като си пробивах път между деца, които играеха на гоненица, и влюбени двойки, които прегърнати седяха на тревата. Към мен полетя фризби — наведох се да го избегна, а някаква немска овчарка с подскок го улови.
Забелязах, че на масата се е настанил и висок червенокос мъж, но не успях да го разгледам. Мати ме посрещна на пътеката, прегърна ме и ме целуна толкова звучно и силно, че зъбите ми едва не нараниха устните ми. Усмихна се като палаво момиченце и възкликна:
— Целували ли са те толкова сърдечно?
— Не ми се е случвало от четири години насам — промърморих. — Доволна ли си? — Страхувах се, че ако веднага не се отдръпне, ще получи физическо доказателство за удоволствието, което ми беше доставила.
— Какво друго ми остава? — с престорено примирение въздъхна тя и се обърна към червенокосия: — Пак ли оплесках нещата?
— Донякъде — отговори той. — Слава Богу, че в момента не ви наблюдават старите клюкари от „Гараж за какво ли не“. Майк, аз съм Джон Стороу. Приятно ми е да се запознаем, след като досега сме разговаряли само по телефона.
Веднага ми допадна, може би защото изглеждаше толкова трогателен — носеше елегантен костюм с жилетка и старателно подреждаше картонените чинии на масата за пикник, а червеникавите му къдрици се развяваха като водорасли, понесени от силно подводно течение. Имаше бяла кожа, осеяна с лунички — хората с такава кожа никога не хващат слънчев загар. Сигурно беше трийсетинагодишен, но изглеждаше на възрастта на Мати. Навярно едва след пет-шест години ще възмъжее достатъчно, че барманите да му сервират алкохол, без да му искат личната карта.
— Настанявай се — покани ме той. — Ще си устроим пиршество със специалитетите на „Касъл Рок Варайъти“ — месни ролца, които Бог знае защо тук наричат италиански сандвичи, понички с италианско сирене, пържени картофки с чеснов сос, шоколадови десертчета и… какво още? А, да, забравих напитките. — Той извади от плика три бутилки с безалкохолна бира. — Предлагам да започваме. В петък и в събота Мати е дежурна в библиотеката от два следобед до осем вечерта, а точно сега не е желателно да закъснява за работа.
— Как мина сбирката на литературния кръжок? — обърнах се към Мати. — Виждам, че Линди Бригс не те е изяла с парцалите.
Тя се засмя, стисна дланите си и вдигна ръце в победоносен жест:
— Направо им взех ума. Обаче не посмях да им кажа кой ми е разтълкувал основната идея…
— Слава Богу, че не си посмяла — намеси се Стороу, който старателно отстраняваше конците от месното ролце и го гледаше подозрително, като че се колебаеше да го опита.
— …затова обясних, че съм прочела няколко литературни разработки на романа — доволно заяви Мати. — Бях много горда, почувствах се така, сякаш съм завършила колеж.
— Радвам се.
— Къде е Бизонет? — попита Джон. — Досега не съм срещал човек на име Ромео.
— Днес няма да имаш щастието да се запознаеш с него. Бързаше да се върне в Луистън.
— Всъщност може би е по-добре първоначално да не ни виждат заедно — промърмори той, отхапа парче от сандвича и изненадано възкликна: — Хм, вкусно е! — После се обърна към мен: — Разкажи какво се случи.
Докато говорех, двамата почти се нахраниха. Най-сетне и аз взех сандвича си, а след първата хапка ме обзеха носталгични спомени. Бях забравил колко вкусно е месното ролце. Да му се не види, защо най- вкусните храни са най-нездравословни? Май същото се отнася и за сърдечните прегръдки от страна на млади жени, които са замесени в скандално съдебно дело.
— Много интересно — промърмори Джон. — Не очаквах подобен развой на събитията. — Взе си поничка със сирене, разчупи я на две и с отвращение се втренчи в лепкавия белезникав пълнеж. — Тукашните хора наистина ли консумират туй чудо?
