баба ще хареса новата ми рокля?“. Друг път тичешком се доближава до мен, изтананиква „Кира, бира, спира, гира“ и моли да й дам шоколадче.
— Как реагира Девор?
— Побесня от гняв. Телефонираше ми по десет пъти на ден — отначало питаше къде е сгрешил, после започна да ме заплашва.
— С физическа разправа ли?
— Със съдебна. Заяви, че ще ме и я отнеме, че след прикключване на делото всички ще разберат каква лоша майка съм. Повтаряше, че нямам никакъв шанс, че единственото благоприятно разрешение за мен е „да позволиш на внучката ми да ме посещава, мътните те взели!“
Кимнах:
— Като ми разказваше как старецът те е помолил да не го отблъскваш, не можех да си представя, че същият човек ме е заплашвал по телефона, но сега съм убеден, че е бил точно той.
— Обадиха ми се и Дики Осгуд, както и неколцина от местните хора — продължи Мати. — Включително Ричи Латимор, приятелят на Ланс, който ме обвини, че осквернявам паметта на покойния ми съпруг.
— А Джордж Футман не те ли безпокои?
— От време на време виждам как минава с полицейската кола покрай караваната. Явно иска да покаже, че ме държи под око. Обаче никога не спира и не се отбива при мен. Преди малко ме попита дали Девор ме е заплашвал с физическа разправа — уверявам те, че колата на Футман ми действа като най-страшната заплаха. Страхувам се от него… всъщност напоследък се боя дори от сянката си.
— Въпреки че Кира вече не посещава дядо си, така ли?
— Да. Имам усещането, че ще се разрази гръмотевична буря, че ще се случи нещо ужасно. С всеки изминал ден чувството става все по-натрапчиво.
— Да ти дам ли телефонния номер на Джон Стороу?
Тя не отговори веднага. Сетне вдигна глава и кимна:
— Да. Благодаря ти от все сърце.
Номерът беше записан на розово листче, което бях пъхнал в джоба на панталона си. Извадих листчето и го подадох на Мати, ала тя не го взе. Пръстите ни се докосваха, а младата жена не откъсваше поглед от лицето ми, сякаш по-добре от мен разбираше какви са мотивите ми.
— Как да ти се отблагодаря? — попита и въпросът й потвърди подозренията ми.
— Разкажи на Стороу всичко, което разказа на мен. — Пъхнах листчето в ръката й и се изправих: — Това ми стига. Време е да тръгвам. Ще се обадиш ли, след като разговаряш с Джон Стороу?
— Разбира се.
Тръгнахме към моята кола. Преди да се кача, се обърнах към Мати. Стори ми се, че тя иска да ме прегърне в знак на благодарност. Кой знае какво щеше да последва, защото и двамата бяхме изпаднали в сантиментално настроение. Ситуацията беше мелодраматична, все едно бяхме герои от приказка, в която има и добро, и зло, и потиснати сексуални желания.
Откъм смесения магазин, намиращ се на хребета на хълма, проблеснаха фарове на кола, която се движеше към нас. Мати рязко отстъпи и дори скръсти ръце зад гърба си като дете, на което са се скарали. Колата отмина и мракът отново ни обгърна, но вълшебният миг (ако изобщо го е имало) бе отлетял.
— Благодаря за вечерята — казах. — Беше чудесна.
— Благодаря за адвоката, сигурна съм, че и той ще бъде чудесен — промълви тя и двамата избухнахме в смях. Напрежението помежду ни изчезна. — Знаеш ли, веднъж Девор спомена името ти.
Изненадано я изгледах:
— Учудвам се, че е знаел за съществуването ми… преди да започне тази история.
— Сигурна съм, че те познава. Изказа се много ласкаво за теб.
— Не може да бъде. Шегуваш се.
— Ни най-малко. Заяви, че твоят и неговият прадядо са били дървосекачи, които работели рамо до рамо, дори домовете им били в съседство — живеели недалеч от мястото, където сега се издига къщата на семейство Бойд. „Били са като дупе и гащи“ — цитирам думите му. Изискано изказване, нали? Твърдеше, че щом потомците на двама дървосекачи от ТР са станали милионери, значи системата действа според предвижданията, макар и след три поколения. Тогава приех думите му като намек, че Ланс е излъгал очакванията му.
