Отмъстителите

последва, но все още не може да повярва.

„Внимавай, приятелю — казва си той. — Така си се зазяпал в нея, че току-виж те прегазили като катеричка на шосето.“

Отстъпва назад, качва се на тротоара пред Джоузефсънови, все още извърнал недоумяващ поглед наляво. Вижда Мери зад волана, но тя не го забелязва — гледа към долния край на улицата. Сигурно е видяла съпруга си, не е чак толкоз далеч, и се пита какво се опитва да направи той, без да забелязва Джони Маринвил, нито пък чудатия жълт автомобил с огледалните стъкла, който се появява зад нея.

— Внимавай, Мери! — крясва той. Брад и Белинда, които тъкмо се изкачват по стъпалата към входната врата, мигновено се извръщат. В същата секунда високата, заоблена предница на микробуса с трясък се врязва в задницата на лумината, счупва стоповете, огъва бронята, а капакът става на хармоника. Джони вижда как главата на Мери се отмята назад, после напред, като цвете на дълго стъбло, което се люлее под напора на силен вятър. Гумите на колата изскърцват върху уличната настилка, чува се висок пукот и въздухът от дясната гума излита със свистене. Колата извива рязко наляво, спуканата гума унило се влачи по асфалта, капакът изпада от колелото и се търкулва надолу по хълма като летящата чиния на близнаците.

Джони вижда всичко, чува всичко, усеща всичко; впечатленията го заливат отвсякъде и съзнанието му упорства в опитите си да осмисли поредната щуротия, сякаш тук се случва нещо важно, което дори би могло да се разкаже.

Бурното небе се разтваря и дъждът се излива като от отприщен бент. Джони вижда как тротоарът потъмнява, усеща капките, които го удрят по врата все по-бързо, а в същия миг иззад него Брад Джоузефсън изкрещява:

— Но какво, за Бога!

Микробусът не се отлепя от задницата на лумината и продължава да я тика надолу, заровил муцуната си в крехката модерна кола; чува се ужасяващо метално стържене, после тинк! — ключалката на багажника поддава и капакът се отваря с трясък, а отдолу се подава резервна гума, купчина стари вестници и оранжева хладилна чанта. Колата се качва на тротоара, после продължава напряко през алеята и най-сетне се удря в оградата между дома на Билингзли и къщата, в която живее самата Мери.

В миг светкавица — вече е близо, съвсем близо — залива улицата в мъртвешки бледа виолетова светлина, сетне прозвучава гръмотевица, напомняща на картечен откос, вятърът се усилва, свисти в клоните на дърветата и дъждът започва да се лее като из ведро. Вече почти нищо не се вижда, но все още е достатъчно светло и Джони забелязва как жълтият микробус набира скорост и се стрелва в дъжда, а в това време вратата на лумината се отваря. Подава се крак, а после изниква и самата Мери Джаксън, която сякаш недоумява къде се намира.

Брад го стиска под лакътя с огромната си мокра длан, пита го дали е видял какво стана, дали е видял какво стана, как онзи жълт микробус нарочно се заби в нея, но Джони почти не го чува. Джони вижда нов микробус, с нагънато купе, в ексцентричен металносин цвят. Возилото изниква насред бурята като глава на праисторическо чудовище, а дъждът се стича като река по вертикалното огледално стъкло без чистачки. И в миг той знае какво ще се случи.

— Мери! — крясва на замаяната жена, която залитайки на високите си токове, се отдалечава от колата си, но поредният оглушителен гръм удавя вика му. Тя дори не гледа към него. Дъждът се стича по лицето й като потоците сълзи, които се леят в южноамериканските сапунени опери.

— МЕРИ, ЛЯГАЙ ДОЛУ! — Този път се провиква с такава сила, че чак гласните му струни ще се скъсат. — ЛЕГНИ ПОД КОЛАТА!

