Жалко, че нито един преподавател не е разбрал, че умът й е остър като бръснач.
— Затова ли все е повтарял: „Предпочитам да не го правя“?
— Да. Представи си го като… като балон, пълен с горещ въздух. Само едно въже още го придържа към земята и това въже е професията му. Ала и то е прогнило, за което свидетелства увеличаващият се брой на задачите, които Бартълби „предпочита да не изпълнява“. Накрая въжето се скъсва и той отлита незнайно накъде. Доста потресаваща история, не мислиш ли?
— Една нощ го сънувах — промълви Мати. — Сънувах, че отварям вратата на караваната и го виждам да седи на стъпалата, облечен с износения си черен костюм. Забелязвам, че е много слаб и почти е оплешивял. Казвам му: „Моля, дръпнете се. Искам да просна прането“. А той отвръща: „Предпочитам да не го правя“. Романът наистина е потресаващ.
— Значи авторът е постигнал целта си — отбелязах и се качих в шевролета. — Обади ми се, след като разговаряш с Джон Стороу.
— Непременно. Готова съм на всичко, за да ти се отблагодаря.
„Готова съм на всичко.“ Господи, колко е млада и невинна, та с готовност подписва празен чек!
Свалих стъклото и й протегнах ръка. Тя силно стисна дланта ми, сетне промълви:
— Сигурно много страдаш за съпругата си.
— Личи ли?
— Понякога. — Още държеше ръката ми, но не я стискаше. — Когато четеше на Ки, изглеждаше едновременно щастлив и тъжен. Само веднъж съм виждала жена ти, но ми се стори много красива.
Сякаш ме поля леден душ.
— Кога си я видяла? И къде? — попитах нетърпеливо. — Спомняш ли си?
Тя се усмихна, сякаш въпросите ми й се сториха глупави:
— Разбира се, че си спомням. Видях я на игрището за софтбол същата вечер, когато се запознах с Ланс.
Бавно отдръпнах ръката си. През 1994 с Джо не бяхме летували в „Сара Лафс“, но сега разбирах, че жена ми е посещавала сама ТР-90. Идвала е тук един вторник в началото на юли и дори е гледала мача по софтбол.
— Сигурна ли си, че си видяла Джоана?
Мати се взираше в шосето. Знаех, че не мисли за съпругата ми. Готов бях да заложа къщата си, че мислите й са обсебени от Ланс. Всъщност това беше за предпочитане, защото ако ме погледнеше в този момент, щеше да разбере повече, отколкото ми се искаше.
— Да — промълви тя. — Сигурна съм. Бях с Джена Маккой и с Хелън Гиъри. Ланс тъкмо ми беше помогнал да изтегля затъналата количка и ме бе поканил на пица след мача. По едно време Джена прошепна: „Погледнете, това е госпожа Нунан“. А Хелън поясни: „Тя е съпругата на онзи писател, Мати. Виж колко е красива блузата й!“ Наистина беше красива — цялата на сини рози.
Спомних си, че Джо много обичаше тази блуза. Приемаше я като шега, защото не съществуват сини рози. Веднъж ми се хвърли на шията, притисна бедрата си към моите и извика, че била моята синя роза и че иска да я милвам, докато почервенее. Споменът накара сърцето ми да се свие от мъка.
— Стоеше зад телената ограда с някакъв мъж с кафяво спортно сако с кожени кръпки на лактите. Смееха се, но внезапно тя извърна глава и се втренчи в мен. — Мати замълча за миг. Гледах я как стои до колата, а червената рокля очертава извивките на тялото й. Тя вдигна косата си, задържа я за малко и я пусна да се разпилее на раменете й. — Наистина се взираше в мен, сякаш ме познаваше. Бях я видяла да се смее, но докато ме наблюдаваше, като че се натъжи. После мъжът я прегърна през кръста и двамата се отдалечиха.
Настъпи тишина. Чуваше се само песента на щурците и ръмженето на камион, преминаващ по шосето. Мати стоеше неподвижно, все едно виждаше сън наяве. После усети, че нещо не е наред и ме погледна:
— Казах ли нещо, което да ти причини мъка?
