няколкодневно мълчание от мен и мама ще му подейства като шок, който ще го вразуми.
Седмица. Давах му една седмица. Дотогава трябваше да се върне. Наистина трябваше, защото алтернативата беше немислима.
В четвъртък и петък не отидох на работа. Не можех — твърде много се тревожех за майка си. Но работех от мамини, прекарвайки четвъртъка в телефонни разговори, изпращане на факсове и имейли, организирайки сватбата на Давиния. Даже успях да метна няколко имейла до Сиатъл, на които отделих доста време и се съгласих със Сюзан, че жилетката на баща ми е могла да изглежда и по-зле, да речем — с ресни.
В петък сутринта Андреа дойде у майка ми с папките и поработихме върху списъците. Организирането на сватбата на Давиния Уестпорт включваше безконечни списъци: с времето за пристигане на гостите, на шофьорите, които щяха да ги вземат, къде щеше да застане всеки един и списък на специфичните изисквания на всекиго.
(Обожавам списъци и понякога в началото на някоя задача писмено изреждам нещата, които вече съм свършила, така че да мога да „им тегля чертата“.)
После идваха разписанията. Точният час, когато ще се разпъне шатрата, кога ще пристигнат километрите сатен, кога ще се застеле подът и ще се монтират осветлението и отоплението. Напредвахме добре, докато Давиния не се обади в петък следобед, за да каже, че приятелите й Блу и Сиена са се разделели и не бива да седят един до друг на една и съща маса. Всяка друга работа трябваше да се отложи за следващите два часа, докато не разработим нов план за настаняване — тази незначителна раздяла породи приливни вълни, които се разпространиха из цялото сватбено тържество, защото изглежда всички гости бяха преспали едни с други. Всяко предложено разместване имаше отрицателен резултат; Сиена не можеше да седне на четвърта маса, защото новата приятелка на Блу, Огъст, беше там. Не можеше и да седи на пета маса, тъй като бившият й щеше да е там. На шеста маса беше бившата на Блу, Лия, която беше зарязал заради Сиена. Седма маса… и така нататък. А когато се опитахме да отстраним препятствията — да преместим Огъст на друга маса например — тя се оказваше до някого, с когото е скъсала или спала. Все едно се опитвахме да наредим кубчето на Рубик.
Това, което влошаваше нещата, беше, че не разполагах изцяло с вниманието на Андреа. Тя все гледаше шоколадчетата, небрежно разхвърляни по перваза на прозореца, в кутията за хляб и върху хладилника.
— Сякаш са те пуснали безконтролно в сладкарски магазин.
Тъй като през целия ми живот шоколадът ми е бил подръка, и то без пари, някак си не му обръщах внимание, но се беше оказал много полезен от вторник насам: мама загуби волята си за живот, но по- обезпокоителното беше, че изгуби желание и да готви. И тъй като нямах опит в тази работа, беше по-лесно като основно блюдо да хапваме бисквити и шоколад.
Натъпках Андреа с най-отбраните лакомства с надеждата, че ще се концентрира върху предстоящата работа.
— Съсредоточи се — умолявах я аз, — направи го за Давиния, ако не искаш да го направиш заради мен.
Виждате ли, Давиния Уестпорт беше нещо изключително. Въпреки че бе елегантна, богата и красива, тя беше и мила. (Като изключим, както казах, че настояваше да се омъжи в шатра през най-студения месец на годината.) Твърде често клиентът е най-лошата част от работата — по-лоша от пожар в балната зала на хотела два дни преди събитието или салмонелена зараза за гостите на благотворителна вечеря, причинила стълпотворение от линейки, докато хората се опитват да си изповръщат червата по време на лотарията. Но Давиния беше нещо различно. Не ми звънеше у дома посред нощ, че яката й е в неподходящ нюанс на черното или се е простудила зле, та да го имам предвид.
Андреа и аз свършихме около осем часа в петък вечерта. Едва що си беше тръгнала, благодарно гушнала куп сладки, и майка ми ми връчи списък и ме засили към супермаркета за седмичните покупки. Не дойде с мен, понеже винаги, когато предлагах да се облече, тя се вкопчваше във (все по-мърлявия си) пеньоар на прасковки, запасваше го и изхленчваше:
— Не ме принуждавай.
Но когато започнах да разопаковам продуктите, мама се заоплаква, че съм купила все каквото не трябва.
— За какво си взела това масло? — попита тя със същото озадачено изражение, което беше придобила първия ден когато бях забравила да заключа вратата през нощта. — И не купуваме такъв хляб. Не взимаме от този вид пуканки, име едни по-хубави. Да се хвърлят пари на вятъра… — мърмореше тя.
