Тя ме изгледа, кимна и продължи:
— Разкажи ми за себе си, Майк. Защо се върна тук? Книга ли ще пишеш? Ще дадеш ли име на градчето?
Изпитах почти болезнена носталгия, като си спомних мълвата, разпространявана от години, че видни местни жители са решили да наименоват градчето, известно досега като ТР-90.
Дълго мълчах, сетне с изумление се чух да казвам:
— Вече не пиша.
Очаквах тя да скочи на крака, като преобърне шезлонга, и ужасено да изкрещи в знак на протест. Което дава представа що за човек съм… при това оценката съвсем не е ласкава.
— Отказал си се от писането на романи, така ли? — преспокойно попита тя. — Или пък си изпаднал в творческа криза.
— Във всеки случай не съм се „пенсионирал“ по собствено желание — промърморих. Разговорът беше взел съвършено неочакван обрат. Целта на посещението ми бе да убедя Мати да приеме Джон Стороу за неин адвокат (в краен случай възнамерявах да я принудя да се възползва от услугите му), а ето че за пръв път споделях проблема си с когото и да било.
— Значи вдъхновението временно те е изоставило.
— Така мислех доскоро, но вече не съм толкова сигурен. Може би в съзнанието на писателя са „складирани“ определен брой сюжети и като се изчерпат, нови не му идват наум.
— Съмнявам се. Почти сигурна съм, че завръщането в ТР ще ти помогне да преодолееш кризата… сигурно и ти се надяваш това да се случи.
— Навярно имаш право.
— Страхуваш ли се?
— Понякога наистина ме обзема страх. Питам се с какво ще запълвам времето си до края на живота. Не ме бива да изработвам миниатюрни модели на кораби, които се монтират в стъклени бутилки, не разбирам и от градинарство — съпругата ми беше специалистка по отглеждане на цветя и зеленчуци.
— Аз също се страхувам — призна Мати. — Страхувам се до смърт. А напоследък ми се случва все по- често да изпадам в паника.
— Ако се боиш, че той ще спечели делото за попечителството, имам разрешение…
— Не се плаша само от мисълта, че ще ми отнемат детето — прекъсна ме тя. — Страхувам се да живея в ТР. Усещането за опасност ме обзе в началото на лятото, макар вече да знаех, че Девор ще направи всичко възможно да ми вземе Кира. И става все по-натрапчиво. Сякаш гледам как буреносни облаци се скупчват над езерото… мисля, че това е най-точното описание на усещането. Има и още нещо… — Тя кръстоса крака и се наведе да придърпа роклята си, като че изведнъж й беше станало студено. — Напоследък няколко пъти се събуждах посред нощ с чувството, че не съм сама в спалнята. Веднъж дори ми се стори, че до мен лежи някой. Понякога усещането е мимолетно — нещо като „главоболие на нервите“ — друг път ми се причува шепот или плач. Една вечер — май беше преди две седмици — приготвих сладкиш и забравих да прибера брашното. На сутринта кутията беше преобърната, а в брашното, разсипано на кухненския плот, някой беше написал „здравей“. Отначало си помислих, че авторката на надписа е Ки, но тя твърдо отрече. Освен това не съм сигурна, че малката ми умница може да напише толкова сложна дума. Майк, възможно ли е Девор да е платил на някого да ме сплаши? Абсурдно е, нали?
— Не знам — промълвих. Спомних си почукването по изолационния панел, докато стоях на стълбището към мазето. Спомних си думата, изписана с магнитни букви върху вратата на хладилника, както и риданието на невидимото дете. Усещах се не само вледенен, а вцепенен. „Главоболие, но в нервите“ — прекрасно сравнение. Тъкмо това изпитваш, когато нещо се пресегне над стената, разделяща реалния и измисления свят, и те докосне по тила.
— Може би са призраци — добави Мати с пресилена усмивка. Личеше, че наистина е много уплашена.
Понечих да й разкажа какво се случва в „Сара“, но се отказах. Имаше реална опасност да се отплеснем в обсъждане на паранормалните явления и да забравим реалния свят, в който Макс Девор се опитваше да открадне едно дете.
— Точно така — подхвърлих. — Скоро призраците ще проговорят.
