с Кира не сте случайни непознати. Храних се на масата ти, прочетох приказка на Ки и тя заспа в прегръдките ми… може би дори онзи ден й спасих живота. Знаеш ли какво казват китайците в подобни случаи?
Не очаквах отговор, въпросът бе риторичен, но Мати отново ме изненада, като отвърна:
— Ако спасиш живота на някого, поемаш отговорността за него.
— Точно така. Освен това ми се иска да възтържествува справедливостта, но най-силно ме мотивира желанието отново да бъда полезен. Прекарах в бездействие четирите години след смъртта на съпругата ми, не успях дори да напиша книга за машинописката Марджъри, която се запознава с красив и тайнствен мъж.
Мати се замисли. Взираше се в шосето, по което премина камион, натоварен с дървени трупи — ауспухът му бълваше черен дим, фаровете му блестяха като ярки очи, а задницата му поднасяше ту наляво, ту надясно, сякаш се полюшваше ханшът на едра жена.
— Забранявам ти да се застъпваш за нас — най-сетне заяви Мати. Говореше тихо, но с изненадваща настойчивост. — Забранявам да „викаш“ за нас, както Макс Девор насърчава с виковете си предпочитания от него тим. Признавам, че помощ ми е необходима, но няма да приема подаянието ти. С Ки не сме любимият ти отбор. Ясно ли е?
— Напълно.
— Известно ли ти е какво ще кажат хората от градчето?
— Да.
— Късметлийка съм, нали? Омъжвам се за сина на мултимилионер, а след смъртта на съпруга ми мой закрилник става друг богат мъж. Нищо чудно следващият ми любовник да бъде самият Доналд Тръмп.
— Престани!
— На тяхно място може би и аз щях да повярвам на клюките. Ама как никой не забеляза, че късметлийката Мати още живее в каравана и не е в състояние да плаща здравна осигуровка, та се налага да води дъщеричката си в общинската болница за задължителните ваксинации. Родителите ми починаха, когато бях на петнайсет. Имам брат и сестра, които са по-големи от мен и живеят далеч. Майка ми и баща ми бяха алкохолици — не ни биеха, но не ни обръщаха внимание, все едно живеехме в долнопробен мотел. Той прекарваше дървен материал, тя беше фризьорка, която се налива с бърбън. Най-голямата й мечта бе да притежава розов кадилак. Татко се удави в езерото Кюадин, след шест месеца мама се задуши от собствения си бълвоч. Е, харесва ли ти приказката?
— Не особено. Мъчно ми е за теб.
— След погребението на мама брат ми Хю предложи да живея при него, ала беше повече от ясно, че жена му не приема с възторг идеята да приеме в дома си петнайсетгодишно момиче. Не я обвинявах, пък и нямах особено желание да напусна градчето. Тъкмо ме бяха избрали за мажоретка. Сега ми се струва толкова глупаво, но по онова време означаваше всичко за мен.
Разбира се. За дъщерята на двамата алкохолици е било истинско признание да бъде избрана за мажоретка. Сигурно е било ужасяващо да наблюдава как страшното заболяване все повече обсебва родителите й, с които е живеела сама.
— Накрая все пак отидох при леля Флорънс, чиято къщичка се намира на около три километра от нашата. Само след три седмици установихме, че неприязънта ни е взаимна, но живяхме заедно цели две години. През лятната ваканция преди последната ми година в гимназията започнах работа в „Уорингтън“ и се запознах с Ланс. Когато той предложи да се оженим, леля Фло отказа да ми даде разрешение. Казах й, че съм бременна, а тя заяви, че не желае да има общо с мен, тъй че минахме и без нейното разрешение.
— Значи си напуснала училище.
Тя се намръщи и кимна:
— Не исках да ме зяпат, докато се издувам като балон. Ланс ме подкрепи и ме успокои, че винаги мога да се явя на матура. Изкарах задочно изпитите миналата година. Бяха много лесни… С Ки сме напълно беззащитни. Дори леля да ми прости, не ще може да ми помогне материално. Работи в текстилната фабрика в Касъл Рок и получава едва шестнайсет хиляди долара годишно.
