се, че заведението е оборудвано с алармена инсталация… пък и дори да имаше, полицаите едва ли щяха да се отзоват. Бъстър му подаде току-що приготвена бомба — използваха тел, за да привържат здраво часовниковите механизми и капсул-детонаторите към динамита — и Ейс я пусна през дупката във вратата. Двамата я наблюдаваха как се търкулна, спря до първия стол и часовникът, нагласен на 25, се задейства.
— Май че известно време никой няма да се бръсне тук, татенце — пошепна Ейс и Бъстър се изкикоти.
После се разделиха; Мерил хвърли една бомба в „Галакси“, докато съучастникът му напъха друга през процепа за нощни депозити в банката. Докато се връщаха към камионетката под безмилостно плющящия дъжд, мълния проряза небето. С оглушителен трясък брястът рухна в потока. За миг двамата останаха неподвижни, взирайки се в тази посока; хрумна им, че бомбата под моста е избухнала двайсетина минути по-рано, но не забелязаха буен пламък.
— Май беше мълния — промълви Ейс. — Сигурно е ударила някое дърво. Да тръгваме.
Той седна зад волана. Когато камионетката потегли, покрай нея мина комбито на Алън. Поради проливния дъжд нито един от шофьорите не забеляза другия.
Двамата терористи спряха пред ресторанта на Нан. Ейс отново счупи стъклената врата с лакът и остави бомбата с тиктакащия часовник, този път нагласен на 20, до касовия апарат. Когато излизаха, навън проблесна невероятно ярка мълния и уличните лампи изгаснаха.
— Електростанцията е! — щастливо възкликна Бъстър. Ликвидирахме я! Фантастично! А сега — към сградата на общината. Да я направим на пух и прах!
— Татенце, градът гъмжи от ченгета. Не ги ли видя?
— Няма страшно, те са като куче, което гони опашката си — нетърпеливо отвърна съучастникът му. — А когато бомбите започнат да избухват, онези глупаци напълно ще се шашнат. Освен това в тъмнината спокойно ще влезем през сградата на съда, съседна на общината. Шперцът отваря всички врати.
— Знаеш ли, татенце, смел си като лъв.
Бъстър се поусмихна.
— Ти също, Ейс.
7
Алън паркира комбито пред „Неизживени спомени“, изключи мотора и за момент остана неподвижен, взирайки се в магазина на господин Гонт. Сега на табелата, окачена на витрината, беше написано:
Мълниите проблясваха и угасваха като гигантски неонови-лампи и под светлината им витрината напомняше изцъклено, мъртво око.
Все пак инстинктът подсказваше на шерифа, че макар магазинът да е затворен и потънал в тишина, вътре има някого. Твърде вероятно в суматохата господин Гонт да е напуснал града, подпомогнат от вилнеещата буря и от факта, че полицаите се щураха напред-назад като пилета с откъснати глави. Но докато караше с безумна скорост обратния път от болницата в Брайтън, в съзнанието Алън бе възникнала съвсем ясна представа за господин Гонт в ролята на Шегобиеца, заклетия враг на Батман. Очевидно си имаше работа с човек, който смята за висша проява на чувство за хумор да инсталира в тоалетната на някой приятел клапа, връщаща с мощна струя водата. Подобен човек — човек, който поставя кабърче на стола ти или на шега пъха в обувката ти запалена клечка кибрит, никога не би си тръгнал, преди да седнеш на стола или да забележиш, че чорапите ти горят и пламъкът обхваща маншетите на панталоните ти. Разбира се, че за нищо на света не би пропуснал да се позабавлява за твоя сметка.
„Струва ми се, че все още си тук — помисли си Алън. — Не искаш да пропуснеш нито миг от забавлението, нали, мръснико?“
Седеше неподвижно, взираше се в магазина със зелената тента, опитвайки се да предвиди ходовете на човека, привел в действие сложния си и злокобен план. Толкова се бе задълбочил в размисъл, че не забеляза старата кола с аеродинамични форми, паркирана до неговата. Всъщност това беше прословутият „Тъкър Талисман“ на господин Гонт.
„Как го направи? Има куп неща, които жадувам да науча, но едно ми е достатъчно засега. Как
По принцип Алън би се изсмял на подобно предположение, както и на мисълта, че амулетът на Поли притежава свръхестествена лечебна сила. Ала сега, сгушен в мрака, докато наоколо вилнееше страховитата буря, а витрината на магазина го наблюдаваше като изцъклено, мъртво око, предположението на Брайън му се стори ужасяващо, и съвършено логично. Спомни си деня, когато бе спрял пред „Неизживени спомени“ с намерението да се запознае и да разговаря с господин Гонт; спомни си и обзелото го странно чувство, докато надничаше през витрината, поставил длани на слепоочията си, за да вижда по-добре. Имаше чувството, че го наблюдават, въпреки че в магазина нямаше никого. И не само това — бе усетил, че онзи, който го наблюдава, е изпълнен със злонамереност и омраза. Чувството беше толкова натрапчиво, че за миг се изплаши — беше взел собственото си отражение за грозното (и полупрозрачно) лице на непознат.
Да, усещането беше натрапчиво… много натрапчиво. Спомни си и още нещо — думите, които баба му често му повтаряше, когато беше малък: „Гласът на дявола гали слуха.“
По какъв начин господин Гонт бе научил всички тайни на хората в градчето? И защо, за Бога, ще си прави труда с Касъл Рок, чието име дори го няма на картата?
Алън рязко се наведе и заопипва под дясната седалка. За миг си помисли, че това, което търси, е изчезнало — може би се е изтърколило през отворената врата — сетне пръстите му докоснаха метална повърхност. Просто се беше изтъркаляло под седалката. Той го измъкна, загледа го… и угнетяващият глас, който бе замлъкнал, откакто беше излязъл от болничната стая на Шон Раск (или пък шерифът бе прекалено зает, за да му обърне внимание), проговори високо, с неприятни жизнерадостни нотки:
— Че само глупците си пръскат парите за щяло и нещяло — промълви Алън. Неспирно премяташе кутията в ръцете си, взираше се в нея, но пред очите му беше лицето на Тод — Ето какво му казах.
