— Че играчката е забавна, че Тод е същият като мен и че човек само веднъж в живота си е дете. — Прегракналият глас на Алън трепереше. Отново се разплака, защо пък не? По дяволите, имаше достатъчно причини да плаче. Отново усети как познатата болка дълбае сърцето му като свредел.
Той прекъсна натрапчивия глас. До този момент не съзнаваше, че е способен да го стори, и сега се почувства горд; при това осъзнаването на собствената му сила можеше да му послужи в бъдеще… ако изобщо оцелееше. Вгледа се в ламаринената кутия, преобръщайки я в ръцете си, и като че ли за пръв път разбра какво представлява. Сега не беше мъчителен спомен от мъртвия му син, а средство за измама, подобно на неговия кух магически жезъл, на копринения му цилиндър с двойно дъно или на магическите цветя, все още пъхнати под каишката на часовника му.
Илюзия — така можеше да нарече всичко случило се напоследък в Касъл Рок. Разбира се, то бе дело на зъл илюзионист, чиято цел не бе да разсмее зрителите, а да ги превърне в разярени бикове, но все пак беше илюзия. А какъв е основният принцип на илюзионизма? Измамата. Например двуметрова змия, скрита в кутия от фъстъци… или както в случая с Поли — отрова, която минава за лекарство.
Той отвори вратата на колата и излезе навън под проливния дъжд. Все още държеше ламаринената кутия. Сега, след като донякъде се бе отърсил от смразяващото чувство за вина, с учудване си спомни как бе нахокал Тод заради желанието да купи играчката, обвинявайки го, че си пръска парите за глупости. Винаги бе харесвал триковете на илюзионистите и в детството си положително би бил запленен от номера със змията в кутията от фъстъци. Тогава защо се бе нахвърлил върху сина си, а сетне се бе престорил, че не забелязва колко го е наскърбил? Дали е завиждал на ентусиазма и на младостта му? Или пък бе забравил какво е да се радваш на обикновените неща? Защо го бе направил? Нямаше отговор на този въпрос. Единственото, което знаеше, бе, че номерът със змията ужасно би допаднал на господин Гонт и беше твърдо решен да му го покаже.
Пъхна се обратно в колата, извади фенерче от кутията с безразборно нахвърляни инструменти, после мина покрай колата на търговеца (и отново не я забеляза) и се озова под тъмнозелената тента над вратата на „Неизживени спомени“.
8
„Ето че влязох. Най-сетне влязох.“
Сърцето на Алън биеше силно, но ритмично.
В съзнанието му образите на сина му, на жена му и на Шон Раск сякаш се сливаха. Отново погледна табелката на витрината и натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Над него тентата се издуваше и плющеше от ураганния вятър.
Беше пъхнал ламаринената кутия в ризата си. Докосна я и тя сякаш му вдъхна смелост.
— Добре — промълви. — Ето ме, идвам, въпреки че не съм съвсем подготвен за схватката с теб.
Обърна фенерчето и със задната му част счупи стъклената врата. Очакваше да чуе воя на алармена инсталация, но остана излъган. Гонт я беше изключил, или изобщо нямаше такава. Шерифът пъхна ръка през дупката в стъклото и опита топката от вътрешната страна на вратата. Тя се завъртя и Алън Пангборн за пръв път влезе в „Неизживени спомени“.
Първо усети миризмата на застояло и на прах, сякаш не се намираше в новооткрит магазин, а в някой, в който месеци, дори години не е стъпвал човешки крак. Премести пистолета в дясната си ръка, взе фенерчето с лявата и освети помещението. Видя гол дървен под, голи стени, няколко остъклени витрини. Те бяха празни, стоката беше изчезнала. Всичко беше покрито с дебел, равномерен слой прах.
Но как бе възможно, след като през цялата седмица бе виждал хора да влизат и да излизат от магазина?
Мъжът пристъпи още две крачки напред, като използваше фенерчето да огледа на части помещението. Белите му дробове се напълниха с праха, който покриваше всичко като в музей. Погледна зад себе си и на светлината на проблясваща мълния забеляза собствените си следи в праха. Отново насочи фенерчето към вътрешността на магазина, плъзна лъча му по шкафа, който господин Гонт използваше като тезгях, и се вцепени…
Върху шкафа стояха видеокасетофон и портативен телевизор „Сони“, кутията му не беше четвъртита, а заоблена и беше яркочервена, като пожарна кола. Върху телевизора беше преметната жица, а върху видеото имаше някакъв предмет. В полумрака приличаше на книга, но това се стори невероятно на Алън.
Той се приближи и насочи фенерчето първо към телевизора. Повърхността му също беше покрита с дебел слой прах както пода и остъклените витрини. Преметнатата върху него жица се оказа къс коаксиален кабел с куплунги от двете страни. Освети предмета върху видеото и установи, че не е книга, а видеокасета в черна пластмасова кутия без надпис. По нея лежеше прашен бял плик, а отгоре му бе напечатано:
Той остави пистолета и фенерчето върху стъкления шкаф, взе плика, отвори го и извади един-единствен лист. Сетне отново взе фенерчето и го насочи към краткото писмо, написано на машина.
„Драги шериф Пангборн,
Навярно вече сте разбрали, че съм доста особен търговец — аз съм от рядко срещаните, които се опитват да имат «за всекиго по нещо». Съжалявам, че не успяхме да се запознаем, но се надявам да разберете, че подобно запознанство би било крайно неразумно — поне от моя гледна точка. Ха-ха! Все пак ви оставих нещичко, което смятам, че много ще ви заинтересува. Не е подарък — сигурно сте разбрали, че не съм от хората, които обичат да правят подаръци — но всички в града ме уверяваха, че сте почтен човек, затова вярвам, че ще заплатите цената, която ще поискам. В нея е включена дребна услуга… която във вашия случай ще бъде по-скоро добро дело, отколкото шега. Мисля, че ще се съгласите с мен, сър.
Зная, че все още се питате какво се е случило през последните мигове от живота на жена ви и на по- малкия ви син. Смятам, че скоро ще научите всичко.
Моля да ми повярвате, че ви желая всичко най-хубаво и че оставам
Алън бавно остави листа и промърмори:
— Мръсник!