Отново кимнах и си спомних, че наскоро бях получил чек за същата сума от френския издател на моите романи. Спомних си и какво ми беше казала малката, когато се запознахме.
— Докато я отнасях на безопасно разстояние от шосето, Кира ми довери, че ако й се разсърдиш, ще отиде при бялата баба. Щом родителите ти са мъртви, кого е имала… — Замълчах, защото прозрях истината. — Рожет Уитмор ли е бялата баба? Но това означава, че…
— Че Ки е била при Макс Девор и личната му секретарка — прекъсна ме Мати. — Разбира се. Доскоро често й разрешавах да гостува на дядо й. Посещаваше го веднъж-два пъти седмично, понякога оставаше да пренощува. Харесва „белия“ дядо (поне отначало го харесваше) и обожава онази кошмарна жена. — Стори ми се, че Мати потръпна, въпреки че още беше много топло. — Когато почина Ланс, Девор ми телефонира, че ще присъства на погребението и попита дали ще му разреша да види внучката си. Беше мек като памук, сякаш никога не се е опитвал да ме подкупи да се откажа от сина му.
— Вярно ли е?
— Разбира се. Отначало ми предложи сто хиляди. Беше през лятото на 1994 година, когато Ланс му съобщи, че ще се оженим в средата на септември. Не му казах за предложението на баща му. След седмица старецът удвои сумата.
— Какво е било условието му?
— Да си разкарам курвенския задник от градчето и да изчезна безследно. Този път споделих с Ланс и той буквално побесня. Обади се на баща си и заяви, че ще се оженим, независимо дали му харесва или не. Каза му още, че ако иска да види внучето си, трябва да се откаже от подлите си номера.
Отговорът на Ланс би накарал всеки нормален родител да се замисли и да промени отношението си. Смелостта на младежа беше достойна за уважение. Ала той не е разговарял с разумен човек, а с онзи, който като дете бе откраднал новата шейна на Скутър Лариби.
— И двете предложения Девор направи по телефона и то все когато Ланс отсъстваше. Десет дни преди сватбата ме посети Дики Осгуд. Каза ми да набера някакъв номер в Делауер а когато се обадих… — Тя поклати глава. — Едва ли ще повярваш… все едно се е разиграло в някоя от твоите книги.
— Може ли да отгатна?
— Стига да успееш…
— Опитал е да купи нероденото ти дете. Да купи Кира!
Очите й се разшириха. Под светлината на тънкия лунен сърп видях изненадата, изписана на лицето й.
— Любопитен съм колко е предлагал да родиш детето, да го оставиш при баща му и да изчезнеш завинаги.
— Два милиона долара — прошепна тя. — Обещаваше да ги депозира в която и да било банка на запад от Мисисипи при условие, че подпиша договор, според който нямам право да контактувам с Ланс или с детето поне до април 2016 година.
— Когато Ки ще стане пълнолетна.
— Именно.
— Нарочно те е накарал да му телефонираш в друг щат, та Осгуд да не научи подробностите. А после Девор е щял да се перчи из ТР ни лук ял, ни лук мирисал.
— Точно така. Каза ми още, че на петия, десетия, петнайсетия и двайсетия рожден ден на детето съм щяла да получавам по милион. — Тя поклати глава. — Линолеумът в кухнята е нагърчен, горната част на душа все пада във ваната, напоследък караваната непрекъснато се накланя наляво… живея в мизерия, а можех да притежавам шест милиона долара.
„Хрумвало ли ти е да приемеш предложението?“ — запитах се, но за нищо на света не бих й задал този въпрос, за да не я засегна.
— А ти сподели ли с Ланс?
— Опитах се да запазя в тайна последния ми разговор с Макс Девор. Ланс и без това му беше сърдит, не исках още повече да развалят отношенията си. Смятах, че не бива да започваме брака си по този начин, страхувах се да не би по-късно съпругът ми… да ме обвини… — Тя вдигна ръце, сетне ги отпусна на скута си. Жестът й беше странно трогателен.
— Страхувала си се да не би след десет години Ланс да те обвини, че заради теб се е скарал с баща
