ми, докато шофирах, разхождах се или се въртях в леглото, очаквайки да се унеса в сън.
Една от смътните идеи ми бе помогнала да напиша „Човекът с червената риза“. Един ден видях човек с яркочервена риза да мие витрината на голям магазин в Дери. Под разтворената стълба минаха младеж и девойка, което според едно поверие носи нещастие. Но двамата млади не виждаха накъде вървят: държеха се за ръце и взаимно се изпиваха с очи като всички влюбени по света. Младежът беше висок и едва не събори стълбата.
Сцената се разигра за по-малко от пет секунди. Написването на „Човекът с червената риза“ ми отне пет месеца, но това беше чисто техническа работа. Книгата беше сътворена в секундата, когато си представих как стълбата и човекът върху нея политат на тротоара.
Идеята, която разработвах в момента, не беше от Великите Идеи На Майк (все едно чувах как Джо набляга на всяка дума), но не беше и мъглява. Сюжетът се различаваше от онези, които предпочитах в миналото. Нямаше призраци и вампири, този път никой не би ме нарекъл В. С. Андрюс с пишка. Ала знаех, че идеята си я бива и бях написал осемте страници на един дъх.
Анди Дрейк е частен детектив и живее в Ки Ларго. Той е на четирийсет години, разведен е и има тригодишна дъщеричка. Романът започва с посещението му в дома на жена на име Реджина Уайтинг. Госпожа Уайтинг също има дъщеря, която е на пет години. Реджина е омъжена за много богат индустриалец, който не подозира онова, което Анди знае — че до 1992 година съпругата му се е казвала Тифани Тейлър и е била скъпоплатена проститутка в Маями.
До този епизод стигнах, преди телефонът да зазвъни. Предстояха ми няколко седмици „секретарска“ работа, стига вдъхновението да не ме напуснеше, но вече знаех какво ще се случи до края на романа. Ще ви разкажа накратко съдържанието.
Един ден, когато Карин Уайтинг е едва тригодишна, телефонът иззвънява, докато момиченцето и майка му са в басейна във вътрешния двор. Реджина се кани да извика на градинаря да вдигне слушалката, но се отказва — човекът, който редовно поддържа градината, отсъства, защото е болен от грип, а тя се стеснява да помоли за услуга непознатия заместник. Предупреждава дъщеричката си да не мърда, излиза от басейна и отива да се обади по телефона. Карин изпуска куклата си във водата. Навежда се да я вземе и косата й попада в един от всмукателните отвори на басейна. (Преди две-три години бях прочел във вестника за подобен инцидент, завършил със смъртта на детето, от който беше възникнала идеята за романа.)
Непознатият градинар, който е изпратен от бюрото по труда, забелязва какво се е случило. Тичешком прекосява моравата, хвърля се в басейна и изважда момиченцето, което едва не е било скалпирано. Прилага изкуствено дишане и спасява живота на детето. (С нетърпение очаквах да стигна до тази изпълнена с напрежение сцена.) Майката е изпаднала в истерия. Като се поуспокоява, настоява щедро да възнагради градинаря, но той отказва. Накрая все пак й съобщава името и адреса си, но когато богатият й съпруг отива да го посети, става ясно, че и името, и адресът са измислени.
След две години бившата проститутка, която вече е богата и уважавана жена, вижда на първата страница на вестника снимка на човека, спасил живота на дъщеричката й. Името му е Джон Шакълфорд и е обвинен в изнасилване и убийство на деветгодишно момиченце. Заподозрян е и още в четирийсет убийства, като се смята, че повечето му жертви са деца. Целият град е настръхнал срещу него, репортерите го разпъват на кръст, защото мислят, че е серийният убиец с прякор Бейзболната шапка.
— Така си е — промърморих, докато слизах по стълбата. — Всички са сигурни, че той е убиецът.
Откъм езерото се разнасяше бръмченето на моторници, следователно не можех да плувам гол. Сложих си банските гащета, наметнах се с хавлиена кърпа и тръгнах надолу по пътеката, от двете страни на която в съня ми се издигаха дървета, украсени с хартиени фенери. Жадувах да се потопя в прохладната вода и да залича спомена от кошмарния сън, от който се бях събудил облян в пот.
Двайсет и четири дървени стъпала водят към езерото. На петото стъпало осъзнах какво се е случило. Устните ми затрепериха, дърветата и небето сякаш се сляха пред насълзените ми очи. От гърдите ми се изтръгна задавен стон. Краката ми се подкосиха и едва успях да седна на стъпалото. За миг си въобразих, че кризата е преминала, че е била само фалшива тревога, сетне избухнах в ридания. Захапах единия край на хавлиената кърпа, за да ги заглуша — ако хората в лодките чуеха виковете ми, щяха да си помислят, че на брега убиват някого.
