— Глупости! Ако беше вярно, като удари спирачки, джипът щеше да излети от платното и да се преобърне.
— Според заместник-шериф Футман следите от гумите показват, че скоростта е била минимум осемдесет километра в час — заяви Дърджин. Не ми задаваше въпрос, но ме изгледа предизвикателно, сякаш ме подканваше да се съпротивлявам и да затъвам все по-дълбоко в подвижните пясъци. Замълчах. Той скръсти ръце на масата и се наведе към мен:
— Господин Нунан, ако не сте били занесли малката на безопасно място, възможно ли е било тя да бъде прегазена от джипа, шофиран от майка й?
Въпросът беше коварен — какво да отговоря? Бизонет пет пари не даваше за мен и вниманието му беше насочено към хубавичката помощничка на Дърджин. Спомних си книгата, която Мати четеше едновременно с „Бартълби“ — „Безмълвният свидетел“ от Ричард Норт Патерсън. За разлика от героите на Гришам адвокатите, описани от Патерсън, винаги бяха адски самоуверени.
„Възразявам, господин съдия, въпросът към свидетеля е подвеждащ“ — би казал някой от тях.
Вдигнах рамене:
— Съжалявам, но не мога да отговоря. Не съм си взел кристалната топка.
В очите му отново проблеснаха гневни пламъчета:
— Господин Нунан, предупреждавам ви, че ако не отговорите на въпросите ми, по-късно ще ви призоват от Малибу, от Файър Айлънд или където и да се запилеете, за да напишете поредния си шедьовър.
Вдигнах рамене:
— Както кажете. Вече обясних, че разговарях с момиченцето, поради което не обърнах внимание с каква скорост шофира майката. Но как да ви отговоря дали Ройс Мерил е добре със зрението и дали заместник- шерифът Футман е измерил тъкмо следите от гумите на джипа. Може би не знаете, но на този участък от шосето има следи от гумите на много превозни средства. Да допуснем, че госпожа Девор е карала с осемдесет, дори с деветдесет километра в час. Тя е едва на двайсет и една години, Дърджин. Младежите на тази възраст са с добри рефлекси и вече са опитни шофьори. Според мен тя в никакъв случай нямаше да прегази детето…
— Достатъчно!
— Защо ме прекъсвате? Може би защото не казвам онова, което искате да чуете. — Бизонет отново ме ритна по глезена, но аз не му обърнах внимание. — Заявихте, че защитавате интересите на Кира, но според мен сте на страната на дядо й.
Той ехидно се усмихна, сякаш казваше: „Хитрееш, а? Ще си платиш, задето ме разиграваш!“ Придърпа по-близо до себе си касетофона и промърмори:
— След като споменахте дядото на Кира, господин Максуел Девор, понастоящем живущ в Палм Спринг, предлагам па поговорим за него.
— Както желаете.
— Разговаряли ли сте някога с Максуел Девор?
— Да.
— Лично или по телефона?
— По телефона. — Искаше ми се да добавя, че кой знае как старецът е открил номера ми, който не е вписан в указателя, но се въздържах — та нали Мати беше постъпила по същия начин.
— Кога сте разговаряли?
— Вечерта на четвърти юли. Когато ми се обади, тъкмо наблюдавах фойерверките.
— Навярно сте разговаряли за приключенията на Кира през същия ден, така ли? — Дърджин демонстративно извади от джоба си аудиокасета. Приличаше на фокусник, който показва на публиката разгъната копринена кърпичка. Нещо ми подсказваше, че той блъфира. Сигурен бях, че Девор е записал нашия разговор — едва по-късно осъзнах, че характерното бръмчене по линията е било по-силно — и че записът е на касетата, която Дърджин пъхна в касетофона… и все пак той блъфираше.
— Не си спомням — отговорих.
Той тъкмо се канеше да затвори прозрачното капаче, но ръката му застина във въздуха. Изгледа ме така, сякаш не вярваше на ушите си, а от гняв по страните му. избиха червени петна.
— Не си спомняте ли? Не може да бъде, господин Нунан. Убеден съм, че писателите се стараят да запаметяват проведените разговори, а пък този се е състоял само преди седмица. Разкажете за какво разговаряхте.
— Не мога, честна дума — отговорих безстрастно.
За миг Дърджин като че изпадна в паника, после лицето му се проясни. Прокара пръст по бутоните на касетофона и зададе следващия си въпрос:
— Как господин Девор започна разговора?
— Каза „ало“ — отговорих. Иззад стеномаската се разнесе приглушен звук. Може би старецът се беше изкашлял, а може би бе сподавил смеха си.
Лицето на Дърджин пламна от гняв, но той се опита да се овладее.
— Какво ви каза после?
— Не си спомням.
— Попита ли ви какво се е случило сутринта?
— Не си спомням.
— Не му ли казахте, че сте видели как майката и детето заедно берат цветя? Мисля, че точно това сте заявили на разтревожения дядо на Кира, когато ви е запитал за случката, за която вече говорел целият град.
— По-полека — намеси се Бизонет и направи знак, с който треньорите на баскетболните отбори искат прекъсване на играта.
Дърджин гневно го изгледа. Лицето му вече беше мораво, като че всеки момент той ще получи апоплектичен удар. Устните му бяха разтегнати в грозна гримаса, виждаха се равните му зъби с коронки — истински произведения на зъботехническото изкуство.
— Вие пък какво искате? — сопна се гневно, сякаш Бизонет току-що беше влязъл и се опитваше да му разясни принципите на мормонската религия или на окултизма.
— Искам да престанете да подвеждате моя клиент и историята с брането на цветята да бъде заличена от протокола.
— Защо? — озъби се Дърджин.
— Защото опитвате да запишете в протокола фрази, които свидетелят не е изрекъл. Моля за прекъсване на заседанието. Междувременно ще се свържем със съдията и ще го попитаме за мнението му…
— Оттеглям въпроса — процеди шишкото и ме изгледа с безпомощна ярост. — Господин Нунан, ще ми помогнете ли да изпълня задълженията си?
— Ще помогна на Кира, стига да мога.
— Добре. — Той кимна, сякаш не беше разбрал значението на думите ми. — За какво разговаряхте с Макс Девор?
— Не си спомням — заявих и го погледнах в очите. — Може би ще опресните паметта ми.
За миг настъпи тишина, както се случва при игра на покер с големи залози секунда преди играчите да свалят картите си. Дори старият пилот мълчеше, а немигащите му очи бяха вперени в мен. Сетне Дърджин отмести касетофона (забелязах, че го гледа със същото отвращение, което понякога изпитвам към телефона) и отново ме заразпитва за случилото се сутринта на четвърти юли. Изобщо не повдигна въпрос за това, че във вторник съм вечерял с Кира и Мати, повече не спомена и за разговора с Девор, когато бях изрекъл куп лъжи.
Продължи да ми задава въпроси чак до единайсет и половина, ала и двамата знаехме, че разпитът бе приключил в мига, когато той отмести касетофона.
— Майк! Майк, насам! — Мати, която седеше на една от масите за пикник на площадката зад естрадата, махаше, за да привлече вниманието ми. Изглеждаше много щастлива. Махнах й в отговор и тръгнах към нея,