— А пък нюйоркчаните ядат рибешки пикочни мехури — побързах да защитя местните специалитети. — И то сурови.
— Сигурно. — Той потопи поничката в пластмасовата кутия, съдържаща сос за спагети, който в Западен Мейн се нарича сос със сирене, и предпазливо отхапа един залък.
— Какво ще кажеш? — попитах.
— Не е лошо… но сигурно трябва да се консумира, докато е топло.
Което е самата истина — да ядеш студени понички с италианско сирене е все едно да хапваш сополи. Въздържах се да споделя тази констатация със сътрапезниците си, за да не развалям хубавото им настроение през този прекрасен летен ден.
— Не ми е ясно защо Дърджин не е пуснал касетата със записа — замислено промълви Мати.
Джон се протегна така, че ставите му изпукаха, погледна я както баща гледа послушното си дете, и отвърна:
— Може би никога няма да научим причината.
Изглеждаше много доволен, защото бе убеден, че Девор няма да заведе дело. Не ми се искаше Мати да се зарази от оптимизма му и да храни прекалено големи надежди. Въпреки младостта си Джон Стороу не беше наивен (искрено се надявах, че съм го преценил правилно), но все пак му липсваше житейски опит. Освен това нито той, нито Мати знаеха историята за шейната на Скутър Лариби. Не бяха видели изражението на Бил Дийн, докато ми я разказваше.
— Ще изброя няколко предполагаеми причини Девор да се откаже да използва касетата — продължи Джон. — Интересуват ли те?
— Разбира се.
Той се избърса с хартиена салфетка и започна да изрежда на пръсти: — Първо, той ти се е обадил. В подобни случаи записът на разговора почти никога не се приема като доказателство. Второ, и неговото поведение не е било безупречно, нали?
— В никакъв случай.
— Трето, лъжите ти донякъде злепоставят теб, не и Мати. Между другото историята с шампоана е много забавна и дори трогателна. Ако това е най-силното оръжие на враговете ти, по-добре още сега да се откажат. Четвърто, което според мен е най-важното, подозирам, че Девор страда от заболяването на Ричард Никсън.
— Какво е това заболяване? — попита Мати.
— Касетата, която е дал на Дърджин, не е единствената. Сигурен съм, че този тип записва всичките си разговори по телефона. Може би се страхува, че ако представи този запис като доказателство в съда, ще изискаме да бъдат представени и останалите. Това е най-силният ни коз.
— Какво е записано на тези касети, та е толкова компрометиращо? — недоумяваше Мати. — Защо не ги унищожи, щом го поставят в неизгодно положение?
— Да допуснем, че е невъзможно — намесих се. — Ами ако са му необходими поради други причини?
— Няма значение — заяви Джон. — Най-важното е, че Дърджин е блъфирал. — Леко удари с юмрук по масата и добави: — Убеден съм, че Девор ще се откаже от попечителството.
— Не бива да правим прибързани заключения — казах, но широката усмивка и грейналото лице на Мати ми подсказаха, че намесата ми е закъсняла.
— Разкажи на Майк още какво си свършил, защото наближава време да отида на работа — обърна се тя към Джон.
— Кой се грижи за Кира, когато си в библиотеката? — попитах.
— Госпожа Кълъм, която живее на около три километра от нас. А през юли Кира посещава занятията на лятното Библейско училище, които са от десет до три следобед. Твърди, че й харесвали песните и интересните приказки за Ной и Мойсей. След приключване на занятията автобусът я оставя при съседката, а аз отивам да я взема малко след девет. — Тя печално се усмихна и добави: — По това време мъничето ми вече е заспало на канапето.
Джон говори петнайсетина минути. Макар отскоро да се занимаваше със случая, бе предприел решителни действия. Наел бил частен детектив в Калифорния да събере сведения за Роджър Девор и Морис
