Отмъстителите

днешния почти винаги води до неприятни последици, но понякога човек просто не може да си държи очите отворени), тя седна в леглото, опитвайки се да разбере за какво й говорят момичетата, но почти веднага изгуби нишката. Като че ли се опитваха да обяснят, че някой е бил застрелян на Поплър Стрийт, а това, разбира се, беше пълна фантасмагория.

Но когато все пак я замъкнаха до прозореца, Ким разбра, че навън несъмнено се е случило нещо. Близнаците и майка им стояха на тротоара пред дома си. Кучката и Пияндето, известни като семейство Содерсън сред по-изтънчените кръгове, стояха насред улицата в горния край на пресечката… макар че Мариел като че ли дърпаше Гари към дома им, а той май я следваше. Зад тях се виждаха двамата Джоузефсънови, застанали на тротоара. А пък на отсрещната страна на улицата Питър Джаксън и онзи старец, Билингзли, тъкмо излизаха от гаража на Джаксънови с някакво огромно парче син брезент, което държаха в двата края. Бе излязъл вятър и брезентът плющеше.

Всички бяха на улицата — или почти всички. Само че нямаше никакъв смисъл да се опитва да види оттук какво толкова зяпат. Ъгълът на къщата закриваше цялата улица до долното кръстовище.

Кимбърли Гелър се извърна към момичетата, като полагаше огромни усилилия да прочисти паяжините, които сякаш обвиваха съзнанието й. Момичетата пристъпваха от крак на крак, сякаш им се ходеше до тоалетната, а Деби дори нервно свиваше и отпускаше юмруци. И двете бяха пребледнели и развълнувани. При други обстоятелства Ким не би се впечатлила особено от този факт. Но чак пък някой да е бил убит… може би нещо грешат… как иначе?

— А сега ми разкажете какво се случи — рече тя. — И без измишльотини.

— Някой застреля Кари Риптън, нали ти казахме! — нетърпеливо викна Сюзи, сякаш майка й бе най-безмозъчното създание на света… каквато всъщност Ким наистина се чувстваше. — Хайде бе, мамо! Ела да гледаме как ще дойде полицията!

— Искам пак да го видя, преди да го покрият! — изведнъж ревна Деби. Обърна се и хукна към долния етаж. Сюзи постоя още миг, сякаш се колебаеше — всъщност изглеждаше така, сякаш направо й се повдигаше — после се обърна и последва приятелката си.

— Хайде, мамо! — викна през рамо тазгодишната кралица на розите в училищния бал, после изтрополи надолу по стълбите с грациозността на бизон, а след нея стъклата издрънчаха и полилеят се разклати.

Ким бавно застана до леглото и нахлузи сандалите си на босо, чувствайки се като най-бавната, най- закъснялата и най-обърканата жена на света.

6

— И си търчал чак до долу ли? — за трети път попита Белинда Джоузефсън. Тя като че ли не можеше да проумее точно тази част от историята. — Какъвто си затлъстял…

— По дяволите, жено, не съм затлъстял — тросна се Брад. — Аз съм едър.

— Мили, така ще пише на смъртния ти акт, ако продължаваш да се стрелкаш нагоре-надолу по тази улица — отвърна Белинда. — „Починал вследствие на прекалена едрина.“

Думите й бяха заядливи, но не и тонът, с който бяха изречени. Докато говореше, Белинда разтриваше врата му, покрит с ледена пот.

Съпругът й посочи към долния ъгъл.

— Я виж. Пит Джаксън и Олд Док.

— Какво правят?

— Сигурно ще покрият момчето — отвърна той и се запъти натам.

Белинда на мига го дръпна назад.

— Ами, изобщо няма да ходиш, приятелю. Не сър, просто няма начин. Стигат ти толкова разходки за днес.

Той я удостои с онзи поглед, който тя наричаше „Виж-кво-жено-я-не-ме-юркай“ — доста добре го докарваше за израснал в Бостън чернокож, който бе виждал гето само по телевизията — но не каза нищо. Може би нямаше да премълчи, но точно в този миг по алеята откъм дома си се зададе Джони Маринвил. Отново удари гръм. На Белинда й беше студено — миришеше на дъжд. Небето бе покрито с виолетови буреносни облаци, които бяха грозни, но не и страшни. Белинда се страхуваше повече — макар да не беше кой знае колко уплашена — от жълтите оттенъци в небето на югозапад. Най-искрено се надяваше, че преди мръкване няма да се извие и торнадо — това щеше да бъде като капак на този ден, който бе тръгнал почти толкова зле, колкото и повечето дни напоследък.

Предполагаше, че веднъж да завали, хората ще се приберат по домовете си, но засега почти всички стояха на улицата и зяпаха към къщата на Ентрейджиън. По едно време от дома на № 243 излезе Ким Гелър, огледа се, сетне се запъти към горната къща, където Ками Рийд стоеше на верандата. Двамата близнаци заедно със Сюзи Гелър и едно апетитно червенокосо девойче, което Белинда не познаваше, стояха насред ливадата пред къщата. Дейви Рийд бе коленичил и като че ли бършеше краката си с ризата си, Бог знае защо…

„Ама разбира се, че знаеш защо — рече си тя. — Там долу има труп, тъй де, истински труп, а Дейви Рийд е повърнал, като го е видял. Повърнало е и се е поизцапало, горкото дете.“

Виждаха се хора пред всяка къща, или най-малкото от всяка къща, с изключение на старата къща на Хобартови, която сега бе празна, къщата на бившето ченге и третата къща от тази страна на улицата. Онази на семейство Уайлър. Ако има семейство с лош късмет, то това бяха те. Нито Одри, нито горкото сираче, което тя отглеждаше (не че момченце като Сет изобщо може да бъде отгледано — там е цялата трагедия) се виждаха наоколо. Дали не са отишли на излет? Може би, макар Белинда да бе сигурна, че горе-долу по обяд бе мернала Одри, която с безкрайно равнодушие нагласяваше градинската поливачка. Белинда поразмисли и реши, че все пак е било по обяд. Спомни си как мислено отбеляза, че Одри се е позанемарила — и блузката, и сините й панталони, изглеждаха мърляви, а защо бе боядисала разкошната си тъмнокестенява коса в такъв ужасен червеникаво пурпурен цвят, Белинда така и не можеше да разбере. Ако това бе опит да се подмлади, то бе абсолютно безуспешен. Освен това косата й като че ли се нуждаеше и от измиване — изглеждаше доста мазна и висеше на фитили.

В юношеските си години Белинда често си мечтаеше да е бяла — белите момичета като че ли винаги се забавляваха повече, а и изглеждаха по-спокойни — но сега, когато вече наближаваше петдесетте и критическата възраст, се радваше, че е чернокожа. Струваше й се, че с течение на годините белокожите жени се нуждаят от все повече и повече поддържане. Сигурно на веществото, от което са направени, му липсва естествена здравина.

— Опитах се да се обадя в полицията — тъкмо казваше Джони Маринвил. Слезе на платното, сякаш се канеше да пресече и да застане до Джоузефсънови, но после размисли. — Телефонът ми… — Замълча, сякаш не знаеше как да продължи. На Белинда това й се стори крайно необичайно. Винаги го бе смятала за един от ония образи, дето не може да млъкне и на смъртния си одър, та се налага Бог да се пресегне през небесата и сам да го пренесе през райските врати, само и само да му затвори устата.

— Телефонът ти какво? — попита Брад.

Джони не отговори веднага, сякаш избираше най-подходящият от няколко отговора, сетне се спря на доста кратък вариант.

— Блокирал е. Дали ще може да опиташ и ти?

— Може — отвърна Брад, — но Ентрейджиън сигурно вече се е обадил от магазина. Той се намеси доста решително.

— Така ли? — замислено отвърна Маринвил и се загледа към долния край на улицата. — Наистина ли? — Дори да бе забелязал двамата мъже с плющящия между тях брезент и да бе отгатнал намерението им, не каза нищо. Изглеждаше погълнат в собствените си размишления.

С периферното си зрение Белинда улови някакво движение. Погледна към Беър Стрийт и забеляза маслиненозелен автомобил марка „Лумина“, който се приближаваше към кръстовището. Това бе колата на Мери Джаксън. Тя заобиколи жълтия микробус, който бе спрян недалеч от ъгъла, после намали ход.

„Браво на теб, успя да се върнеш преди да завали“ — мислено отбеляза Белинда. Двете не бяха първи