градски клюкар. — Те си беа луди за връзване открай време, ама айде. Оная Коб закла мъжа си като куче, нъл знаеш? — Лени зачеса дъното на торбестите си панталони. — Напрао си го утрепа. Пази Боже! Ама кви жени има, а? — Той погледна към ясното небе и добави: — Знам си аз, кат е така топло, се стават бели. На шерифа първата работа тряа да му е да нареди на Хенри Бофорт да затвори „Тигъра“, докат се опраи времето.
— Лесна работа, старче — бъзна го Чарли Фортин. — Не ми пречи няколко дена да си взимам бирата от магазина и да си я пия вкъщи.
Това предизвика бурен смях у разпасаната команда около Лени и заядливо мърморене у самия господин Партридж. Мъжете постепенно започнаха да се разотиват. Повечето от тях бяха на работа, нищо че беше празник.
2
Данфърд „Бъстър“ Кийтън седеше в кабинета си по долни гащи. Не беше излизал оттам от неделя вечерта, когато бе отскочил за малко до сградата на Кметството да вземе папката с кореспонденцията между него и данъчните.
Главният градски съветник на Касъл Рок смазваше колта си за трети път от сутринта. По едно време бе решил да го зареди. После му хрумна да убие жена си. След това реши, че ще е по-добре да отиде до Кметството, да намери онзи кучи син Риджуик (Бъстър нямаше и представа, че Норис има почивен ден) и да убие него. А накрая стигна до извода, че ще е най-добре да се затвори в кабинета си и да се самоубие. Така поне щеше веднъж завинаги да се отърве от Преследвачите. Нищо друго не бе в състояние да ги спре, дори вълшебната игра. Разбра го вчера, когато се върна у дома и намери тия розови листчета, разлепени из цялата къща.
Телефонът на бюрото иззвъня. Стреснат, той натисна спусъка на револвера. Чу се глухо прищракване. Ако колтът беше зареден, вратата на кабинета му вече щеше да е станала на трески.
Той грабна слушалката и изкрещя:
— Не можете ли да ме оставите на мира поне за малко?
Кроткият глас от другата страна на линията моментално го успокои. Беше гласът на господин Гонт, а за изстрадалата душа на Кийтън той бе като мехлем.
— Случихте ли с играчката, която ви дадох, господин Кийтън?
— Тя действа! — Съветникът тържествуваше. Изведнъж беше забравил злокобните планове за убийства и самоубийства, които бе кроял цяла сутрин. — Спечелих на всички гонки, за Бога!
— Но това е чудесно — каза топло търговецът.
Лицето на Кийтън отново помръкна. Гласът му утихна почти до шепот.
— А после… като си дойдох у дома… — изрече и изведнъж осъзна, че не може да продължи.
Миг по-късно с безкрайна изненада и изумление установи, че не се налага да говори повече.
— Разбрахте, че Те са били в къщата ви? — попита господин Гонт.
— Да! Да! Откъде зна…
— Те са навсякъде, господин Кийтън. Казах ви го още онзи ден.
— Да! И… — изведнъж млъкна. Лицето му се изкриви от напрежение. — Представете си, че подслушват линията, господин Гонт. Сигурно и в момента ни слушат!
Търговецът остана спокоен.
— Сигурно, но не ни. Не ме мислете за толкова наивен, господин Кийтън. Не се срещам за пръв път с Тях.
— Убеден съм.
Кийтън изведнъж осъзна, че великото удоволствие, което бе изпитал от „Печелившия залог“, не представляваше нищо в сравнение с това: след толкова мъки и лутане да открие сродна душа.
— Сложил съм малко електронно приспособление към телефона си — продължи търговецът със спокойния си, мек глас. — Ако линията се подслушва, при мен светва лампичка. В момента наблюдавам тази лампичка, господин Кийтън. Успокойте се, не свети. Мъртва е като някои сърца в този град.
— Вие знаете, нали? — каза Данфърд с немощен, треперещ глас и сякаш всеки момент щеше да заридае.
— Да. И ви се обаждам, за да ви кажа, че не трябва да правите нищо прибързано, господин Кийтън. — Гласът му беше нежен и приспивен. Докато го слушаше, той сякаш се понасяше нанякъде като детски балон, пълен с хелий. — Това прекалено много ще Ги улесни. Съзнавате ли какво би станало, ако се случи да умрете?
— Не.
Очите му, празни и унесени, се вторачваха през прозореца.
— Та Те ще си устроят веселба! — възкликна Гонт. — Ще се напият в кабинета на шериф Пангборн! Ще отидат на гробището и ще пикаят на гроба ви!
— Шериф Пангборн ли? — попита учудено.
— Нима наистина смятате, че някой ще остави такъв смотаняк като Норис Риджуик да действа сам, без заповеди отгоре?
— Не, разбира се.
За Кийтън всичко постепенно се изясняваше. До този момент за него Те бяха просто един огромен черен облак, който го притискаше от всички страни и с който не беше в състояние да се пребори. Едва сега започваше да осъзнава, че Те имаха имена и лица и дори можеха да се окажат уязвими. Тази мисъл му носеше велико удовлетворение.
— Пангборн, Фулертън, Самюълс, онази Уилямс, собствената ви жена дори. Всички са в играта, Кийтън, но лично аз подозирам — при това не без основание — че шериф Пангборн е тарторът. Ако е така, той направо ще ви бъде благодарен, ако очистите един-двама от подопечните му, а след това и себе си. Да не говорим, че според мен той точно това цели. Но вие, господин Кийтън, ще го прецакате! Няма да го оставите да си разиграва коня, нали?
— Да! — отсече озлобено Кийтън. — Какво да направя?
— Днес нищо. Вършете си работата както обикновено. Идете довечера на хиподрума, ако искате, порадвайте се на новата си придобивка. Ако Ги накарате да повярват, че при вас всичко е наред, това ще ги изкара от равновесие. Ще всеете объркване и несигурност сред врага.
— Объркване и несигурност — бавно повтори той, сякаш искаше да вкуси всяка дума.
— Точно така. Аз също съм замислил някои неща, но ще ви кажа, като му дойде времето.
— Обещавате ли?
— Разбира се, господин Кийтън. Вие сте от особено значение за мен. Дори бих казал — от жизненоважно.
Лийлънд Гонт затвори телефона. Кийтън остави револвера и шомпола и се качи в спалнята си. Свали подгизналите си дрехи, напъха ги в пералнята, взе си душ и се облече. Когато слезе долу, жена му се дръпна уплашено, но той й заговори нежно и я целуна по бузата. Миртъл веднага започна да се отпуска.
Кризата, каквато и да бе тя, явно беше преминала.
3
Еверет Франкъл беше огромен червенокос мъж, който имаше по-ирландски вид и от кореняк дъблинчанин, което изобщо не беше необичайно, като се има предвид, че майка му произхождаше от такъв род. От четири години насам, откакто бе напуснал флота, асистираше на д-р Рей ван Алън.
В осем без петнайсет в понеделник сутрин той пристигна в Здравната служба на Касъл Рок и още от вратата старшата сестра Нанси Ремидж го изпрати във фермата на Бъргмайер. През нощта Хелън Бъргмайер била получила припадък, който можеше да се окаже епилептичен. Ако първоначалната диагноза се окажеше вярна, той трябваше да я докара в болницата, за да може лекарят — който всеки момент щеше да се появи — да я прегледа ида прецени дали се налага да я хоспитализира за изследвания.
Обикновено Еверет мразеше денят му да започва с тичане по адреси, особено по отдалечени, но в необичайно гореща утрин като тази една разходка извън града щеше да му се отрази прекрасно.