— Не. Но се питам кой е бил човекът с кафявото сако, който е прегръщал жена ми.
Тя колебливо се усмихна:
— Едва ли е бил любовникът й. Беше доста по-възрастен от нея… около петдесетгодишен.
„Какво значение има възрастта?“ — помислих си. Бях на четирийсет, но не пропуснах да забележа колко прелъстителна изглежда Мати с прилепналата червена рокля.
— Хей… шегуваш се, нали?
— Не съм сигурен. Напоследък не съм сигурен в абсолютно нищо. Но жена ми е мъртва, така че едва ли е от значение дали онзи мъж й е бил любовник.
Мати искрено се разтревожи:
— Ако съм те засегнала с нещо, извинявай.
— Все пак знаеш ли кой е бил придружителят й?
Тя поклати глава:
— Помислих го за летовник… може би защото носеше сако въпреки горещината, но със сигурност не беше отседнал в „Уорингтън“.
— Тръгнал си е заедно с Джоана, така ли?
— Да — с нежелание отвърна тя.
— Към паркинга ли се запътиха?
— Да — още по-колебливо отговори Мати.
Сигурен бях, че лъже. Не се осланях на интуицията си, а сякаш четях мислите на младата жена. Отново се пресегнах и хванах ръката й:
— Преди малко заяви, че си готова на всичко, за да ми се отплатиш. Ето че имаш възможност да се отблагодариш. Кажи ми истината.
Тя прехапа устни, сведе очи към ръката ми, която стискаше дланта й, после ме погледна в лицето:
— Беше доста едър мъж. Спортното сако му придаваше вид на преподавател в колеж, но нищо чудно да беше обикновен дърводелец. Косата му беше черна, имаше слънчев загар. Смееха се от сърце на нещо, ала когато жена ти ме видя, усмивката й помръкна. Мъжът я прегърна и двамата се отдалечиха. Не тръгнаха към паркинга, а към Улицата.
Тръгнали са към Улицата, по която са стигнали до „Сара Лафс“. Кой знае какво се е случило после.
— Не ми е споменавала, че е идвала тук през онова лято — промълвих.
Мати понечи да каже нещо, но очевидно не можеше да намери думи, с които да разсее съмненията ми. Пуснах ръката й. Вече съжалявах, че не съм потеглил преди пет минути.
— Майк, сигурна съм, че…
— Не си сигурна — прекъснах я. — Нито пък аз. Но лудо обичах Джоана, затова ще се постарая да забравя този епизод. По всяка вероятност обяснението е съвсем логично, само че никога няма да го науча. Не ми остава друго, освен да се примиря. Благодаря за вечерята.
— Няма защо. — Усещах, че тя ще избухне в сълзи, затова отново хванах ръката й и целунах опакото на дланта й. — Чувствам се като кръгла глупачка.
— Не си глупачка — промълвих, още веднъж й целунах ръка и натиснах педала за газта.
Така премина първата ми среща с жена след смъртта на Джоана.
По пътя в главата ми се въртеше старата поговорка, че дори най-близките хора никога не се опознават взаимно. Повтарял съм я много пъти, но за мен бе удар (ужасяващ като въздушна яма, в която самолетът попада неочаквано), когато установих, че се отнася и за мен. Спомних си как с Джо бяхме посетили гинеколожка — специалистка по стерилитета, тъй като след две години брак още нямахме дете. Лекарката ми обясни, че повечето ми сперматозоиди са мъртви, поради което съпругата ми трудно ще зачене.
— Сигурно ще си имате бебе без лекарска намеса — добави тя. — Здрави сте и животът е пред вас. Възможно е жена ви да забременее още утре или да речем след четири години. Едва ли ще имате куп деца, но със сигурност ще ви се родят едно-две бебета, ако продължавате с „гимнастиката“, при която става зачеването. — Лекарката широко се бе усмихнала: — И не забравяйте, че удоволствието е най-важно.
