шизофреничка. Едната (съдейки по картата за игра за отбелязване на страницата Мати я бе преполовила) беше „Безмълвният свидетел“ от Ричард Норт Патерсън. Мислено поздравих Мати за избора й — Патерсън и Демил са може би най-добрите съвременни автори на развлекателни романи. Другата книга беше луксозно издание на новелите на Хърман Мелвил. Избледнелият печат на първа страница оповестяваше, че томчето е собственост на обществената библиотека, която се помещаваше в красива каменна сграда, намираща се на около осем километра южно от езерото Дарк Скор, където шосе N68 завива към Мотън. Отворих на мястото, отбелязано с друга карта за игра и видях, че Мати чете „Бартълби“.
— Тази не я разбирам — обади се тя иззад мен, а аз така се стреснах, че едва не изпуснах книгите. — Допада ми как е написана, но нямам представа за какво става дума. Другата е повече по вкуса ми, дори още в началото се досетих кой е убиецът.
— Странно е, че ги четеш едновременно — отбелязах и поставих книгите обратно на масичката.
— Романът на Патерсън чета за удоволствие — отвърна тя. Отиде в кухничката, погледна за миг (както ми се стори и с копнеж) бутилката вино, сетне взе кана с безалкохолна напитка от хладилника, на чиято врата Кира вече бе „написала“ три думи с магнитните букви: КИ, МАТИ и ХОХО (навярно е имала предвид гръмко кикотещия се Дядо Коледа). — Не, не се изразих вярно. И двете книги чета за удоволствие, но „Бартълби“ ще обсъждаме с групата. Всеки вторник имаме сбирка в библиотеката. Остават ми още десет страници до края.
— Значи участваш в литературен кръжок.
— Да. Занятията се водят от госпожа Бригс, която е основала кръжока много преди да се родя. Тя е директор на библиотеката, може би сте чували за нея.
— Дори я познавам. Линди Бригс е балдъза на човека, който поддържа „Сара“.
Мати се усмихна:
— Светът е малък, нали?
— Не, светът е голям, но градът е малък.
Тя понечи да се облегне на кухненския плот, но по лицето й пробяга сянка. Смръщи вежди и предложи:
— Да седнем навън, та всеки любопитен съсед да се увери, че не сме се съблекли, за да се хвърлим в прегръдките си.
Смаяно я изгледах, защото дума по дума повтаряше онова, което си бях помислил, преди да й отида на гости. Тя цинично се усмихна — изражението не прилягаше на невинното й лице.
— Вярно е, че съм едва двайсет и една годишна, но не съм глупава. Известно ми е, че старецът ме наблюдава, мисля, че и вие го знаете. Ако навън беше студено, щях да си кажа: „Майната му на дъртия любопитко“, ала сега в караваната е прекалено задушно. Поставила съм на сгъваемата масичка запалени ароматни пръчици и се надявам димът да прогони насекомите… Защо ме гледате така? Възмущава ли ви изказването ми? Моля да ме извините.
— Не съм скандализиран — излъгах. — Не е необходимо да се извиняваш.
Взехме чашите с питиетата си, слязохме по нестабилните стъпала и седнахме един до друг на шезлонгите. Мати се облегна назад, за миг притисна чашата към пламналото си чело, сетне я изпи до дъно, а кубчетата лед изтракаха по зъбите й. В гората зад караваната и в ливадата отвъд черния път свиреха щурци. В далечината блестяха неоновите лампи, осветяващи бензиностанцията пред смесения магазин „Лейквю“. Шезлонгът, на който седях, бе провиснал и заплашително се накланяше наляво, но ако ми предложеха пътуване в най-екзотичната страна, щях да предпочета двора на Мати. До този момент с нея се разбирахме прекрасно, ала още не й бях разказал за Джон Стороу.
— Радвам се, че се съгласихте да дойдете още тази вечер — промълви тя. — Всеки четвъртък вечер се чувствам особено потисната. Представям си, че мачът по софтбол на игрището в „Уорингтън“ е завършил, играчите прибират бухалките и маската на кетчъра в складовото помещение, после изпиват последните си чаши бира и изпушват по една цигара. Сигурно са ви казали, че се запознах със съпруга ми на игрището.
Не виждах лицето й, което в сумрака бе като бледо петно, но долових горчивина в гласа й и предположих, че тя отново цинично се усмихва. Беше прекалено млада, но може би с основание разочарована от света. Ала ако не внимава, ще се превърне в непоправима циничка.
