Отмъстителите

приятелки, но Белинда харесваше Мери Джаксън не по-малко от всички останали съседи. Беше забавна и имаше едно такова наперено излъчване, сякаш искаше да каже „при мен не минават дребни игрички“… макар че в последно време все изглеждаше погълната от нещо. Това обаче не се бе отразило на външния й вид така фатално, както при Одри Уайлър. Всъщност в последно време Мери направо бе разцъфнала, като увехнала цветна леха след дъжд.

7

Телефонният автомат се намираше до стойката за вестници, на която нямаше нищо, освен едно самотно изостанало копие от неделния „Ю Ес Ей Тудей“ и няколко броя вестник „Шопър“. От миналата седмица. Мисълта, че момчето, което инак би донесло новата доставка, за да поставят на стойката последния брой, лежи мъртво на неговата собствена ливада, предизвика у Коли Ентрейджиън странна тъга. А на всичкото отгоре този скапан обществен телефон…

Трясна слушалката върху вилката и се отправи към щанда, пътьом изтривайки от лицето си последните остатъци от пяната за бръснене. Бонбончето с двуцветната коса и застаряващият хипар от камиона го следяха с поглед и Коли осъзна, че е без риза. Това повече от всякога го накара да се почувства като изхвърлено от полицията ченге.

— Скапаният автомат не работи — рече на девойката. Забеляза, че на престилката й бе закачена мъничка табелка с името й. — Нямате ли служебен телефон, Синтия?

— А-ха, само че около един на обед автоматът си работеше най-нормално. Момчето от пекарницата се обади на приятелката си. — Тя забели очи, а после изтърси нещо, което се стори на Коли направо идиотско при дадените обстоятелства. — Монетата ли ви глътна?

Всъщност нямаше никакво значение. Коли погледна навън и забеляза Питър Джаксън и пенсионираният ветеринарен лекар да се приближават към неговата ливада с огромно парче син импрегниран брезент. Съвсем очевидно бе, че се канят да покрият тялото. Запъти се към входа на магазина, възнамерявайки да им каже да изчезват, и че не бива да заличават следите от местопрестъплението, но в същия миг отново падна гръм — най-оглушителният до този момент и Синтия дори изписка от изненада.

„Майната им — помисли си Коли. — Да правят каквото щат.“ Много е вероятно дъждът да завали, преди да дойдат ченгетата (още дори не се чуваха сирени), а водата щеше да прати по дяволите всички хипотетично съществуващи отпечатъци. Тъй че най-добре да го покрият… но все пак го терзаеше изключително неприятното усещане, че всичко му се изплъзва. А дори и тук се заблуждаваше — първо, нищо в цялата тази ситуация никога не е било под негов контрол. Той бе най-обикновен гражданин. Това имаше своите преимущества — дори да обърка процедурата, досието му няма да пострада ни най-малко, нали така?

Отвори вратата, излезе навън и за да надвика надигналия се вятър, направи фуния с дланите си и се провикна:

— Питър! Господин Джаксън!

Джаксън се извърна с войнствено изражение на лицето, очаквайки да му кажат веднага да се откаже от онова, с което се бе заел.

— Не докосвайте тялото! — продължи Коли. — Не докосвайте самото тяло! Просто метнете брезента отгоре като одеяло! Чувате ли ме?

. — Да! — викна Питър в отговор. Ветеринарят също кимаше.

— В гаража имам циментови блокчета, струпани са до задната стена — крещеше Коли. — Отключено е. Вземете ги и затиснете брезента да не литне. — И двамата кимаха в съгласие и на Коли му поолекна.

— Можем да завием и велосипеда! — викна старецът. — Трябва ли?

— Да! — отвърна Коли, после изведнъж му хрумна друга идея. — И аз имам един брезент в гаража — намира се в ъгъла. Можете да завиете и кучето, ако нямате нищо против да пренесете още няколко блокчета.

