изплашен, все си мислех за един разказ от сборника „Хичкок представя“, в който главният герой, изпаднал в безпаметно състояние от изпития алкохол, удушава жена си. Половин час я търси, докато я намира в килера с посиняло лице и изцъклени очи. Познавах само едно малко дете, което обича плюшените играчки, но когато си тръгнах след вечерята, то кротко спеше в креватчето си под завивката на големи червени рози. Невъзможно е да съм шофирал обратно до караваната и то само по долни гащета, невъзможно е да съм…
Какво? Например да съм изнасилил жената и да съм довел детето в „Сара“. Невъзможно е да съм го направил в съня си, нали?
Но пишещата машина бях взел в съня си. Доказателството за сомнамбулските ми прояви стоеше в коридора на горния етаж.
Не, няма да слушам гласовете, които се препират в съзнанието ми. Ако не съм загубил ума си (според мен още бях с всичкия си), тези спорещи тъпанари на бърза ръка ще ме вкарат в лудницата. Отворих вратата на спалнята.
За миг ми се стори, че леглото е окървавено — вярна е поговорката, че на страха очите са големи. Стиснах клепачи, сетне отново погледнах леглото. Чаршафите бяха смачкани, долният се беше смъкнал и се виждаше матракът. Възглавниците бяха разхвърляни, килимчето, изтъкано от Джо, беше накриво, а чашата с вода се бе разляла върху нощното шкафче. В спалнята сякаш се беше състояла оргия, но нищо не подсказваше, че тук е било извършено убийство. Нямаше локва кръв, в която лежи плюшено животинче.
Коленичих и погледнах под леглото. Не видях нищо, нямаше дори топчета прахоляк, защото госпожа Мезърв много стриктно изпълняваше задълженията си. Прокарах длан по долния чаршаф, още веднъж го разгледах, после го изпънах и наместих ластиците, прикрепващи го към матрака. Според мен чаршафите с ластик са сред най-великите открития на нашия век. Ако Орденът на свободата се присъждаше от отрудени домакини, не от политици, които никога не са си оправяли леглото и не са се потили над прането, хитроумният изобретател отдавна да е получил това отличие и то от ръцете на самия президент.
Отново разгледах чаршафа и се убедих, че по него няма и капчица кръв, нито засъхнала семенна течност. Не очаквах да видя кръв (поне така си внушавах), но защо липсваха следи от сперма? Сигурен съм, че имах полюция, след като насън едновременно бях чукал две жени, а трета ме беше задоволила с ръка. Освен това се чувствах изцеден като след бурна нощ, изпълнена с главозамайващи сексуални преживявания. Но ако е имало фойерверки, къде са празните гилзи?
— Най-вероятно са в студиото на Джо — промълвих сред тишината. — Или на пътеката между къщата и студиото. Добре, че не остана да пренощуваш при Мати Девор, момчето ми. Само това ти липсваше — да се забъркаш с вдовица, при това непълнолетна.
Ала някакъв вътрешен глас ми подсказваше, че Мати Девор е точно това, което ми липсва. И все пак снощи не бях правил секс нито с нея, нито с мъртвата ми съпруга, Сара Тидуел не ме беше задоволила с ръка. След като се убедих, че не съм убил милото момиченце, отново се запитах защо съм взел пишещата машина. Защо съм си направил труда да я донеса от студиото и да я кача на горния етаж?
Господи, нима това е най-важното в момента? Съпругата ми е криела нещо от мен, може би дори е имала любовник; къщата навярно е обитавана от призраци; наблизо живее могъщ милионер, който ми има зъб; отгоре на всичко съм изпаднал в творческа криза. Ала докато стоях сред озарената от слънцето спалня и се взирах в сянката си, очертана върху отсрещната стена, бях обсебен от една-единствена мисъл: защо съм донесъл чак дотук пишещата машина? Започвах да се досещам за причината.