— Да, подочух нещо от Бил, онзи, дето е зет на Линди Бригс.
— О, нашата история е интересна тема за разговор! Ще я чуете в магазина, във „Вилидж Кафе“ или в гаража на онзи стар дърдорко… когото моят свекър спаси, като му даде пари тъкмо когато от банката щяха да му вземат гаража заради неуредени дългове. Сега Дики Брукс и приятелите му смятат Девор за самия Господ Бог. Дано господин Дийн ви е разказал по-правдоподобна версия от онази, която разпространява господин Гараж за какво ли не. Сигурно е бил по-справедлив към мен, иначе нямаше да рискувате да вечеряте с Йезавел22.
Искаше ми се някак да я отклоня от темата. Гневът й беше оправдан, но безполезен. Разбира се, гледах много по-трезво на положението — та нали не моето, а чуждо дете бе ябълката на раздора между милионера и бедната му снаха.
— Научих, че Девор е купил хотела. Местните младежи още ли използват игрището? — попитах.
— Разбира се. Всеки четвъртък вечер Негово величество отива с инвалидната си количка на игрището, за да гледа мача. Откакто се е върнал в ТР-90, се скъсва да върши добри дела, за да спечели благоразположението на бившите си съграждани, но според мен посещава мачовете, защото му доставя удоволствие. Онази Уитмор винаги го придружава с малка червена количка, на която е натоварена резервна кислородна бутилка. В количката има и бейзболна ръкавица, ако случайно някоя топка прехвърли бекстопа и долети до мястото, където седи старецът. Говори си, че в началото на сезона уловил една, а играчите и зрителите се скъсали да му ръкопляскат.
— Може би като присъства на мачовете, лекува мъката по сина си — подхвърлих.
— Според мен изобщо не си спомня за Ланс, когато е на игрището — с горчивина промърмори Мати. — Местните играчи си позволяват много грубости и най-цинично се ругаят взаимно. Точно това допада на Макс Девор, ето защо не пропуска мач. Изпитва удоволствие, като ги гледа да падат и да стават, облени в кръв.
— И Ланс ли играеше като останалите?
Тя се замисли, сетне отвърна:
— Играеше твърдо, но никога не обезумяваше от желанието за победа. Участваше в мачовете, за да се забавлява. Ние, жените… какви ти жени, още си бяхме момичета — съпругата на Барни бе едва на шестнайсет — заставахме зад бекстопа, пушехме цигари, за да прогоним комарите, окуражавахме нашите момчета заради добрите им прояви и им се присмивахме, ако случайно допуснеха грешка. Всяка от нас носеше бутилка с газирана напитка. Разменяхме си бутилките или заедно изпивахме кутийка бира. Случваше се да се възхитя от близнаците на Хелън Гиъри, а тя целуваше Ки по шията, докато малката ми се заливаше от смях. Понякога след края на срещата отивахме във „Филидж Кафе“ и победените черпеха всички с пица. Нали разбирате, макар да се бяха борили един срещу друг на игрището, след мача момчетата пак бяха приятели. Забавлявахме се страхотно, смеехме се и шеговито си подвиквахме. Някои бяха позамаяни от изпития алкохол, но закачките им бяха съвсем беззлобни. През онези дни гневът и злобата се проявяваха само на игрището. Едва ли ще повярвате, но вече никой не се отбива да ме види. Нито Хелън Гиъри, която беше най-добрата ми приятелка, нито Ричи Латимор, дето го мислех за най-добрия приятел на Ланс — двамата можеха часове наред да разговарят за разни видове скали и птици, както и за дърветата, които се издигат на отвъдния бряг на езерото. Хелън и Ричи дойдоха на погребението, сетне от дъжд на вятър ми гостуваха, а накрая… с какво ли да го сравня? Когато бях малка, кладенецът в двора ни пресъхна. Отначало, като пуснех чешмата, потичаше тънка струйка вода, после се чуваше само свистене. — По тона й усетих, че озлоблението й се беше изпарило, останала бе само обидата. — На Коледа срещнах Хелън и тя обеща да ме покани на рождения ден на близнаците, ала така и не ми се обади. Мисля, че се страхува да общува с мен.
— Заради Макс Девор ли?
— Разбира се. Няма значение, животът така или иначе продължава. — Тя се надигна и остави чашата си на масичката. — Предпочитам да сменим темата, господин Нунан…
— Но преди това ще те помоля да зарежеш официалното обръщение. Казвай ми Майк.