Плачех, задето бях загубил четири години от живота си, прекарани в самота — без Джо, без приятелите си и без работата си. Плачех от облекчение, защото творческата криза може би беше преминала. Още не бях съвсем сигурен — една лястовичка пролет не прави и осем машинописни страници не означават възкресени писателски способности, но се надявах да е истина. Плачех и от страх, като след ужасно преживяване или когато на косъм сме избегнали смъртта. Плачех, защото едва сега разбирах, че след смъртта на Джоана съм се движил по бялата осова линия на шосето. Като по чудо някой ме беше грабнал в прегръдките си и ме беше спасил. Нямах представа кой го е сторил, но точно сега отговорът не ме интересуваше.
Плаках, докато почувствах, че тежкото бреме падна от плещите ми. После слязох по стъпалата и нагазих в езерото. Когато се потопих в прохладната вода, се почувствах като възкръснал.
Глава 15
— Кажете името си за протокола.
— Майкъл Нунан.
— Къде живеете?
— Постоянният ми адрес е Дери, Бентън Стрийт N14, но прекарвам по няколко месеца от годината ТР-90 край езерото Дарк Скор. Къщата ми се намира на Алея 42 близо до шосе N68, писмата си получавам чрез пощенска кутия 832…
Елмър Дърджин, който бе настойник ad litem на Кира Девор, размаха пухкавата си длан пред лицето си, сякаш искаше да пропъди досадна муха или да покаже, че информацията е предостатъчна. Аз бях на същото мнение. Все едно бях момиченцето от „Нашия град“, което, запитано къде живее, отговаря: „Гровърс Корнър, Ню Хампшър, Америка, Северното полукълбо, Земята, Слънчевата система, галактика Млечен път и съзнанието на Бог.“ Седях като на тръни. Бях четирийсетгодишен, но до този момент не бях стъпвал в съдебна зала. Макар да се намирахме в заседателната зала на адвокатската фирма „Дърджин, Питърс и Джарет“ на Бридж Стрийт в Касъл Рок, се чувствах като изправен пред съда.
Имаше и още нещо, което ми направи впечатление. Стенографът не използваше от онези устройства, които приличат на сметачни машини, а стеномаска — странно приспособление, което се прикрепваше към устата му. Бях виждал стеномаски само в архивните черно-бели филми, в които Дан Дърия или Джон Пейн карат буикове с амбразури от двете страни на купето, гледат начумерено и пушат цигари „Кемъл“. Странно бе да видиш в ъгъла на залата човек, който изглежда като най-стария боен пилот на света, още по-странно бе, че всяка моя дума незабавно се повтаряше с глух и монотонен глас.
— Благодаря, господин Нунан. Съпругата ми е чела всички ваши книги и твърди, че сте любимият й автор. Да се отбележи в протокола. — Той гръмко се изсмя. Беше истински шишко, а на мен по принцип шишковците ми допадат — добродушието им е пропорционално на обиколката на талията. Но съществува една подгрупа, която съм нарекъл ЗИДШ — злобни и дребни шишковци. По-добре е да нямаш работа с тях, защото при най-безобидния повод ще подпалят къщата ти и ще изнасилят кучето ти. Повечето са ниски на ръст, под метър и петдесет. Непрекъснато се усмихват, но очите им са сериозни. Злобните и дребни шишковци мразят целия свят, а най-вече мъжете, които нямат шкембета. Към тази категория все още спадах и аз.
— Благодарете на съпругата си от мое име, господин Дърджин. Сигурен съм, че ще ви препоръча коя от книгите ми да прочетете първа.
Той се изкиска. Помощничката му, която седеше от дясната му страна и бе толкова млада, сякаш бе получила университетската си диплома преди броени минути, се изкиска. Най-старият пилот на изтребител F111 продължи да мърмори в стенографската си маска.
— Ще изчакам, докато от Холивуд екранизират ваш роман — ехидно подхвърли Дърджин и очичките му злобно проблеснаха — навярно знаеше, че нито една от книгите ми не е послужила за сценарий на филм. Само по „Раздвояване“ беше заснет телевизионен сериал, който получи приблизително еднакъв рейтинг с директните предавания на националния шампионат по украсяване на канапета. Искаше ми се тъй