В този миг предното стъкло на синия микробус се смъква. Плъзва се надолу. Да. Полегатото предно стъкло се плъзва пред микробуса като стъклен асансьор, отзад се вижда само тъмнина, а в тъмнината — призраци. Призраци. Да. Два призрака. Не може да не са призраци — тези същества са бледосиви, както пейзаж, обгърнат в мъгла миг преди слънчевите лъчи да го пронижат. Този зад волана е облечен във военна униформа от времето на войната за независимост — Джони е почти сигурен — но не е човешко същество. Изпод килната му назад кавалерийска шапка се подава изпъкнало чело, чудновати бадемовидни очи, а устните му напомнят на фуния от плът. Другият, макар също да е бледосив, поне наподобява човек. Облечен е в траперска риза от еленова кожа, а през гърдите му виси патрондаш. Лицето му е обрасло с едноседмична брада, чиито косъмчета изглеждат неестествено черни на фона на неестествено сивата му кожа. Стои изправен и държи огромна двуцевка. Повдига я, навежда се през отвореното стъкло в свят, окъпан в цветове, с които той няма нищо общо, при това е ухилен, устните му са разтегнати и разкриват криви зъби, които явно никога не са познали грижите на зъболекар. Това фантастично същество прилича на създание от филм на ужасите с главни герои кретени по рождение, които живеят в някакво блато.

„Ами, не прилича на такъв — казва си Джони. — Определено е като от филм, ама от друг някакъв.“

— МЕРИ! — крещи той, а Брад до него също се присъединява:

— ЕЙ МЕРИ, ВНИМАВАЙ, ОТЗАД!

Но тя така и не вижда. Оня с траперската риза се прицелва и стреля три пъти, като след всеки изстрел бързо зарежда оръжието и отново го подпира на рамото си. Първият изстрел не улучва целта. Вторият сваля антената на колата. Третият отнася лявата половина от лицето на Мери Джаксън. Въпреки това, олюлявайки се, тя се отдалечава от колата по посока на дома на Олд Док, а по врата й се стича кръв, която попива в блузата й; косата й припламва под дъжда (той вижда и това, той вижда всичко), а после Мери се извръща за момент към Джони и втренчва в него единственото си око, в което се отразява огненият блясък на мълния — сякаш в последните мигове преди смъртта си жената е изпълнена единствено с електричество. Изведнъж се спъва, едната й обувка се изхлузва и тя полита назад, като че гмуркайки се в мълнията, пламъците в косата й угасват, но над главата й се извива дим като от небрежно изгасена цигара. Тя се свлича на земята до статуята сред ливадата на Билингзли — керамична фигура на немска овчарка, на чиито каменни гърди е изписано името му и номера на дома му — а когато бедрата й се разтварят, Джони забелязва нещо, което е едновременно и ужасно, и тъжно, и необяснимо — тъмна сянка, която би могла да представлява едно-единствено нещо. В главата му за миг — като просветваща неонова реклама — изплува реплика от стар виц — „Абе не знам за другите двама, ама тоя в средата прилича на Уили Нелсън.“ Джони се разсмива с глас. Съпругата на Питър Джаксън, която бе счетоводителка по професия, току-що бе убита от призрак, стрелящ от микробус, управляван от друг призрак (извънземно в старинна униформа), а на всичкото отгоре дамата беше без бельо. Никак не е смешно, но въпреки това Джони се смее. Може би за да не се разпищи. Страхува се, че ако се разпищи, няма да млъкне.

В този момент сияйното същество зад волана на синия микробус се извръща към него, Джони улавя погледа му — то се взира в него с огромните си очи, сякаш да го запомни — и изведнъж започва да му се струва, че вече е виждал подобно нещо, пълна лудост, разбира се, но въпреки това не може да се отърси от това чувство. Всичко това се случва за части от секундата, после микробусът отминава.

„Но тъй или инак то ме видя — мисли си Джони. — Онова нещо с маската (маска беше, няма какво друго) ме видя и ме запомни — както човек подгъва крайчето на страницата, за да отбележи някой пасаж.“

Чуват се още два изстрела, но отначало Джони не вижда какво става, защото синият микробус му пречи — струва му се, че през гръмотевиците дочува звън от счупено стъкло, но това е всичко. После автомобилът се скрива сред проливния дъжд и Джони вижда Дейвид Карвър, който лежи прострелян на алеята пред дома си, а наоколо е посипано със стъкла от разбития прозорец на дневната. Посред корема на Дейвид зее огромна червена дупка, а наоколо се виждат парченца разкъсана бяла плът, която прилича на подкожна тлъстина; Джони заключава, че това е краят на дните на съседа му като пощенски служител — да не говорим като жител на предградията, предано отдаден на миенето на коли.

Синият микробус бързо се изкачва по хълма. Когато достига кръстовището на ъгъла и завива надясно по Беър Стрийт, вече прилича на мираж, какъвто и трябваше да бъде, според всички правила на логиката.

— Божичко, виж! — разкрещява се Брад и изскача на улицата.

— Брадли, не! — Жена му посяга да го спре, но вече е прекалено късно. От долния край на улицата двамата близнаци тичат да го пресрещнат.