— Жалко, че не виждам добре лицето ти. Стори ми се, че изражението ти се промени, докато разказвах за привиденията. Имаш ли да добавиш нещо?
— Не съм сигурен. Мисля, че е време да поговорим за Кира. Съгласна ли си?
— Да — прошепна тя. В сумрака видях как се напрегна, сякаш се подготвяше за удар.
— Получих призовка — в петък ще ме разпитва Елмър Дърджин, който е настойник ad litem на Кира…
— Този надут пуяк не й е никакъв! — гневно ме прекъсна Мати. — Той е само подлога на Макс Девор, също като Дики Осгуд, любимият търговец на недвижими имоти на моя свекър. Дики и Елмър Дърджин всяка вечер пиеха заедно в бар „Тайгър“… но след като станаха лакеи на Девор, той сигурно им е наредил да не се срещат на публично място.
— Призовката ми връчи помощник-шериф на име Джордж Футман.
— И той е от хората на стареца — едва чуто промълви Мати. — Дики Осгуд е като змия, ала Джордж Футман е истински помияр. На два пъти са го отстранявали от полицията. Още едно провинение и ще работи изцяло за Девор.
— Честно казано, уплаши ме, макар да се постарах да прикрия страха си. А хора, които ме карат да се страхувам, предизвикват гнева ми. Веднага телефонирах на моя агент в Ню Йорк, после наех адвокат, който е специалист по попечителство над деца.
Въпреки че седяхме близо един до друг, не виждах лицето й и не можех да преценя как е приела новината. Ала забелязах, че още стиска страничните облегалки на шезлонга, сякаш очаква да я ударя. А може би съдбата отдавна бе започнала да нанася удари на Мати.
Без да бързам, й предадох разговора с Джон Стороу. Не скрих мнението му, че тъй нареченото равноправие между половете ще улесни съдията да й отнеме детето под предлог, че тя не разполага с достатъчно средства за издръжката му. Подчертах, че Девор сигурно ще разполага с цял отряд адвокати и с куп местни хора, които ще свидетелстват в негова полза, защото са били подкупени от Осгуд. Накрая й казах, че Джон държи до единайсет часа на следващия ден някой от двама ни да му се обади и че предпочита да го потърси тя. Свърших тирадата си и зачаках. Мълчанието се проточи. Чуваха се само песента на щурците и ревът на форсиран двигател. В далечината лампите пред „Лейквю“ изгаснаха — знак, че е настъпил краят на работното време. Мълчанието на Мати не ми се нравеше, страхувах се, че предвещава изблик на гняв, на какъвто са способни само янките. Очаквах тя да ме попита с какво право се намесвам в живота й.
Ала когато Мати най-сетне заговори, гласът й беше като на покрусен човек, който признава поражението си. Сърцето ми се късаше, като я слушах, но не бях изненадан. Казах си, че не бива да се размеквам, защото най-трудното предстои: ще трябва да й намекна, че ще се наложи да избира между своето достойнство и дъщеря си.
Хей, Мати, какво ще избереш?
— Защо го правиш? — попита тя. — Защо си наел прочут нюйоркски адвокат да защитава интересите ми в съда? Това ми предлагаш, нали? Защото аз със сигурност не мога да си го позволя. Имах късмет, че след смъртта на Ланс получих трийсет хиляди долара от застраховката му. Купил бил на майтап застрахователната полица от един приятел, с когото играели софтбол. Ако не бяха тези пари, през зимата щяха да ми вземат караваната заради неизплатени вноски. Шефовете на банка „Уестърн Сейвингс“ сигурно имат слабост към Дики Брукс, но пет пари не дават за Мати Станчфийлд Девор. За работата си в библиотеката получавам чисти четиристотин долара месечно. Значи предлагаш да платиш хонорара на адвоката ми. Така ли е?
— Точно така.
— Защо? Дори не ни познаваш.
— Защото… — подхванах, сетне замълчах. Искаше ми се Джо да се намеси, молех се да ми прошепне какво да обясня на Мати. Ала този път не чух гласа й. Трябваше да се справя без чужда помощ. — Защото в момента не се занимавам с нищо съществено — отвърнах и останах изумен от изявлението си. — Освен това
