си.
— Вярно е. Но така или иначе не успях да запазя в тайна предложението му. Бях бедно провинциално момиче, което до единайсетата си година не знаеше какво е чорапогащник и мислех, че градът Ню Йорк заема цялата площ на едноименния щат… а този човек… този баща, когото никога не бях виждала, ми бе предложил шест милиона долара. Бях изплашена до смърт. Почти всяка вечер сънувах, че старецът се промъква като таласъм през нощта и отвлича бебето ми. Представях си как ще се промъкне като змия през прозореца…
— И ще влачи след себе си кислородната бутилка — опитах да се пошегувам.
Мати наистина се усмихна и продължи:
— Тогава още не знаех за кислородната бутилка, нито за вездесъщата Рожет Уитмор. Искам само да разбереш, че бях само на седемнайсет и не умеех да държа езика си зад зъбите. — Едва сдържах усмивката си — говореше така, сякаш десетилетия разделяха наивното и изплашено селско момиче от зрялата жена, която бе завършила задочно гимназиалното си образование.
— Ланс сигурно се е разгневил — предположих.
— Толкова се ядоса, че отговори на баща си по електронната поща, вместо да му се обади. Той леко заекваше, а като се разтревожеше, речта му ставаше почти неразбираема. Изключено бе да разговаря с баща си по телефона.
Едва сега разбрах какво се е случило в действителност. Ланс Девор се е отнесъл непростимо и непочтително към баща си (защото баща му не е бил кой да е, а прочутият компютърен магнат, комуто никой не се е осмелявал да противоречи). Писал му е, че скъсва всякакви отношения с него, че присъствието му е нежелано в дома на младото семейство (караваната донякъде приличаше на скромната къщурка на дърваря от приказката на братя Грим). Предупредил го е да не се опитва да види новороденото и че ако се осмели да изпрати подаръци, всички ще му бъдат върнати. Навярно писмото е завършвало така: „Не се намесвай в живота ми, татко. Този път прекали и не мога да ти простя!“
Безсъмнено съществуват много начини да се сдобриш с детето си, което ти е обидено — било чрез хитрост или чрез мъдър подход — но кой дипломатичен баща би изпаднал в подобно положение? Онзи, който поне малко познава човешката природа, никога няма да предложи на годеницата на сина си огромно състояние (толкова огромно, че едва ли е осъзнавала какво означава да притежаваш такава сума), за да се откаже от първородното си дете. Освен това Девор се е опитал да подкупи една наивна девойка на седемнайсет години, без да му е известно, че младежите на тази възраст имат романтични схващания за живота. Най-малкото е трябвало да изчака, преди да й направи последното предложение. Може би ще възразите, че се е страхувал да не умре, но доводът е неубедителен. Мати имаше право — дълбоко в сърцето си Макс Девор е вярвал, че ще живее вечно.
В края на краищата не успял да се въздържи. Зад прозореца била шейната, за която мечтаел, която е искал да притежава на всяка цена. Трябвало е само да счупи стъклото и да я вземе. Свикнал бил да действа чрез насилие, ето защо не реагирал на писмото на сина си мъдро, както подхождало на възрастта и на житейския му опит, а се разгневил досущ като дете, което не може да счупи с юмручетата си прозореца на бараката. Ланс не желае баща му да се намесва в живота му, така ли? Добре! Тогава нека живее със селската си красавица в палатка, в каравана или ако ще в обор. Няма да получава три хиляди долара месечно, за да оценява имотите на Макс Девор, а ще си намери някоя мизерно платена работа. Така му се пада, нека разбере как живеят бедните. Какво си въобразява този сополанко, че някой ще търпи капризите му? Няма да стане — уволнен е!
— Не си въобразявай, че като се видяхме със стареца на погребението, сърдечно се прегърнахме, сближени от скръбта. Ала най-неочаквано Макс Девор се държа коректно с мен, ето защо опитах да му отвърна със същото. Предложи да ми плаща издръжка, но аз отказах от страх да няма някаква юридическа уловка.
— Едва ли ти е залагал капан, ала си постъпила правилно. Какво се случи, когато Девор за пръв път видя внучката си? Спомняш ли си?
