Освен това имаше и лулата.
Веднъж озовал се в плимута си, той отвори жабката и я извади. Беше направена от морска пяна, с дълбоко и широко огнище, изписано от ръката на изкусен майстор. Цветя, птици и винетки се преплитаха по заоблената й повърхност в картина, която, погледната от различен ъгъл, сякаш се променяше. Еверет беше оставил лулата си в колата не само защото пушенето в Здравната служба бе забранено. Самата мисъл, че някой (особено клюкарка като Нанси Ремидж) може да я види, му се струваше непоносима. Първо щяха да го питат откъде я има, после щяха да се интересуват за цената.
А някои щяха да му завидят.
Той стисна мундщука със зъбите си и за пореден път се възхити как прекрасно приляга той на устата му. Намести огледалото за обратно виждане, огледа се и одобри гледката. Лулата го правеше по-възрастен, по-мъдър, по-красив. А когато я стискаше между зъбите си, дори се чувстваше такъв.
Тръгна по Мейн Стрийт с намерението да прекоси Тин Бридж и да излезе от града, но когато наближи до „Неизживени спомени“, инстинктивно намали. Зелената тента го привличаше като магнит. Изведнъж му се стори изключително важно, почти задължително да спре.
Отби и понечи да слезе от колата, когато осъзна, че лулата още е в устата му. Извади я с неохота и отново я заключи в жабката. После излезе от автомобила и тръгна по тротоара, но не беше направил и две крачки, когато се върна и старателно заключи и четирите врати на плимута. С такава прелестна вещ човек никога не можеше да бъде сигурен. Всеки би могъл да се изкуши и да му я открадне.
Всеки!
Еверет приближи до магазина и спря разочарован пред вратата. Табелката на стъклото гласеше:
Тъкмо се беше обърнал да си върви, когато вратата зад него се отвори и се показа Лийлънд Гонт. Изглеждаше жизнерадостен и весел в яркото си сако с кръпки на лактите и тъмносивия си панталон.
— Заповядайте, господин Франкъл — каза той. — Радвам се да ви видя.
— Ами, аз всъщност съм тръгнал извън града по работа и просто реших да се отбия да ви кажа колко много харесвам лулата си. В интерес на истината винаги съм искал да имам такава.
— Знам — отвърна сияещ търговецът.
— Виждам, че сте затворили, така че няма да ви без…
— За любимите ми клиенти никога не е затворено, господин Франкъл, а вие определено се числите към тях. Дори нещо повече. Заповядайте, моля — отвърна любезно той и му подаде ръка.
Еверет инстинктивно се дръпна. Лийлънд Гонт се засмя на реакцията му и отстъпи встрани да направи път на младия помощник-лекар.
— Наистина не мога да остана — подхвана клиентът, но краката му сякаш сами го поведоха към затъмнения магазин.
— Естествено. Дълг на всеки Лечител е да освобождава тялото от оковите на болестта и… — Веждите му подскочиха и на лицето му се изписа лукава усмивка, която разкри разкривени, стиснати зъби. — … и да прогонва демоните, които мъчат душата. Прав ли съм?
— Сигурно.
Чувстваше се неловко. Притесняваше се за лулата си. Хора всякакви. Нищо чудно да му разбият колата посред бял ден.
— Всичко ще бъде наред — успокои го собственикът и извади от джоба си обикновен бял плик с надпис
— Аз не съм док…
Гонт така сбърчи вежди, че той моментално млъкна и отстъпи крачка назад.
— Помните ли или не? Отговорете ми бързо, младежо, защото вече не съм толкова убеден, че всичко с лулата ви ще бъде наред.
— Помня! — изстреля Еверет. — Сали Ратклиф! Учителката по правоговор!
Набръчканият център на кажи-речи едната вежда на господин Гонт се изглади. А с нея се успокои и Еверет Франкъл.
— Чудесно. Дойде време да изиграете малката си шегичка, докторе. Ето.
Той му подаде плика. Еверет го пое, като внимаваше да не докосне ръката му.
— Днес училищата почиват, но младата госпожица Ратклиф е в кабинета си и преглежда дневниците — подхвана господин Гонт. — Знам, че това не ви е на път за фермата на Бъргмайер…
— Откъде знаете толкова неща? — попита унесено младият мъж.
Той нетърпеливо махна с ръка.
— … но можете да минете на връщане, нали?
— Предполагам.
— А тъй като външни хора винаги се гледа с подозрение в едно училище, дори когато е почивен ден, можете да обясните посещението си с това, че наминавате при училищната сестра, нали?
— Ако е там, мисля, че не би имало проблем. Всъщност аз наистина трябва да я посетя, защото…
— … не сте взели картоните с ваксинациите — продължи мисълта му Гонт. — Така е чудесно. В интерес на истината сестрата няма да е там, но вие не бихте могли да знаете, нали? Просто надникнете в кабинета й и си тръгнете. Но на отиване или на връщане искам да оставите този плик в колата, която мис Ратклиф е взела от младежа си. Искам да го сложите под седалката на шофьора, но така, че да стърчи едно ъгълче.
Еверет отлично знаеше кой е „младежът на мис Ратклиф“ — учителят по физическо от гимназията. Ако имаше право на избор, той при всяко едно положение би предпочел да се пошегува с Лестър Прат, отколкото с годеницата му. Прат беше набит млад баптист, който неизменно се обличаше все в една и съща синя фланелка й син анцуг с бели черти по дължината на крака. От него от километри лъхаше на пот и почтеност, и двете в завидни количества. Еверет много-много не го беше грижа за него. Виж Сали беше парче и половина. Чудеше се дали учителят вече е успял да я вкара в леглото си. Едва ли. По-скоро, когато се разгорещеше от твърде много целувки, тя най-вероятно го пращаше да прави лицеви опори в задния двор или да тича около къщата, докато страстите му се поохладят.
— Сали пак ли е прибарала Пратмобила?
— Свършихте ли с остроумията, доктор Франкъл? — попита малко изнервено Гонт.
— Да — отвърна Еверет.
Всъщност чувстваше се направо облекчен. Отначало, когато разбра, че трябва да прави номера на някого, се притесни. Сега виждаше, че тревогите му са били напразни. В крайна сметка Гонт не го караше да сложи бомбичка в колата на госпожица Ратклиф, нито пък да и сипе разхлабително в млякото. Какво ли можеше да и навреди един нищо и никакъв плик?
Усмивката, слънчева и лъчезарна, отново озари лицето на търговеца.
— Отлично — каза той и пристъпи към младия мъж, който с ужас осъзна, че човекът явно има намерение да сложи ръка на рамото му.
Отдръпна се припряно назад и по този начин Гонт деликатно го изпроводи към вратата. Отвори я пред него и каза:
— Наслаждавайте се на лулата си. Всъщност споменах ли ви, че навремето е принадлежала на сър Артър Конан Дойл, създателя на великия Шерлок Холмс?
— Не! — възкликна Еверет.
— Естествено, че не съм — усмихна му се той. — Би било чиста лъжа… а аз никога не лъжа, особено когато се отнася до работата ми. Не забравяйте да изпълните обещанието си д-р Франкъл.
— Няма.
— Пожелавам ви приятен ден.
— Благодаря, и на В…
Еверет говореше напразно. Вратата със спуснатите щори отдавна бе затворена зад гърба му.
Той се огледа смутено и тръгна към колата си. Ако в този момент някой го беше попитал какво точно са си говорили с господин Гонт, едва ли щеше да е в състояние да му отговори. Просто нищо не си спомняше.
