знае на какво я е обучавал… но в деня на погребението на Ланс само я гледаше. Никога не съм виждала поглед, изпълнен с толкова силен копнеж.
А Кира не сведе очи. Навярно са се взирали един в друг в продължение на десетина секунди, но на мен ми се стори, че е изминала цяла вечност. После Девор ми я подаде. Беше на края на силите си и ако не я бях грабнала от ръцете му, щеше да я изпусне на тротоара. Олюля се, а Рожет Уитмор побърза да го подкрепи и му подаде маската, към която беше прикрепена малка кислородна бутилка. Девор побърза да си я сложи, няколко пъти вдъхна дълбоко и като че се посъвзе. Връчи маската на придружителката си и сякаш едва тогава ме забеляза. „Постъпих глупаво, нали?“ — промълви, а аз отвърнах: „Съгласна съм, сър“. Старецът ми хвърли убийствен поглед. Сигурна съм, че ако беше с пет години по-млад, щеше да ме зашлеви заради дързостта ми.
— Ала не го е сторил, защото е бил стар и немощен.
— Вярно е. Каза ми: „Искам да отида в погребалния дом. Ще ми помогнеш ли?“ Изкачихме се по стъпалата: аз бях от едната му страна, Рожет от другата, а Кира ни следваше. Чувствах се отвратително, досущ като робиня от харем. Влязохме в преддверието и той спря да си поеме въздух, а Рожет се обърна към Кира. Тръпки ме побиват от тази жена, лицето й ми напомня на една картина…
— На „Писък“ от Едвард Мунк ли?
— Именно. — Тя хвърли на земята цигарата, която беше изпушила чак до филтъра, и я настъпи, за да я изгаси. — Но Ки изобщо не се изплаши. И до днес не се страхува от ужасяващата госпожа Уитмор. Докъде бях стигнала? А, да — Рожет се наведе към Кира и я попита: „Какво се римува с «дама»?“
„Слама“ — моментално отвърна малката ми умница. Беше едва двегодишна, но обичаше стихотворенията. Секретарката на Девор извади от чантата си шоколадче „Хърши“. Ки ме погледна да разбере дали й разрешавам да го вземе, а аз казах: „Добре, но само едно и внимавай да не изцапаш роклята си.“ Тя го пъхна в устата си и се усмихна на Рожет така, сякаш бяха приятелки от години.
Девор отново беше използвал кислородната маска и дишаше по-равномерно, но изглеждаше смазан от умора. Хрумна ми един пасаж от Библията, в който се казва нещо от рода на това, че животът на старите хора е безрадостен. Домъчня ми за него. Сигурно изражението ми е издавало чувствата ми, защото старецът ме хвана за ръката и промълви: „Не ме отблъсквай“. През сълзи прошепнах: „Няма, стига да не ме принудите.“
Представих си ги в преддверието на погребалния дом: Девор е седнал на скамейката, Мати стои права, а момиченцето любопитно се взира в тях и смуче шоколадчето. Звучи тиха музика, изпълнявана на орган. Трогателна сцена, няма що! Дори в деня на погребението на сина си Макс Девор е разигравал представление:
— Била съм много глупава, нали? — обади се Мати и прекъсна размишленията ми.
— Не си очаквала, че е толкова подъл, смятала си го за почтен човек. Светът ще бъде райско кътче, ако има повече „глупави“ хора като теб.
— Не приемах всичко за чиста монета — поправи ме тя. — Страхувах се да взема парите, които ми предлагаше до миналата година, но му разреших да вижда детето. Може би подсъзнателно съм се надявала, че ще й завещае нещичко, но честно казано мотивите ми бяха съвсем безкористни. Макс Девор беше единственият кръвен роднина на Кира, свързващ я с баща й. Искаше ми се тя да го опознае — всяко дете обожава дядото, който го глези и изпълнява всичките му желания. Страхувах се обаче да не би Девор да злослови по мой адрес или по адрес на покойния си син.
Отначало всичко вървеше като по мед и масло, но постепенно положението се промени. Разбрах, че всъщност Ки не харесва особено много „белия дядо“. Чувствата й към Рожет не са се променили, но вече се страхува от Макс Девор поради необясними причини. Попитах я дали я е докосвал на определени места и й ги показах, но тя отрече. Вярвам й, същевременно съм сигурна, че проклетият старец е казал или е направил нещо, което я е изплашило.
