Отмъстителите

Гари Содерсън продължаваше да стои насред улицата, когато до него застана жена му и попита:

— Какво правиш тук? Стърчиш като пън.

— Ти не чу ли?

— Какво да чуя? — раздразнително се сопна тя. — Бях в банята, а там да не би да се чува нещо? — Гари бе женен за Мариел от девет години и знаеше, че раздразнителността е една от най-ярко изразените й черти. — Чух хлапетата на Рийдови с тази тяхна летяща чиния. Чух и проклетото им куче, нещо се беше разлаяло. Чух и гръмотевицата. Какво друго? Хорът на Норман Дикърснакъл ли?

Той посочи към другия край на улицата — първо към кучето (поне вече няма да се оплаква от Ханибал), а после към сгърчената фигура на ливадата на № 240.

— Не съм много сигурен, но мисля, че току-що някой застреля хлапето, дето разнасяше „Шопър“.

Жена му проследи с поглед пръста му, присви очи и ги засенчи с длан, макар слънцето да се бе скрило (на Гари му се струваше, че температурата е спаднала поне с десет градуса). Брад Джоузефсън тътреше крака към тях. Питър Джаксън бе излязъл пред дома си и гледаше с интерес какво става в подножието на хълма. И Том Билингзли бе навън — старият ветеринарен лекар, когото повечето хора наричаха Олд Док. Семейство Карвър тъкмо пресичаха улицата, запътили се към дома си; момичето вървеше до майка си и я държеше за ръка. Дейв Карвър (наум Гари го оприличи на варен омар — или по-скоро на варен омар, потънал в сапунена пяна) теглеше сина си в малка червена каручка. Гари от край време намираше хлапето, което седеше в каручката със скръстени крака и се оглеждаше с надменното безразличие на някой паша, за непоносим лигльо.

— Здрасти, Дейв! — викна Питър Джаксън. — Какво става?

Но още пред Карвър да успее да отговори, Мариел с такава сила удари с длан Гари по рамото, че остатъка от мартинито му се изля върху старите му маратонки. Може пък да е за добро — черният дроб на Гари имаше нужда от почивка.

— Гари, да не си оглушал, или просто си тъпак? — поиска да знае благоверната му.

— Най-вероятно и двете — отвърна той, мислейки си, че ако някога се реши да зареже пиенето, най- напред ще трябва да се разведе с Мариел. Или поне да й пререже гласните струни. — Какво казваш?

— Попитах те на кого би му хрумнало да застреля точно вестникарчето?

— Сигурно е бил някой, на когото са му липсвали талоните за стоките с намаление — отвърна Гари.

Отново затрещяха гръмотевици — бурята приближаваше от запад. Грохотът сякаш пронизваше като харпун трупащите се облаци.

3

Джони Маринвил, който на времето бе спечелил Нашънал Бук Ауорд12 за един свой роман за сексуалната маниакалност със заглавие „Наслада“, и който сега пишеше детски книги за един котарак-частен детектив на име Пат Кити-Кат, се бе втренчил в телефонния апарат в дневната и се тресеше от страх. Тук ставаше нещо нередно. Стараеше се да не се поддава на паниката, но тук наистина се случваше нещо нередно.

— Може би… — промълви нерешително. А-ха, добре. Може би. Но телефонът…

Отиде в стаята, подпря китарата на стената и избра номера на полицията. Последва неестествено дълга пауза — толкова дълга, че той се канеше да прекъсне връзката (каква връзка, ха- ха?) и да опита да избере номера отново, когато в слушалката отекна глас, който като че бе детски. Този напевен и механичен глас изненада и изплаши Джони — дори не опита да се самозаблуди, че уплахата е чисто и просто рефлективна реакция.

— Малкото сладко бебе Смити — изтананика гласът. — Май си лапнало мамините цици. Не се цупи, не се мръщи и циците спокойно си смучи.

