съм се озовала. Глупости. Мечти и просовидения.
Глава 6
Относно: Драмата, която няма край
Чакай, да чуеш. Снощи си лежах в леглото и се утешавах с фантазиите за фермера филмов режисьор, когато чух шум откъм мамината стая. Нещо сякаш тупна и тя започна жалостиво да вика: „Джема, Джема.“ Ей така: „Джжееее-маааа… Джжеееемаааа…“
Така че, втурнах се към нейната стая и я заварих да се мята като риба на сухо и да стене: „Сърцето ми!“ (Това хората действително го казват в истинския свят.) „Получавам инфаркт!“
Повярвах й — беше посивяла, гърдите й се издигаха и спускаха и беше изцъклила очи. Така рязко грабнах телефона от нощното шкафче, че той се прекатури на пода.
Няма нищо по-страховито от това, да набереш телефона на бърза помощ — преди го бях правила само веднъж: Антон имаше пристъп на нечувано хълцане, а аз яко се бях напила. (И той също, да си кажем правичката, та затова и хълцаше.) Бяхме опитали всичко, за да спре: пъхнахме студен ключ под ризата му, пи от обратната страна на чашата, прочете извлечението си от банката и видя с колко е на червено. Тогава ми изглеждаше като спешен случай, а операторът ми тръшна телефона.
Но сега беше друго. Приеха ме на сериозно, казаха ми да поставя мама в подходящо положение (каквото и да значеше това) и обещаха, че линейката идва веднага. Докато чакахме, държах ръката на майка ми и я умолявах да не умира.
— Една мисъл ме крепи — каза задъхано тя. — Това ще е за урок на баща ти.
Най-ужасното беше, че дори нямах домашния телефон на татко. Трябваше да настоя и да взема номера на Колет с непреклонното лице за спешни случаи, но бях прекалено горда да го поискам.
Майка ми хриптеше и се бореше за въздух — беше направо ужасно, мога да ви уверя — а аз не можех да се начудя на лошия си късмет. Представете си! Да загубя и двамата си родители за една седмица. Това не го пишеше в хороскопа ми миналата неделя.
Точно тогава ми се прииска есенните вечерни класове, за които ти и аз се бяхме записали (но престанахме да ходим след третата седмица) да бяха по оказване на първа помощ, вместо по йога или разговорен испански. Навярно щях да науча как да различа дали майка ми ще живее, или умира.
Смътно си спомних нещо за аспирин — не трябваше ли да се дава на сполетени от сърдечна криза? Или категорично се казваше, че трябва да им го дадеш, или със сигурност — че не трябва.
В далечината се чу воят на сирени, приближи се, после през завесите на спалнята проблесна синя светлина. Изтичах долу да отворя входната врата и десет минути по-късно, когато бях отключила всевъзможните вериги и ключалки, двама хващащи окото яки млади мъже (сигурно щеше да ги харесаш) се втурнаха вътре, затрополиха нагоре по стълбите с носилка, вързаха мама в нея, после изтрополиха надолу, а аз подрипвах подир тях. Вкараха я в линейката, скокнах вътре след нея, след което свързаха майка ми към какви ли не монитори.
Полетяхме с вой по улиците, докато мъжете проверяваха показанията на мама и не зная как разбрах, но скоро атмосферата се промени от организирани действия към нещо по-неприятно. Двамината си размениха странни погледи и буцата в стомаха ми се втвърди.
— Ще умре ли? — попитах аз.
— Не.
— Кажете ми?
Тогава единият от тях отговори:
— Нищо й няма. Няма инфаркт. Нито инсулт. Всичките жизнени показатели са добри.
— Но не й стигаше въздух — отвърнах аз — и беше почнала да посивява.
— Вероятно пристъп на паника. Консултирайте се с домашния си лекар, дайте й валиум.
Можете ли да си представите? Сирената замлъкна, линейката направи обратен завой и със значително по-малка скорост мама и аз бяхме върнати вкъщи и стоварени отвън пред входната врата. Унижени. Двата типа се държаха много мило. След като се измъкнах от колата, им се извиних, че съм пропиляла времето им, но те само отговориха:
— Няма нищо.
Отново си легнах и, кълна се в Бога, така горях от срам; та цялата пламтях. Всеки път, когато се унасях, си припомнях всичко наново и аааах, трябваше да седна. Минаха часове, докато заспах, и когато се събудих, беше събота сутринта и време да прочета хвалебствената рецензия за книгата на Лили в „Айриш таймс“. (Прилагам линк към интернет страницата на вестника.)
Мразя го тоя живот.
Все пак се радвам, че мога да те развеселя — но ти скоро ще си намериш приятели и повече няма да си самотна.
Сега трябва да тръгвам, защото д-р Бейли е тук (отново). Моля те, пиши ми и ми разкажи нещо хубаво за Сиатъл.
С обич: Джема
П.П. Не трябваше да те угощавам с тази история, но да знаеш, мисля, че ароматът на кафето е прекалено силен и че шоколадът ми харесва много повече млечен, отколкото тъмен.
Пуснаха ме навън да изпълня рецептата на майка ми в аптеката. Д-р Бейли й предписа по-силни успокоителни. После надраска нещо на талона си с бланки и рече:
— Ето и малко антидепресанти.
Майка ми отговори:
— Единственият антидепресант, който искам, е мъжът ми да се прибере вкъщи.
— Такъв още няма на пазара — отсече д-р Бейли, слизайки вече по стълбите, запътил се към игрището за голф.
Отидох в аптеката, където бях ходила предната вечер. Там не само бяха мили към мен, но и беше най- близко. Вратата изскърца и някой каза:
— Здравейте отново.
Беше същият човек, който ми бе спасил живота в сряда през нощта.
— Здравейте.
Подадох му рецептата. Той й хвърли един поглед и цъкна състрадателно.
— Седнете, моля.
Когато изчезна зад тъмната преграда, за да донесе мамините хапчета за щастие, забелязах, че имат всякакви хубави неща, които ми липсваха по време на състрадателното ми препускане в сряда през нощта.
Не само обичайния аптекарски набор от болкоуспокоителни и сиропи за кашлица, но и голямо разнообразие от кремове за лице и, най-странното — лакове за нокти. Ето какво чувствам към лака за нокти…
Някои от любимите ми неща
Любим предмет № 2
Ноктите ми: свидетелство за достоверност
През целия си живот съм мразила ръцете си. По принцип имам къси крайници и това личи най-много в пръстите ми. Но преди около шест месеца, по нареждане на Сюзан, започнах да си „правя“ ноктите. Което означаваше да ги оставям дълги и да ги заздравявам с всевъзможни козметични чудесии. Но най-хубавото е, че те не изглеждат фалшиви. На вид са чудесни нокти, с прекрасна дължина, оцветени в приятен цвят.
