които приличаше на Йода. Хората, които не го познаваха, мислеха, че е мухльо. Казваха за Франсис: „Тя носи панталоните.“ Но грешаха, и двамата носеха панталони. Всеки си имаше чифт.
Ако объркам тази сватба, щяха да ме закарат в СБП (стаята без прозорци, техния еквивалент на стая 101 (Стая 101 — от романа на Джордж Оруел „1984“, стая, в която могат да ти се случат най-ужасни неща. — Б. пр.)), и да кажат, че съм ги разочаровала, и после, като добавка, да ме уволнят. Тъй като са женени, често се хвалят, че компанията им повече прилича на семейство. Определено знаят как да ме накарат да се почувствам като виновна ученичка и поощряват организаторите (аз съм един от тях) да се конкурират помежду си — казаха ми хора, които го знаят — сякаш да се състезават братя и сестри.
Както и да е.
— Е, да поканя ли госпожа Кели да дойде?
Мама отново потъна в мълчание.
Отвори уста. Известно време нищо не се случи, но знаех, че нещо се мъти. Тогава някъде дълбоко от нея се надигна тих, болезнен стон. Почти като ултразвук, но с лек намек за човешки глас. Смразяващо. Предпочитам да чупи чинии всеки ден.
Тя поспря, взе си дъх и започна наново. Дръпнах я за ръката и казах:
— Мамо. Моля те, мамо!
— Ноел си отиде. Ноел си отиде.
В този момент ултразвукът изчезна и тя неудържимо заплака, както тази сутрин, когато се принудих да я успокоявам с таблетките за спешни случаи на д-р Бейли. Но те се бяха свършили; трябваше да отида до аптеката. Навярно имаше някоя, която работи до късно през нощта?
— Мамо, само ще помоля някой да остане при тебе, докато скоча да взема таблетките.
Тя не ми обърна никакво внимание и аз запраших по улицата към госпожа Кели, която, като ме видя в какво състояние съм, разбра, че е дошло време да бърка тесто и да бели ябълки.
Обясних бедственото положение, тя знаела късна аптека.
— Затварят в десет.
Беше десет без десет. Време да наруша закона.
Подкарах като луда и стигнах аптеката в десет и една. Но вътре все още шаваше някой. Задумках по стъклената врана и един мъж спокойно се приближи и ми отвори.
— Благодаря ви. О, слава Богу — казах, влитайки.
— Хубаво е да си нужен — отговори той.
Тропнах пред него смачканата рецепта.
— Моля ви, кажете ми, че ги имате. Случаят е спешен.
Той я поизглади и отвърна:
— Не се безпокойте, имаме ги. Седнете там.
Изчезна зад белия параван, там където държат лекарствата, и аз се строполих на един стол, опитвайки се да си поема дъх.
— Точно така — безплътният му глас дойде иззад светлата преграда. — Дишайте дълбоко. Вдишвайте, издишвайте.
Появи се отново с успокоителните и каза любезно:
— Грижете се за себе си. И запомнете, никакво шофиране или работа с машини, когато взимате такива неща.
— Добре. Благодаря. Много ви благодаря.
Чак когато седнах зад волана, осъзнах, че той мислеше, че хапчетата са за мен.
Глава 5
Обикновено не чета рецензии за книги, така че мина време, преди да я открия в съботния вестник. Докато преглеждах критичните материали за някакви биографии на мрачни английски генерали и за една книга за бурската война, започнах да подозирам, че Коуди навярно поне веднъж е сгрешил. Но тогава сърцето ми подскочи и дъхът ми спря. Гадният Коуди беше прав. Имаше рецензия. Той знаеше всичко.
„Долкин Емери“. Цена 6.69 лири
Дебютът на Лили Райт не е толкова роман, колкото притча. Една вещица на име Мими, практикуваща бяла магия, мистериозно пристига в малко село — с неясно местоположение — и започва да върши свой собствен вид чародейства. Споява разклатени бракове и сближава разделили се влюбени. Звучи ви твърде сладникаво, за да е интересно? Обуздайте цинизма си и се оставете на течението. Пропита с вълшебство, „Церовете на Мими“ е очарователна комедия на нравите и един ироничен поглед към обществото. Разтушаваща като гореща препечена филийка с масло, без която не можеш в студена вечер.
Разтреперана, оставих вестника. Явно романът се харесваше. Поеми си дълбоко въздух, задръж, издишай, пак вдишай, задръж, издишай. О, Боже, как завиждах. Така завиждах, че цялата бях позеленяла.
Сякаш беше пред очите ми: Лили Райт щеше да се превърне в истинска знаменитост. Всички вестници щяха да пишат за нея и да стане всеобща любимка. Независимо от рядката си коса, щеше да се яви на страниците на „Хелоу!“ Щеше да се добере до „Паркинсон“. Да я интервюират Дейвид Летърман и Опра. Щеше да стане толкова известна, че да може да си позволи прическата на Бърт Рейнолдс и щяха още повече да я харесват. Щеше да се отдаде на благотворителност и да я наградят. Да се вози в лимузина. Да има огромна къща. И охрана. Всичко, каквото си поиска!
Взех вестника и отново прочетох отзива, търсейки нещо — каквото и да е — отрицателно. Трябваше да има нещо. Но колкото и да четях, ставаше ясно, че рецензията е пълна с хвалби.
Захвърлих вестника с рязко движение. Защо животът е толкова противен? Защо някои хора получават всичко? Лили Райт има красив мъж — моя, прекрасно момиченце, наполовина мое и сега — славна кариера. Не беше честно.
Мобилният ми телефон иззвъня и аз го грабнах. Беше Коуди.
— Видя ли я? — попита той.
— Да. А ти?
— Да — последва пауза. — Постъпила е съвсем почтено.
Коуди държи златната среда между Лили и мен. Отказа да вземе страна, когато настъпи великият разрив, и няма навик да злослови с мен за нея, въпреки че при нормални обстоятелства би злословил за Ирландия. (Само ако се отнася за олимпийски спорт.) Веднъж даже има нахалството да предположи, че отмъкването на Антон от Лили щяло да й причини толкова болка, колкото и на мен. Няма що! На теория разбирам положението му — Лили нищо не му беше сторила — но понякога, както днес, ми призлява от него.
Беше събота сутринта, пет дни, откакто татко си беше отишъл — пет дни — и все още не се беше върнал. Бях сигурна, че ще го стори всеки момент. Именно това ме крепеше, мисълта, че ситуацията беше абсолютно временна; че нещо е прещракало в главата му, в комбинация с напрежението от проблема с вкус на тирамису, но че ще дойде на себе си за нула време.
Чаках, чаках и чаках. Чаках да чуя ключа му в ключалката, да го видя как се втурва в антрето, хленчейки каква огромна грешка е допуснал и как иска този ад да свърши.
В четвъртък му звъних четири пъти да го моля да се върне у дома и всеки път ми отговаряше едно и също — че съжалява, но няма да се върне. После си рекох, че достатъчно съм му се обаждала и