Реших преди да се захвана с каквото и да било, да се изкъпя — вонях на пот, а краката ми бяха изцапани с кал. Отидох в банята и понечих да пусна душа, но се вцепених. Ваната беше пълна с вода. Или аз съм я напълнил по време на сомнамбулската си разходка… или пък го е сторил някой друг. Посегнах да издърпам запушалката и отново се вкамених: спомних си странното преживяване на шосе N68, когато ми се стори, че устата ми е пълна със студена вода. Очаквах и сега да се случи същото. Но очакванията ми не се оправдаха. Изпразних ваната и пуснах душа.
Можех да поставя пишещата машина на масата в дневната или на терасата, където се усещаше хладен полъх откъм езерото, но не го направих. Бях я занесъл на горния етаж и я бях оставил пред кабинета, значи в кабинета ще работя… ако изобщо съм в състояние да пиша. Няма да мръдна оттам дори ако температурата се повиши до четирийсет градуса… което сигурно ще се случи, когато слънцето напече покрива.
На валяка бях поставил розово листче — касова бележка от магазина за фотоматериали в Касъл Рок, от който Джо пазаруваше, когато летувахме в „Сара Лафс“. На обратната страна на бележката бях напечатал имената на жените от моя малък харем, сякаш още преди да се събудя, съм се опитал да запиша какво сънувам:
Джо Сара Мати Джо Сара Мати Мати Мати Сара Сара Джо Джоана Сара Джо Мати Сара Джо
А отдолу с малки букви беше написано:
нормална сперматограма нормална всичко е наред
Отворих вратата, внесох в кабинета пишещата машина и я поставих на предишното й място под плаката с Ричард Никсън. Извадих розовото листче, смачках го на топка и го хвърлих в кошчето за смет, после включих кабела в контакта. Сърцето ми лудо биеше, като в деня, когато се престраших да скоча в басейна от високия трамплин. Докато бях дванайсетгодишен, на три пъти се бях изкачвал по стълбичката, но в последния момент все се отказвах. Но щом станах на тринайсет, трябваше да скоча, иначе щяха да ме обявят за страхливец.
Спомних си, че в килера бях видял стар вентилатор, скрит зад кашона с надпис „Разни“. Реших да го взема, но след няколко крачки спрях и дрезгаво се изсмях. И преди ме бе обземала увереност, че кризата като по магия е преминала, че отново ще мога да пиша, сетне стоманените обръчи се затягаха около гръдния ми кош. Глупаво е да извадя вентилатора от килера, после да установя, че в състоянието ми не е настъпила промяна и няма да се наложи да използвам кабинета.
— Успокой се — промърморих. — Успокой се.
Как да се успокоя? Как да се успокои момчето с тесни раменца и с грозни морави бански гащета, което е застанало на ръба на трамплина? От басейна го делят десет метра, а лицата на съучениците му, насядали по скамейките, са като размазани петна.
Дръпнах толкова силно едно от чекмеджетата на бюрото, че цялото се измъкна и се стовари на пода, като едва не премаза крака ми. Отскочих тъкмо навреме и горчиво се изсмях. В чекмеджето имаше наченат пакет хартия, която беше пожълтяла и краищата й бяха леко набръчкани. Като я видях, си спомних, че съм си донесъл хартия чак от Дери. Оставих пакета на пода и върнах чекмеджето на мястото му, но едва го вкарах в жлебовете, защото ръцете ми трепереха.
Седнах на стола зад бюрото, чух познатото изскърцване, последвано от трополенето на колелцата по дъските, когато го придърпах напред. Настаних се удобно и се втренчих в клавиатурата. Бях плувнал в пот и отново преживявах миговете преди да скоча от трамплина; спомних си как дъската пружинираше под босите ми ходила, спомних си как странно отекваха гласовете на зрителите, спомних си миризмата на хлор и монотонния звук на помпите „туп-туп-туп“, сякаш водата имаше свой пулс. Докато стоях на ръба, за кой ли път си задавах въпроса дали ще се парализирам, ако не изпълня правилно скока и пльосна по гръб във водата. Казвах си, че може би няма да счупя гръбначния си стълб, но от страх сърцето ми ще се пръсне. Подобни случаи бяха описани в книгата „Ако щеш вярвай“, от която черпех познания от осем до четиринайсетгодишна възраст.
