Отмъстителите

Джони слиза от тротоара, без изобщо да чувства изтръпналите си крака. Вдига ръка, забелязва, че връхчетата на пръстите му вече са побелели и нагърчени от водата (всичко вижда той, да, наистина, и как за Бога, е възможно някакво същество, сякаш излязло от „Близки срещи от третия вид“, да отмята мокрите кичури, провиснали пред очите му. Мълниите прорязват небето като ярки пукнатини в тъмно огледало; гръмотевиците сякаш ги преследват по петите. Маратонките му са подгизнали и наоколо мирише на дим от изстрелите. След десетина-петнайсет секунди съществото ще изчезне, проливният дъжд ще го повали на земята и ще го отнесе, но засега вижда съвсем ясно, сякаш за да попречи на Джони дори да опита да се убеди сам себе си, че всичко е било само халюцинация… или както би казала бившата му съпруга Тери, „мозъчно задръстване.“

А да, вижда и онази работа на Мери Джаксън — тъй предпочитаната част от женската анатомия, която в онези далечни дни на началните класове на гимназията бе известна като „брадатата мида“. Той не иска да мисли подобни неща — нито пък да вижда онова, което вижда — но нищо не зависи от него. Съзнанието му е освободено от всякакви бариери, както като пишеше на времето (това бе една от причините, поради които се отказа от романите — не единствената, но една от основните), времето тече все по-бавно, възприятието се изостря все повече и повече, докато най-сетне човек започва да чувства като във филм на Серджо Леоне, в който хората умират на забавен кадър, сякаш всичко става под вода.

„Малкото сладко бебе Смити — изведнъж прозвуча в главата му гласът от телефона. — Май си лапнало мамините цици.“ Защо този глас тъй му напомня за онзи човек с чудатия костюм и още по-чудноватата маска на извънземно?

— Какво, в името на нашия Бог Спасител, става тук? — внезапно се обажда нечий глас току до него. Другите са се струпали около Дейвид Карвър, но Гари Содерсън е дошъл насам, на ливадата на Билингзли. С това бледо лице и какъвто е кльощав, прилича на болен от холера в напреднал стадий. — Виждам врабец, виждам гугутка, но не и нейната…

— Я млъквай, пияно дърво такова! — виква му Джони. Обръща се наляво и забелязва двамата близнаци заедно с майка си, Ким Гелър, и дъщеря й, както и някакво червенокосо момиче, което никога не е виждал. Струпали са се около Дейвид Карвър като футболисти, наобиколили контузен съотборник. Оная вещица, жената на Гари, също е там, но не изпуска мъжа си от поглед и тъкмо се придвижва ches Билингзли. После спира като омагьосана — вратата на къщата се отваря с трясък и Кърсти изскача насред проливния дъжд като господарката на замъка в някой стар готически роман, крещи името на мъжа си с все сила, а наоколо падат мълнии и трещят гръмотевици.

Съвсем бавно, като малоумно дете, което карат да изрецитира стихотворение, Гари пита:

— Как ме нарече?

Обаче не гледа към Джони, нито пък към тълпата, събрана на ливадата пред Карвърови — втренчил се е в онова, което се разкрива под запретнатата пола на мъртвата жена, старае се да го запечати в паметта си, за да се връща към него по-късно (а може би и за да го коментира). Джони изведнъж е обладан от непреодолим копнеж да го фрасне по носа.

— Няма значение. Просто си дръж устата затворена. Хич не се майтапя.

Поглежда надясно, към подножието на хълма, и забелязва Коли Ентрейджиън, който се приближава тичешком. Той като че ли е с розови джапанки. Следват го някакъв дългокос тип, когото Джони вижда за първи път, и новото момиче от магазина — май Синтия й беше името.

А зад тях, с лекота задминавайки Том Билингзли и вече съвсем близо до Синтия, с разширени от ужас очи, спринтира местният експерт по Джеймс Дики и готическия ренесанс.

— Тате! — Пронизителен самотен момичешки писък: това е Елън Карвър.

— Приберете тия деца оттука! — виква Брад Джоузефсън, с твърд, заповеден тон, Бог да го поживи, но Джони дори не гледа натам. Питър Джаксън приближава, а тук го очаква нещо, което, като оставим настрана самия Джони и Гари Содерсън, съвсем пък не му е работа да вижда, макар със сигурност да го е виждал и преди. През съзнанието му отново прелита реплика от стар виц — „Господине, падна ви табелката!“. Дявол го взел, дори не помни самия виц. Отново се оглежда, за да се увери, че освен Гари никой друг не забелязва Мери — и наистина е така. Но този чудодеен миг със сигурност няма да трае вечно. Навежда се, извръща Мери настрани — колко е тежко мъртвото тяло, Боже, колко е тежко — и бедрата й се събират. Дъждовната вода се стича по бялото бедро сякаш по надгробна статуя. Джони подръпва надолу полата, като нарочно е застанал така, че онези, които се задават от долния край на улицата, да не виждат какво прави. Вече се чуват стоновете на Питър:

— Мери? Мери?