После се чу изщракване и сигнал, че линията е свободна. Джони се намръщи и отново избра номера. Пак същата дълга пауза, последвана от изщракване и някакъв звук, който му се стори познат — някой дишаше в слушалката. Хремаво хлапе, може би. Това обаче нямаше значение. По-важното бе, че телефонните линии явно се бяха преплели и сега вместо да се свърже с полицията…

— Кой е на телефона? — сопна се той.

Отговор не последва. Чуваше се само шумно дишане. А не му ли бе познат този звук? Доста налудничава идея, а? Как, за Бога, е възможно нечие шумно дишане по телефона да му звучи познато? Разбира се, че не е възможно, но все пак…

— Който и да си, затваряй телефона — нареди Джони. — Трябва да се свържа с полицията.

Дишането престана. Писателят тъкмо посягаше да прекъсне връзката, когато в слушалката прозвуча същият глас. Този път определено беше присмехулен.

— Малкото сладко бебе Смити пъхна пишка в мамината мишка. Не се цупи, не се мръщи, и там спокойно стой си ти. — А после с равен и някак ужасяващ тон добави: — Да не си се обадил повече тук, дърт тъпак! Так!

Последва поредното изщракване и връзката прекъсна, но този път вече нямаше сигнал.

Джони лекичко натисна вилката. Нищо. Никакъв сигнал. Отново проеча гръмотевица, но бе толкова наблизо, че той едва не подскочи.

Постави слушалката на вилката и влезе в кухнята, като мимоходом отбеляза колко бързо се смрачава и си напомни да затвори прозорците на горния етаж, ако завали… когато завали, ако се съди по притъмнялото небе.

Тук телефонът бе закачен на стената до кухненската маса, та ако позвъни, докато Джони се храни, само да наклони стола назад и да се пресегне за слушалката. Не че му се обаждаха кой знае колко често — само бившата му съпруга телефонираше от време на време. Нюйоркските издатели знаеха, че не бива да безпокоят човека, който им носеше тлъсти приходи.

Вдигна слушалката, заслуша се, но не чу абсолютно нищо. Нито свободен сигнал, нито пропукването на. статично електричество, както често се получава, когато по прозорците пробягва синкава мълния, ни служебният сигнал, който известява, че по линията има някаква неизправност. Въпреки това отново опита да избере 911, но дори бутоните не издаваха никакъв звук при натиск. Върна слушалката на място и се огледа смрачената кухня.

— Малкото сладко бебе Смити — промърмори и потръпна толкова силно, та отстрани би изглеждало чак театрално, ако не беше сам вкъщи — раменете му първо се изпънаха назад, сетне се прегърбиха. Какво гадно стихче — никога досега не го бе чувал.

„Зарежи стихчето — рече си. — Какво ще кажеш за гласа? Чувал си този глас… нали?“

— Не — отговори си гласно. — Поне… не мисля. Точно така. Но това дишане…

— Мама му стара, не можеш да разпознаеш някого по дишането му — обърна се той към празната стая. — Освен ако дядо ти не е болен от емфизема.

После излезе от кухнята и се запъти към входната врата. Изведнъж много му се прииска да разбере какво се случва на улицата.

4

— Какво се случи? — обърна се Питър Джаксън към Дейвид, когато семейство Карвър се качи на тротоара. Наклони глава към Дейвид и снижи глас, за да не го чуят децата. — Това там труп ли е?

— Да — отвърна Дейвид също шепнешком. — Момчето май се казва Кари Риптън. — Потърси с поглед потвърждението на жена си и Кърстин кимна. — Дето разнасяше вестник „Шопър“ в понеделник следобед. Застрелял го е някакъв тип от движещ се микробус.

— Застреляли са Кари ли? — Това е невъзможно. Невъзможно е да е убит някой, с когото бе говорил току-що. Но Карвър утвърдително кимна. — Мама му стара!

— Абсолютно си прав — съгласи се Дейвид.

— Хайде бе, тате-тааа — провикна се Ралф от каручката. Дейвид се обърна, усмихна се на момчето и