— Не съм чувал по-абсурдно твърдение! — възкликнах. — Семейството ми произхожда от Праут Нек — селище, на брега на океана. Баща ми и дядо ми бяха рибари, рибар е бил и прадядо ми. Никога не са били дървосекачи. — Това беше самата истина, но в дъното на съзнанието ми се въртеше някаква смътна мисъл, свързана с историята, разказана от Девор. Почти бях сигурен, че рано или късно ще изплува на повърхността.
— Може би е говорил за някого от семейството на съпругата ти — предположи Мати.
— Не може да бъде. В Мейн действително живеят представители на фамилията Арлин, ала повечето не са напускали Масачузетс. Имат разнообразни професии, но онези, които са живели в края на миналия век, са работели в каменните кариери. Девор се е пошегувал с теб, Мати. — Обаче дълбоко в себе си знаех, че се самозалъгвам, че истината ми убягва. Девор може да се е объркал (когато си на осемдесет и пет, паметта започва да ти изневерява), ала не беше от хората, които обичат да се шегуват. Внезапно си представих подземна мрежа от проводници, простираща се под ТР — невидими, но много мощни проводници.
Бях се облегнал на вратата на шевролета, а като понечих да я отворя, Мати докосна ръката ми:
— Мога ли да ти задам един въпрос? Сигурно ще ти се стори много глупав.
— Питай. Специалист съм по отговаряне на глупави въпроси.
— Имаш ли представа за какво става въпрос в „Бартълби“?
Напуши ме смях, но за щастие успях да се въздържа. На оскъдната лунна светлина забелязах сериозното й изражение и разбрах, че смехът ми ще я обиди. Мати участваше в литературния кръжок, ръководен от Линди Бригс (пред чиито членове в края на осемдесетте моя милост бе изнесъл беседа), сигурно беше с двайсет години по-млада от всички и се боеше да не я помислят за глупава.
— На следващата сбирка ще говоря първа и ми се иска не само да разкажа съдържанието, за да разберат, че наистина съм прочела книгата. Дни наред си блъскам главата, но не разбирам каква е идеята на писателя. Остават ми още десет страници, но не мисля, че всичко ще ми се изясни като по магия, щом ги прочета. Имам усещането, че истината ще ми избоде очите, само че не мога да я прозра.
Отново си представих подземната мрежа от проводници, които свързват хора и населени места. Проводниците са невидими, но усещате въздействието им. Особено когато решите да напуснете ТР. Забелязах напрегнатото изражение на Мати и реших да не подлагам на изпитание търпението й:
— Слушай внимателно, урокът започва.
— Цялата съм слух.
— Според повечето литературни критици „Хъкълбери Фин“ е първият съвременен американски роман. Не оспорвам мнението им, но ако книгата „Бартълби“ на Хърман Мелвил бе малко по-обемиста, щеше да се конкурира с безсмъртното произведение на Марк Твен. Знаеш ли какво е писар?
— Мисля, че е нещо като секретар.
— Секретар е твърде модерно понятие. Писарят е човек, който преписва различни документи. Типичен пример е Боб Кратчит от „Коледна песен“. За разлика от Мелвил Дикенс дарява Боб с минало и със семейство. Бартълби е първият екзистенциален герой в американската литература, който не е свързан… не е свързан…
— Майк!
— Какво?
— Да не би да ти прилоша?
— Нищо ми няма. — Опитах да се съсредоточа и продължих лекцията: — Бартълби живее, за да работи качество, типично за съвременния американец, което го доближава до Човека със сивия костюм на Слоун Уилсън и дори до Майкъл Корлеоне от „Кръстника“. Но с течение на времето той започва да поставя под съмнение дори труда — идолът, пред който се прекланят американците от средната класа.
Очите на Мати искряха от възбуда. Жалко, че толкова интелигентно момиче не е завършило гимназия.
