— Исках само да кажа, че Ки се смееше, докато ми разказваше за случилото се. После майка й ми се обади и също се смееше.
Докато говорех, Дърджин отвори папката, която му беше донесъл Футман, и запрелиства документите в нея, сякащ изобщо не ме слушаше. После подхвана:
— Майка й… Мати, както я наричате…
— Точно така я наричам! — прекъснах го. — Ще ми обясните ли откъде знаете за какво сме разговаряли?
— Това не ви засяга, господин Нунан. — Извади един лист хартия и затвори папката. За миг го вдигна срещу светлината, като че разглеждаше рентгенова снимка. Видях, че е изписан с текст, напечатан на машина. — Да се върнем към запознанството ви с Мари и с Кира Девор. Било е на четвърти юли, нали?
— Да.
Дърджин гледаше листа и кимаше, все едно проверяваше дали показанията ми отговарят на написаното.
— Точно така, сутринта на четвърти юли. Първо сте се запознали с Кира Девор.
— Да.
— Защото майка й не е била с нея, нали?
— Въпросът ви е неправилно формулиран, господин Дърджин, но да речем, че отговорът е положителен.
— Поласкан съм, че ме поправя човек, чиито романи са били в класациите за най-продаваните книги — процеди той и се усмихна. Усмивката му подсказваше, че с удоволствие би изпратил и мен в концлагер. — Разкажете ни как сте се запознали с Кира Девор, сетне с Мари Девор… с Мати, ако това име повече ви допада.
Разказах какво се е случило. Щом свърших, Дърджин придърпа касетофона пред себе си. Забелязах, че ноктите му лъщят като устните му.
— Господин Нунан, вярно ли е, че е имало опасност да прегазите Кира?
— В никакъв случай. Шофирах с около шейсет километра в час, защото пред гаража има знак за ограничение на скоростта. Видях малката, достатъчно отдалеч, за да спра.
— Да предположим, че сте шофирали по другото платно. Пак ли щяхте да я видите навреме?
За разлика от другите му въпроси този беше зададен с основание. Ако кола се движеше по отсрещното платно, би могла да връхлети върху момиченцето. И все пак…
— Да — отвърнах. Той вдигна вежди:
— Сигурни ли сте?
— Да, господин Дърджин. Може би щеше да се наложи рязко да ударя спирачки, но…
— Вие сте се движили с шейсет километра в час.
— Точно така. Казах ви, че има знак за ограничаване на скоростта на…
— На тази отсечка от шосе N68. Да, вече ми го казахте. Как мислите, повечето шофьори спазват ли ограничението?
— Не съм бил в ТР от 93-та година и не мога да…
— Хайде, господин Нунан, не разиграваме сцена от ваша книга. Бъдете така добър да отговаряте на въпросите ми, иначе ще си загубим целия ден.
— Старая се да отговарям, господин Дърджин.
Той примирено въздъхна:
— Купили сте къщата на брега на Дарк Скор в началото на осемдесетте. А знаците за ограничение на скоростта от памтивека са си на същото място: пред смесения магазин „Лейквю“, пред пощата и пред „Гараж за какво ли не“ на Дик Брукс.
— Вярно е — съгласих се.
— И тъй, отново ви задавам същия въпрос — мислите ли, че повечето шофьори спазват ограниченията?
— Нямам наблюдения, но смятам, че мнозина не се съобразяват с пътния знак.
— Искате ли да чуете свидетелските показания на заместник-шериф Футман, според когото най-много глоби за превишена скорост са били наложени в ТР-90?
— Не, благодаря — отвърнах съвсем искрено.
— Докато разговаряхте с Кира Девор и после с майка й, покрай вас минаха ли някакви превозни средства?
— Да.
— Колко на брой?
— Не си спомням. Мисля, че няколко.
— Може би три.
— Възможно е.
— Или пет.
— Като че ли не бяха толкова много.
— Не можете да кажете с точност, така ли?
— Да.
— Не сте им обърнали внимание, защото Кира Девор е била разстроена.
— Всъщност тя се държеше доста свободно за дете на нейната…
— Разплака ли се пред вас?
— Ами… да.
— Заради онова, което й е сторила майка й ли?
— Не е редно да ми задавате такъв въпрос.
— А според вас редно ли е да се остави едно дете без надзор и то да се движи по средата на шосето в празничната утрин, когато движението е най-натоварено?
— За Бога, по-кротко — обади се Ромео Бизонет, който изглеждаше още по-опечален.
— Оттеглям въпроса — промърмори Дърджин.
— Уточнете кой — заядох се.
Той отегчено ме изгледа, сякаш искаше да каже, че до гуша му е дошло от тъпанари като мен и поведението ми изобщо не го изненадва.
— Колко коли минаха покрай вас от момента, когато сте грабнали детето и сте го занесли на безопасно място, до раздялата ви с майката и момиченцето?
Не ми се нравеше фразата „занесли на безопасно място“, но докато обмислях отговора, старият стенограф вече беше записал въпроса. Всъщност точно това бях направил, но опитах да увъртам:
— Казах ви, че не съм сигурен.
— Посочете приблизителния им брой.
— Може би бяха три коли.
— Включително онази, която е шофирала Мати Девор ли? Карала е… — Той погледна листа, който беше извадил от папката. — …джип „Скаут“, модел 1982 година.
Спомних си как Кира отбеляза, че „Мати кара бързо“ и разбрах накъде бие противният шишко. Само че не можех да му попреча.
— Наистина джипът беше марка „Скаут“. Не забелязах какъв е моделът.
— Когато е минала покрай мястото, където сте стояли с Кира в прегръдките ви, с каква скорост е шофирала Мари Девор — съобразена с ограничението или по-висока?
Мати караше поне с осемдесет километра в час, но заявих на Дърджин, че не мога да кажа със сигурност. Той настояваше да си спомня (все едно ме подканваше: „Зная, че никога не сте виждали клуп за бесене, господин Нунан, но съм сигурен, че ако се постараете, ще го направите“), ала аз упорито отказвах. Дърджин отново взе листа:
— Господин Нунан, ще се изненадате ли, ако разберете, че двама свидетели — Ричард Брукс, собственик на „Гараж за какво ли не“, и Ройс Мерил, пенсиониран дървосекач — твърдят, че госпожа Девор е шофирала с много по-висока скорост от разрешената?
— Не обърнах внимание, защото разговарях с момиченцето.
— За ваше сведение Ройс Мерил настоява, че тя е карала поне със сто километра в час.