Ще да е видял колата, разбира се — лумината, чиято предница бе забита в оградата.

— Но… — започва Гари, но Джони вдигна към него свиреп поглед и онзи млъква.

— А си казал нещо, ще ти светна един! Не се будалкам.

За миг Гари го поглежда глуповато — направо тъпо — сетне лицето му просветва лукаво и придобива престорено сериозен вид. Все пак прави с ръка знак, че устата му е заключена во веки веков, а това е напредък. Несъмнено ще проговори някой ден, но никога през целия си живот Джони Маринвил не се е вълнувал по-малко от това какво ще стане някой ден.

Поглежда към дома на Карвърови и вижда Дейвид Рийд, който е понесъл момиченцето (то пищи и рита във въздуха с все сила) към къщата. Пай Карвър е коленичила и вие на умряло, както онези селянки във Виетнам много, много отдавна (макар че с този пушечен дим във въздуха вече изобщо не му се струва толкова отдавна) — обвила е с ръце шията на мъртвеца и главата му ужасяващо се клатушка. Момченцето — Ралфи, което е застанало до майка си — изглежда още по-ужасно. Обикновено устата му мели безспирно, неуморно — половин метър фъстък, от досаден по-досаден, но сега, безмълвен и неподвижен като восъчна кукла, той се взира в баща си, а лицето му сякаш се размива под дъждовните струи. Никой не се сеща да го отведе, защото този път за разнообразие сестра му вдига шум, но все някой трябва да се погрижи за него.

— Джим — подвиква Джони, застанал до катастрофиралата кола, за да не се налага да крещи. Момчето откъсва очи от мъртвеца и виещата жена. Погледът му е замаян.

— Отведи Ралф вътре, Джим. Не бива да стои тук.

Момчето кима, вдига малчугана на ръце и с бързи крачки се отправя към къщата. Джони очаква недоволни писъци — макар и едва шестгодишен, Ралф Карвър вече знае, че съдбата му е отредила да управлява света някой ден — но хлапето виси в ръцете на по-голямото момче безжизнено като кукла, с огромни ококорени очи, без дори да мига. Джони смята, че поколението, израснало с песните на Муди Блус има склонността страхотно да преувеличава влиянието на детските травми върху живота на възрастния човек, но в случаи като този вероятно е различно. „Сигурно ще мине много време — размишлява Джони — преди споменът за тази гледка престане да бъде основният мотив в поведението на Ралф Карвър — баща му лежи мъртъв на ливадата, а майка му е коленичила до него, обгърнала шията му, и непрестанно крещи името му, сякаш така ще го съживи.“

Хрумва му да се опита да отдели Кърстин от мъртвеца — това трябва да стане рано или късно — но преди да успее да помръдне, пред къщата на Билингзли пристига Коли Ентрейджиън, следван по петите от служителката в „От Б до Я“. Девойката е изпреварила дългокосия тип, който пуфти като локомотив. Не е толкова млад, колкото изглежда отдалеч с тази дълга коса. Но като че ли най-поразителни са Джоузефсънови. Застанали в края на алеята към гаража на Карвърови, уловени за ръце насред проливния дъжд, те изглеждат като герои от съвременна адаптация на Хензел и Гретел. Мариел Содерсън подминава Маринвил и се присъединява към съпруга си. Джони си казва, че ако Брад и Белинда са Хензел и Гретел в новия, разрешен за всички възрасти филм на Спайк Лий, то Мариел може да играе вещицата.

„Като в последната глава от роман на Агата Кристи — размишлява той, — в която мис Марпъл или Еркюл Поаро дават подробни обяснения, включително за това как убиецът е успял да се измъкне от заключения спален вагон, след като си е свършил работата. Всички са на лице, с изключение на Франк Гелър и Чарли Рийд, които все още са на работа. Инак съседите са в пълен състав.“

Изведнъж осъзнава, че греши. Липсва Одри Уайлър, както и племенникът й. При тази мисъл в мозъка му нещо прещраква. В съзнанието му проблясва спомен — „хремаво хлапе, може би“, си бе казал тогава — но още преди да е успял да го улови, за да потърси някаква връзка (Бог знае защо, му се струва, че има някаква връзка), Коли Ентрейджиън достига до колата на Мери и впива мократа си ръка в рамото му тъй силно, че му причинява болка. Не гледа към него, а към двора на Карвърови.