— Може би Ки се страхува от задавеното му дишане — предположих. — Или пък Девор е получил пристъп, докато е била при него. Как се отнасяше той с теб, Мати?
— Ами… нямахме вземане-даване. Обаче един ден… мисля, че беше през февруари, Линди Бригс ми каза, че Джордж Футман е идвал в библиотеката да провери изправността на пожарогасителите и на противопожарните сензорни устройства. После се поинтересувал дали напоследък е намирала изхвърлени кутийки от бира или бутилки от алкохол. Или пък угарки от ръчно свити цигари.
— А-ха, намеквал е за цигари с марихуана.
— Именно. Научих, че Дики Осгуд обикалял из градчето и разпитвал приятелите ми от едно време. Сигурно се опитва да открие някоя кирлива риза.
— Има ли нещо в миналото ти, от което да се срамуваш?
— Не, за щастие.
„Дано да е така“ — помислих си. Бях почти сигурен, че ако Мати крие някаква тайна, Джон Стороу ще я накара да я сподели с него.
— Страхувала си се и въпреки това не си забранила на Ки да се среща с дядо си. Защо?
— Едва ли щях да постигна нещо, като прекратя посещенията й в „Уорингтън“. Освен това смятах, че ако не се противопоставям на Девор, той няма да ускори изпълнението на незнайните си коварни планове.
Помислих си, че разсъжденията й са напълно логични.
— През пролетта започна да ме обзема необясним страх — продължи тя.
— От какво?
— Не зная. — Мати извади пакета с цигари, за миг се втренчи в смачканата опаковка, сетне пъхна цигарите обратно в джоба си. — Неприятно ми бе, че Макс Девор се опитва да извади на показ несъществуващите ми кирливи ризи, но започнах да се тревожа за Ки, докато му гостуваше… докато гостуваше на Девор и на Уитмор. Рожет пристигаше с беемвето, което бяха купили или взели под наем, а моето момиченце седеше на стъпалата и я чакаше. Вземаше само чантата си с играчки, ако „визитата“ бе еднодневна, или малкия си розов куфар с лика на Мики Маус, ако я бяха поканили да преспи в „Уорингтън“. Нямаше случай да се върне без подарък. От опит бях разбрала, че скъпият ми свекър вярва в чудодейното въздействие на подаръците. Преди да я настани в колата, Рожет винаги студено се усмихваше и процеждаше: „Ще я доведа в седем. Ще вечеря с нас“, или „Ще бъде тук в осем. Ще й бъде сервирана топла закуска“. Аз кимвах, а госпожа Уитмор изваждаше от чантата си шоколадче „Хърши“ и го подаваше на Ки, все едно подава бисквитка на куче, за да се „здрависа“ с нея. После й казваше някаква дума, която Кира веднага римуваше, и заминаваха с колата. Ритуалът неизменно се повтаряше, Рожет се държеше така, сякаш подхвърля кокал на послушно куче. Точно в седем вечерта или в осем сутринта беемвето спираше на мястото, където си паркирал твоята кола. Спокойно можех да си сверявам часовника с появата му. И все пак нещо не ми даваше покой.
— Може би си се страхувала, че ще им омръзне да чакат решението на съда и ще отвлекат малката. — Тревогата й изглеждаше напълно основателна — толкова основателна, че не можех да повярвам как Мати изобщо се е съгласила Кира да се среща с дядо си. При съдебните дела за попечителство, както впрочем и в живота, законът е на страната на богатите. Ако Мати ми бе казала истината за миналото си и за настоящето, процесът щеше да се проточи толкова дълго, че да изнерви дори богатия господин Девор, който би предпочел да отвлече момиченцето.
— Не, не се страхувах точно от това, въпреки че би трябвало — промълви Мати. — Страхът ми бе необясним, липсваше конкретен повод. Щом минеше шест часът, през пет минути поглеждах часовника и си мислех: „Този път мръсницата няма да я доведе. Този път ще я…“
Мати замълча. Почаках да продължи, но тя не продума, затова наруших мълчанието:
— Какво си мислела, че ще й стори?
— Казах ти, че не знам! — гневно възкликна тя. — Но с настъпването на пролетта страховете ми се усилиха. През юни не издържах и прекратих посещенията на Кира при дядо й. Тя не може да ми го прости. Сигурна съм, че на Четвърти юли бе предприела пътешествието по шосето само за да ми отмъсти. Почти не споменава дядо си, но често казва: „Какво ли прави сега бялата баба, Мати?“, или „Смяташ ли, че бялата