Преди да си легна, трябваше да се преборя със заключването, проверката на прозорците, поставянето на райберите и веригите на всички врати, за да обезопася къщата според високите изисквания на мама. До това време бях изтощена, така че се бухнах в леглото — и не можех да се удържа да не изпитам леко самосъжаление. Беше петък вечер, трябваше да съм излязла и да се забавлявам, а не да дундуркам майка си. Как ми се искаше да се беше върнал татко.
Бях в твърде лошо настроение за да заспя, затова потърсих убежище във фантазиите си. Открай време си представям въображаеми истории, в които избягали гаджета се завръщат или побеждавам враговете си. Създавам си сериозна репутация, преди всичко пред тайфата на Коуди, и нерядко жени, с които току що съм се запознала, ме молят да им помогна.
Ето как става: тя ми описва накратко бедата, в която е изпаднала. Например, приятелят й е забелязан в „Браун Томас“ да купува чанта от импрегнирана кожа. Естествено, потърпевшата мисли, че е за нея, и прави това, която всяка здравомислеща жена би направила — веднага отива и си купува подходящи сандали. Но когато се срещат следващия път, типът се появява, без да носи под мишница пакета с чантата. Очевидно се среща и с някоя друга!
Аз събирам информация, като продължителност на връзката, цена на чантата и така нататък и правя следното заключение: „Ето какво ще сторим. След три месеца случайно се сблъскваш с него и естествено изглеждаш страхотно…“ Подробно планирам прическата и тоалета — може да е с тесни бежови карирани панталони, каквито е видяла във „Вог“, и с дълбоко деколтирана блуза. Е, може и поло, ако предпочита. И обувки по модата от последния сезон, естествено — после продължавам: „Чантите от импрегнирана кожа са намалени и си купила две. Не, не, чакай, не си купила нито една, защото кой би искал чанта, която вече никой не купува? Не, получила си премия в работата и си взела чанта от «Орла Кийли», където има списък на чакащите, и тъкмо си се върнала от ваканция в тропиците, от което другите ги хваща завист, защото не само си отслабнала, но и имаш прекрасен загар. Пътната полиция е вдигнала колата му, вали като из ведро и една от обувките му е открадната от злобно бездомно куче.“ И така нататък, и така нататък. Казват ми, че хората ме ценят именно заради вниманието ми към подробностите, и когато Антон избяга с Лили, никой не можеше да повярва, че се е случило.
Сценарият, с който се разтушавах, включваше и бягството ми в някакво село, близо до морето; фантастично девствено море с високи вълни с големи гребени, разбиващи се в брега и всичко, каквото се полага. Правя дълги, прекрасни разходки покрай брега или по скалите, и докато мрачно ходя насам-натам, някакъв селянин хубавец ме забелязва и въпреки че не съм стъпвала на фризьор от цяла вечност, е заслепен от мен. Естествено, той всъщност не е селянин, а син на филмов режисьор или бивш предприемач, продал свръхмодерната си компания за милиони. Аз имам ефирен и деликатен вид, но понеже съм дълбоко наранена, се държа студено с него в селския магазин, когато той се опитва да бъде мил с мен. Обаче вместо да ме нарече тъпа кучка, както става в истинския живот, и да насочи вниманието си към селската хубавелка, той оставя по две пресни яйца пред прага ми всяка сутрин. Връщам се от шесткилометровия си преход покрай скалите и намирам яйцата — все още топли, разбира се, очакващи ме за закуска. (Нищо, че обикновено закусвам шоколад и три купички овесени ядки.) Правя си възхитителен омлет с див магданоз, наскубан от градината пред къщата. Или ми оставя набран лично от него свеж букет от диви цветя и следващия път, когато го срещна, не му се подигравам: „Да не би доставките на цветя да стигат и дотук?“ Напротив, благодаря му, като му казвам, че лютичетата са любимите ми цветя. (Ако са лютичета, де.) По- нататък се появавам в кухнята му, където го виждам как нежно храни малко агънце с биберон и сърцето ми започва да се топи. Докато една сутрин, докато си карам велосипеда, една скала се откъртва, повличайки ме със себе си. Предупредили са ме, че ръбът на скалите е ронлив, но изгубила интерес към живота, не обръщам внимание. Ала по някакъв начин красавецът фермер ме вижда как политам към морето, докарва трактора си и с помощта на въжета ме изтегля от малката издатина, където по една щастлива случайност