Джаксън вдигна палец, за да покаже, че са се разбрали идеално, сетне двамата мъже оставиха брезента на земята и се запътиха към гаража. Коли се надяваше, че ще съумеят да го опънат и да го затиснат, преди вятърът да се усили достатъчно, та да го отнесе. Върна се в магазина, за да пита Синтия няма ли служебен телефон — разбира се, че трябва да има — и видя, че тя вече услужливо е поставила апарата на щанда.

— Благодаря.

Вдигна слушалката, вслуша се в сигнала, последователно натисна четири бутона, сетне поклати глава и се засмя.

— Какво има? — попита хипарят.

— Нищо. — Дори да му обясни, че току-що бе избрал първите четири цифри от номера на полицейския отдел — като остарял кон, който куцук-куцук се връща в обора си — онзи няма да го разбере. Прекъсна линията и набра 911.

Телефонът иззвъня веднъж… наистина иззвъня, сякаш се бе обадил на домашен телефон. Коли се смръщи. Като избереш 911 — освен ако нещата не са се променили от времето, когато изслушването на записите на разговорите от 911 бе част от ежедневните му задължения — чуваш пищящ електронен звук.

„Значи са го сменили — рече си. Поне вече не е толкова стряскащо.“

Телефонът иззвъня отново и отсреща го вдигнаха. Само че вместо да прозвучи механичният глас на робота, който даваше указания при какви случаи кой бутон да натиснеш, се дочу тихо подсмърчане. Какво, по дяволите…?

— Ало?

— Бонбона или живота16 — отвърна нечий глас. Бе младежки, при това някак тайнствен. Толкова бе зловещ, че Коли го полазиха тръпки. — Краката помириши ми и нещо вкусно предложи ми. И да нямаш, много важно, гащите ми ще подушиш. — Последва висок, носов кикот.

— Кой е на телефона?

— Недей звъня повече тук, друже — отвърна гласът. — Так!

И линията бе прекъсната толкова рязко, че чак девойката чу оглушителния трясък и изписка. „Но това не беше от телефона — помисли си Коли. — Тя пищи, защото гръмотевицата беше оглушителна.“ Само че оня с дългата коса тичаше към вратата, сякаш косата му гореше, а задникът му всеки момент щеше да пламне; телефонната слушалка бе съвършено няма, точно като обществения автомат, след като бе пуснал монетата от четвърт долар, а когато звукът долетя отново, този път Коли го позна безпогрешно — отново се стреляше.

Той също хукна към вратата.

8

Мери Джаксън излезе не в два, а в единадесет от счетоводната фирма, където работеше на половин ден. Само че изобщо не отиде в супермаркета. Отправи се към хотел „Кълъмбъс“. Там се срещна с мъж на име Джийн Мартин и през следващите три часа направи всичко, което една жена е в състояние да направи за някой мъж, само дето не му изряза ноктите на краката. Сигурно и това би направила, ако я беше помолил. И ето на, вече почти бе вкъщи и изглеждаше (доколкото можеше да се съди по огледалото за обратно виждане) доста прилично… но ще трябва да се пъхне в банята, колкото се може по-бързо, преди Питър да е успял да я разгледа. Напомни си, че непременно ще трябва да извади бикини от най-горното чекмедже, за да ги хвърли в коша за пране заедно с полата и блузата. Онези, с които бе тази сутрин — или поне остатъците от тях — понастоящем се намираха под леглото в стая № 203. Джийн Мартин — истински вълк, предрешен в счетоводителска кожа, направо ги бе разкъсал. „Оууу, звяр безподобен“ — бе възкликнала русокосата девица.

Въпросът бе какво прави тя. И какво възнамерява да прави. Обичаше Питър, откак бяха женени, от девет години, особено след спонтанния аборт, ако това изобщо бе възможно, и продължаваше да го обича и сега. Това обаче нямаше никакво отношение към факта, че вече отново