадала, а жалките останки бяха грижливо пригладени върху плешивото му теме. Изгледа ме внимателно, сякаш преценяваше дали ще му създавам неприятности. Отново си спомних колко противни са злобните и дребни шишковци. Бях сигурен, че най-сетне е приключил с „учтивостите“.

— Не, господин Нунан, не беше въпрос. Помислих си, че се интересувате защо ви отнемаме от времето, което можете да прекарате на плажа през този прекрасен летен ден. Може би съм сгрешил. Ако обичате…

На вратата силно се почука, сетне в залата влезе Джордж Футман. Този път беше униформен, носеше и пистолет. Внимателно огледа бюста на помощничката, който се очертаваше под тънката й блуза от синя коприна, после й подаде папка и малък касетофон. Преди да излезе, ми хвърли кръвнишки поглед, сякаш казваше: „Помня те, приятелче. Ти си онзи писател, дето се опита да ми хитрее.“

Ромео Бизонет се наведе към мен, прикри с длан устните си и ми прошепна:

— Касетата на Девор.

Кимнах и отново се обърнах към Дърджин.

— Господин Нунан, познавате Кира Девор и майка й Мари Девор, нали?

Запитах се защо като името й е Мари й казват Мати… и изведнъж разбрах, както докато разговаряхме по телефона бях разбрал, че тя носи къси бели панталонки и фланелка без ръкави. Когато е проговорила, Кира е произнесла Мати вместо Мари.

— Господин Нунан, извинете, че губим ценното ви време, но моля за отговор на въпроса.

— Не е необходимо да се заяждате — намеси се Ромео Бизонет. Говореше кротко, но погледът, който му хвърли Елмър Дърджин, подсказваше, че ако злобните и дребни шишковци станат господари на света, Бизонет ще бъде в първия товарен влак, отправил се към концентрационния лагер.

— Извинете — побързах да кажа, преди дебелакът да проговори. — Отплеснах се за една-две секунди.

— Може би ви е хрумнала идея за нов роман. — Лъщящите му устни се разтеглиха в ехидна усмивка. Приличаше на блатна жаба, издокарана със спортно сако. Обърна се към стенографа с молба да заличи последното изречение, сетне повтори въпроса за Кира и Мати.

Отвърнах, че ги познавам.

— Веднъж или повече пъти сте ги срещали?

— Повече.

— Колко пъти?

— Два.

— Разговаряли ли сте с Мари Девор по телефона? Въпросите му вече ме караха да се чувствам неловко, но бях длъжен да отговарям.

— Да, разговаряли сме.

— Колко пъти?

— Три пъти. — За трети път бяхме разговаряли завчера, когато тя бе предложила след като дам свидетелски показания, да обядвам заедно с нея и с Джон Стороу на общинската ливада. Какво лошо има да си устроим пикник пред очите на всички жители на градчето и на Господ Бог, при това ролята на блюстител на морала ще играе виден нюйоркски адвокат?

— Разговаряли ли сте с Кира Девор по телефона?

Не очаквах подобен въпрос и бях неподготвен. Може би точно затова шишкото ми го задаваше.

— Господин Нунан, отговорете.

— Да, разговарял съм веднъж с нея.

— Ще ни кажете ли за какво разговаряхте?

— Ами… — Погледнах към Бизонет, но и той не беше очаквал подобен въпрос и не можеше да ми помогне. — Мати…

— Моля? — Дърджин се приведе като хрътка, надушила следа. Очичките му, които почти не се виждаха сред подпухналата му плът, победоносно проблеснаха. — Мати ли казахте?

— Мати Девор. Мари Девор.

— Мати ли я наричате?

— Да — отвърнах и изпитах непреодолимо желание да добавя: „Казвам й Мати, когато сме в леглото! Викам й: «О, Мати, моля те, не преставай!»“ Ала се въздържах и обясних: — С това име тя се представи, когато се запознахме. Случи се на…

— Ще стигнем и до запознанството ви, но в момента се интересувам от разговора ви с Кира Девор по телефона. Кога сте го провели?

— Вчера.

— На 9 юли 1998 година, така ли?

— Да.

— Кой е набрал номера ви?

— Ма… Мари Девор.

„Сега ще попита защо се е обадила — помислих си, — а аз ще обясня, че е искала да предприемем поредния сексмаратон и че преди да се чукаме, си хапваме ягоди с шоколадова глазура и разглеждаме снимки на голи уродливи джуджета.“

— Тогава как се е случило така, че Кира да разговаря с вас?

— Чух я да казва на майка си, че имала да ми съобщи нещо важно и я помоли да й даде слушалката.

— Какво е искала да ви каже?

— Че за пръв път си е измила косата с шампоан.

— А спомена ли ви, че се е закашляла?

Млъкнах и се втренчих в него. В този момент разбрах защо хората мразят адвокатите, особено онези, които ги поставят натясно.

— Господин Нунан, желаете ли да повторя въпроса?

— Не — промърморих и се запитах как е научил тези подробности. Може би мръсниците подслушват телефона на Мати, моя телефон или и двата. За пръв път усетих на свой гръб какво е да имаш враг, който притежава петстотин милиона долара. Човек с толкова много пари може да подслушва всички телефони, които пожелае. — Каза, че се била закашляла от шампоана. Но иначе беше…

— Благодаря, господин Нунан. А сега да поговорим за…

— Оставете го да се доизкаже — прекъсна го Бизонет. Едва ли беше очаквал, че ще се наложи да ме защитава, но изражението му подсказваше, че няма нищо против да се „включи в играта“. Приличаше на куче от породата „блъдхаунд“ с вечно тъжни очи, но знаех, че мога да му се доверя. — Не се намираме в съдебната зала и господин Нунан не е подложен на разпит.

— Първата ми грижа е за благото на детето — заяви Дърджин. Високопарните му думи и смиреният му тон не си подхождаха — все едно да залееш с разтопен шоколад царевично пюре. — Приемам твърде присърце тази отговорност и може би съм се поувлякъл. Извинете, ако съм ви обидил, господин Нунан.

Замълчах. Ако отговорех, че приемам извинението му, Щях да съм лицемер като него. Ето защо промърморих: