Отмъстителите

— Майка ти у вас ли е? Или татко ти.

— Мама е вкъщи. Татко още е на работа.

— Добре, момчета. Вървете. Само че побързайте. И ти побързай, Брад.

— Ще направя всичко възможно — отвърна Брад, — но мисля, че вече изчерпах цялата си квота бързане за деня.

Тримата се запътиха нагоре по хълма по левия тротоар, където се намираха къщите с нечетните номера.

— И аз искам да отведа децата ни у дома, господин Ентрейджиън — обади се Кърстин Карвър.

Той въздъхна и кимна. Разбира се, какво толкова, по дяволите, отведи ги където си поискаш. Ако щеш в Аляска ги отведи. Пушеше му се, но бе оставил цигарите си вкъщи. Не беше пушил цели десет години, преди ония мръсници да му покажат вратата, а после и да го прекарат през нея. Бе възстановил предишния си навик с ужасяваща бързина. А сега му се пушеше, защото беше напрегнат. Не просто разстроен заради мъртвото момче пред дома си, а напрегнат. Напрегнат „кат вищица“, както би казала майка му. А защо ли?

„Защото на улицата има прекалено много хора — рече си, — ето защо.“

О, така ли? И какво точно означава това?

Не знаеше.

„Какво ти става? Прекалено дълго се задържа без работа? Да не би да откачаш? Това ли те човърка, а, Щурчо?“

„Не. Сребърната джунджурия на покрива на микробуса. Ето какво ме тормози, щурчо.“

„О? Така ли?“

Е, може би не точно… но става като за начало. Или пък за оправдание. В крайна сметка предчувствието си е предчувствие и човек или се доверява на предчувствията си, или не. Той самият винаги им бе вярвал и очевидно някакво си незначително уволнение изобщо не бе повлияло на силата им над него.

Дейвид Карвър остави дъщеря си на земята и пое циврещия хлапак от жена си.

— Аз ще те дърпам в каручката — рече на момченцето. — По целия път до вкъщи. Искаш ли?

— Маргрит мухата е влюбена в Итън Хок — довери му в отговор синът му.

— Нима? Е, дори да е така, не бива да я обиждаш — отвърна Дейвид.

Говореше с разсеяния тон на човек, който би простил на детето си — на едното си дете в този случай — абсолютно всичко. Жена му пък съзерцаваше същото това дете с такова умиление, сякаш бе светец или пророк. Единствено Коли Ентрейджиън забеляза неизказаната болка в погледа на момичето в мига, когато височайшото братче бе поставено в каручката. В момента Коли имаше други грижи, хиляди други грижи, но този поглед бе прекалено истински и прекалено тъжен, за да го пропусне човек.

Отмести очи към девойката с шантавата коса и застаряващия хипар от камиона под наем.

— Как мислите, дали мога поне вас да накарам да влезете вътре, докато дойде полицията?

— Ей, ама естествено — отвърна момичето и го измери с поглед. — А вие полицай ли сте?

Карвърови се отдалечаваха — Ралф седеше по турски в каручката — но може би все още бяха достатъчно близо, за да чуят отговора му… но какво всъщност възнамеряваше да прави? Да излъже ли? „Ако тръгнеш по този път, ще свършиш на улица «Откачаторска». Бивше ченге с колекция от значки, също като Елвис. Можеш да се представиш за частен детектив, макар че така и не се накани да си извадиш разрешително. След десетина-петнадесет години още ще се перчиш като някоя трийсетгодишна мадама, която продължава да ходи с къси поли и без сутиен, за да покаже на хората (на повечето от които хич не им пука за нея), че гимназиалните й дни още не са отминали.“

— Бях — отвърна. Служителката кимна. Онзи с дългата коса го наблюдаваше любопитно, но и с уважение. — Добре се справихте с децата — добави Коли, гледайки момичето, макар че се обръщаше и към двамата.

Синтия размисли, сетне поклати глава.

— Заради кучето беше — каза и се отправи към магазина. Коли и застаряващият хипар я последваха. — Онзи тип в микробуса — с пушката, де — той се канеше да стреля по децата. — Обърна се към дългокосия: — Видяхте ли? Съгласен ли сте е мен?

Той кимна.

— Не бяхме в състояние да направим абсолютно нищо. — Акцентът му беше прекалено носов и провлачен. „Сигурно е от Тексас“ — предположи Коли. От Тексас или от Оклахома. — После кучето го разсея — нали? — и той го застреля.

— Именно — съгласи се Синтия. — Ако не го беше разсеяло… мисля, че и ние щяхме да сме мъртви. — Посочи с брадичка към Кари Риптън. После въведе мъжете в магазина.

Из „Филмите по телевизията“

съставител Стивън X. Шоиър, издателство „Бентам Букс“:

Отмъстителите (1958 г.) В главните роли: Джон Пейн, Тай Хардин, Карън Стийл, Рори Калхун. Уестърн под средно ниво за жестоки доброволни пазители на реда; някои сцени и ефекти са изненадващо жестоки за филм от края на петдесетте години. Миньорски град в Колорадо е тероризирай от доброволците (предвождани от Калхун), които отначало изглеждат като свръхестествени създания, но впоследствие става ясно, че са бандити от класата на капитан Куонтрил. Пейн е изключително слаб; Стийл използва до крайност възможностите, предоставени й от кабаретните костюми с огромни деколтета. (Реж.: Били Ранкорт, Америкън-Интернешънал Пикчърс, 81 мин, черно-бял.)

ТРЕТА ГЛАВА

1

Поплър Стрийт/15:58/15 юни 1996 г.

Миг след като Коли, Синтия и дългокосият тип от камиона влизат в магазина, на ъгъла на Поплър и Хайъсинт, точно срещу „От Б до Я“, спира микробус. Той е боядисан в ексцентричен, металносин цвят, а стъклата му са огледални. Няма въртящо се устройство на покрива, но купето е разширено със странна аеродинамична форма и автомобилът прилича повече на разузнавателен кораб от научнофантастичен филм, отколкото на обикновен микробус. По гумите няма и една бразда, те са съвършено гладки и чисти, като току-що избърсана черна дъска. Иззад затъмнените стъкла ритмично просветват мътни светлинки, като мигащи лампички на контролен пулт.

Гръмотевиците трещят все по-близо и по-ясно. Светлината постепенно помръква — от запад се задават виолетово-черни, застрашителни облаци и се трупат в небето. Припълзяват към юлското слънце и скоро го закриват. Температурата моментално започва да спада.         Двигателят на синия микробус тихо бръмчи. В горния край на пресечката, на върха на хълма, един друг микробус — яркожълт, като пластмасов банан — спира на югоизточния ъгъл на Беър Стрийт и Поплър. Автомобилът продължава да работи на празен ход и също бръмчи тихо.

Ето че се разнася първата истинска гръмотевица, последвана от ослепителни зигзагообразни мълнии. Те се отразяват за миг в изцъкленото око на Ханибал и то сякаш пламва с блясъка на спиртна лампа.

2