— До края на живота си няма да забравя сцената. — Тя извади от джоба на роклята си смачкан пакет цигари, извади една и я погледна едновременно с желание и отвращение. — Отказах ги, защото Ланс каза, че цигарите са лукс, който не можем да си позволим и това бе самата истина. Ала старите навици трудно се забравят. Отново пропуших. Купувам си само един пакет седмично и съвестта ме гризе заради излишния разход, но като запаля цигара, се успокоявам. Ти искаш ли?
Поклатих глава. Мати драсна клечка кибрит и на светлината на бледото пламъче лицето й ми се стори неземно красиво. Запитах се каква ли е изглеждала в очите на стария Макс Девор.
— Той се запозна с внучката си пред катафалката, която трябваше да откара на гробището мъртвия му син — продължи младата жена. — Поклонението се състоя в погребалния дом „Дейкин“ в Мотън. Знаеш ли какво представлява поклонението?
— Да — промълвих и си спомних за ритуала преди погребението на Джоана.
— Капакът на ковчега беше поставен, но опечалените все пак се „сбогуваха“ с Ланс. Излязох да изпуша една цигара. Накарах Ки да седне на стъпалата пред погребалното бюро, за да не я дразни димът, и застанах на тротоара. В този момент пристигна грамадна сива лимузина. Бях виждала подобни коли само по телевизията. Веднага се досетих на кого принадлежи. Прибрах пакета с цигари в чантата си и извиках на Ки да дойде при мен. Тя защапука по тротоара и като се приближи, се вкопчи в ръката ми. Вратата на лимузината се отвори, появи се Рожет Уитмор, която държеше кислородна маска. Но Макс Девор, който слезе след нея, в този момент не се нуждаеше от кислородна маска. Забелязах, че е висок — не колкото теб, Майк, но все пак доста висок. Носеше сив костюм, а черните му обувки бяха излъскани до блясък.
Тя замълча и се замисли. Дръпна от цигарата, сетне отпусна ръка на страничната облегалка, а огънчето описа дъга, сякаш беше червеникава светулка, стрелкаща се в мрака.
— Отначало не проговори. Жената понечи да го хване под ръка и да му помогне да извърви няколко крачки по тротоара, но той грубо я отблъсна. Закрета към мен и Кира без чужда помощ, макар белите му дробове да свистяха като ковашки мехове. Съмнявам се, че сега би могъл да стори същото. Спомням си, че след няколко крачки едва не рухна, а това се случи преди около година. Изгледа ме продължително, сетне се наведе, като подпря длани на кокалестите си колена. Втренчи се в Кира, а тя безстрашно отвърна на погледа му.
Представих си картината… само че не приличаше на цветна фотография, а на черно-бяла гравюра, илюстрация към приказка на братя Грим. Момиченцето любопитно се взира в богатия старец, който в детството си победоносно се е пързалял с откраднатата шейна, а сега, в края на живота си, бе само една торба с кости.
Кира е с пелерина с качулка, а маската на добрия дядо, която носи Девор, се е изкривила и отдолу виждам сплъстена вълча козина. „Какви големи очи имаш, дядо, колко голям е носът ти, а пък и зъбите ти са големи и заострени…“
— После той я взе на ръце — продължи Мати. — Бог знае какво му е струвало, но я вдигна, а най- странното е, че Кира не се възпротиви. До този момент не го беше виждала, пък и по принцип децата се страхуват от старците, но тя му позволи да я вземе в прегръдките си. „Знаеш ли кой съм?“ — попита Девор. Малката ми поклати глава, ала го гледаше така, сякаш бе отгатнала самоличността му. Как смяташ, възможно ли е?
— Да.
— Той заяви: „Аз съм твоят дядо.“ Идваше ми да я изтръгна от ръцете му, защото изведнъж ми хрумна… не, няма да ти го кажа, много е нелепо…
— Изплашила си се, че той ще я изяде — промълвих.
Тя тъкмо се канеше да дръпне от цигарата си, но ръката й застина във въздуха. Смаяно ме изгледа и попита:
— Откъде знаеш? Невъзможно е да си прочел мислите ми.
— Представих си срещата като епизод от приказката за Червената шапчица и лошия сив вълк. Какво направи сетне Девор?
— Изяде я с поглед. След време Кира започна да го посещава в „Уорингтън“, където той й предоставяше самостоятелна стая, пълна с какви ли не играчки. Макар че беше едва тригодишна, Девор я научи да играе доста сложни игри, както и да събира и да изважда двуцифрени числа. Подари й дори малък компютър… Бог
