(Мразя ужасното вещерско яркочервено.)
Когато ноктите ми са направени, ставам различна. По-енергична съм, жестикулирам повече, повече ме бива да драскам. Мога да демонстрирам нетърпение, като потропвам по масата, и да сигнализирам края на някоя среща с няколко подбрани почуквания.
Сега изцяло завися от дългите си нокти. Без тях съм като Самсон без буйните си коси, чувствам се гола и безсилна. Вече не се смея, когато подиграват някое момиче, за което счупването на нокът е цяло бедствие, защото счупеният нокът за мен е като криптонитът за Супермен. (В едноименния филм, когато Супермен се приближи до кристал от криптонит, губи силата си. — Б. пр.)
За първи път през живота си бях започнала да си купувам лак за нокти. Все се чувствах някак си изостанала в това отношение, но компенсирах изпуснатото време и сега имам какви ли не. Матови, перлени, в цвят металик, със звездички и млечнобели.
Единственият проблем е, че когато нещата се объркат в работата ми, вече не мога да си хапя ноктите като преди. Май трябва да си набавя фалшиви за тази цел, както някои смучат фалшиви цигари, когато се отказват от пушенето. Или пък да взема да пропуша.
Когато човекът се появи отново с хапчетата, носещи нирвана, си бях избрала лак за нокти: с млечнобежов цвят, като януарско небе, който изглежда ужасно на самото януарско небе, но странно наистина, като лак за нокти е много шик.
— Това е чудесен жизнерадостен нюанс — каза той.
Стори ми се странна забележка за мъж. Особено имайки предвид, че не беше вярно.
Но когато започна да чете указанието: „Взимайте антидепресантите веднъж дневно, ако пропуснете някой ден, не удвоявайте дозата на следващия, продължавайте с обичайната. Взимайте успокоителните само в краен случай, към тях лесно се привиква“, си припомних, че в сряда вечерта беше помислил, че илачите са за мен. Очевидно все още се заблуждаваше и не ми идваше на ум как точно да му кажа, че са за майка ми.
— Ами благодаря.
— Пазете се — провикна се той след мен.
Като се върнах у майка ми, безпокойството ми започна да расте. Чувствах нужда да си отида у дома. Трябваше:
а) да си изпера дрехите;
б) да изхвърля кофата с боклука;
в) да си платя сметките;
г) да наглася видеото да ми запише „Обичаш 1988“.
Освен това във външния свят трябваше:
д) да купя подарък за рождения ден на Коуди;
е) да си взема чорапогащи фантазе за сватбата на Давиния (трябваше да се маскирам като гостенка, въпреки че работех за нея). (Наистина би трябвало да получавам пари за дрехи, защото се налага да си купувам прекалено много финтифлюшки заради работата ми. Шапки, рокли за коктейл и какво ли не.)
ж) да си направя ноктите.
В момента, в който се изправих, изглежда съм предала решителния си дух на мама, защото тя каза тревожно:
— Къде отиваш?
— Отивам си у дома, мамо. Трябва да си изпера дрехите и…
— Колко време ще се бавиш?
— Няколко часа, така че…
— Значи ще се върнеш до три. Ами защо не си донесеш прането тук и аз да ти го изпера?
— Няма нужда.
— Правя го далеч по-добре от теб.
— Да, но имам да свърша и други неща.
— Ами аз? Сама ли ще ме оставиш?
Подкарах колата, а страхът като камък се беше загнездил в стомаха ми. Със сигурност имаше и други хора, които можеха да помогнат, но като размислих, възможностите изглеждаха доста анемични.
1) Братя или сестри? Никакви.
2) Грижовен съпруг, който да ми бъде опора? Няма такъв.
3) Братя и сестри на майка ми? Също няма. Като мен, мама беше единствено дете — очевидно особеност на рода.
4) Братя и сестри на баща ми? Я да видим! Две сестри — но едната живееше в Роуд Айлънд, а другата в Инвърнес — и един брат, чичо Лио, починал преди около седем месеца от масивен инфаркт, докато си купувал нова бургия за бормашината в „Удис“. („Удис“ — верига магазини за инструменти. — Б. пр.) Шокът беше ужасен и стана още по-зле, когато съпругата му Маргот, една от най-добрите приятелки на майка ми, се спомина само пет седмици по-късно. От разбито сърце, навярно ще речете. Всъщност, карала с висока скорост; не могла да вземе завоя една нощ и се блъснала в каменна стена. Беше потресаващо, особено толкова скоро след кончината на чичо Лио — вярно, че Маргот си беше клюкарка и въпреки че я срещах само по сватби, Коледи и други семейни празници, дори и на мен ми липсваше.
5) Съседи? Най-доброто, което ми идваше на ум, беше горката одумана госпожа Кели. Тя трудно изплува в съзнанието ми, защото когато растях, задънената ни уличка ми изглеждаше като отделно общество; всички семейства бяха горе-долу на една и съща възраст. Сега, без да забележа, тя се беше населила с доста по-млади семейства. Кога се промени толкова? Кога измряха всички или се преместиха в онези лесни за поддържане апартаментчета, последна спирка преди окончателното дървено легло, водещо към небесата?
6) Приятели? Майка ми и баща ми не се отличаваха от другите и всичките мамини приятели бяха приятели и на баща ми — те бяха „семейство“, което се срещаше с други „семейства“. Говореха за другите каква чудесна „двойка“ били. Имаше едни „Бейкърови“ — баща ми играеше голф с г-н Бейкър. И „Тиндалови“.
7) Духовният наставник на майка ми? Някой свещеник навярно — струваше си да проверя.
Чудесно време избра да ни зарежеш, Ноел Хоган, ръб такъв. Не ми се щеше да го наричам така, но заедно с това думата ми харесваше. Ами ако никога не се върне вкъщи? Ако нищо не се промени? Как ще се оправя, ако майка ми започне да се задушава всеки път, когато изляза от дома й? Как ще се справя с работата си? Как ще живея?
Глава 7
Трябваше да отида на работа в понеделник сутринта. Определено и безусловно се налагаше. Давиния беше помолила да се срещне лично с мен, освен това се очакваше да отида в Килдеър, за да огледам мястото и да се уверя, че шатрата се издига на правилната поляна. Зная, че звучи напълно откачено, но наистина се беше случило на Уейн Дифни от рок групата „Ладз“ (знаете го, онзи смахнатия, със супер тъпата прическа). Разпънали сватбената му шатра на друга поляна, после нямало време да я свалят и издигнат наново и на фермера, собственик на земята трябвало да се платят огромни суми. Не беше нашата агенция, слава Богу, но въпреки това историята разтърси из основи браншовата ни асоциация.
Така че в неделя вечерта, чувствайки се виновна и готова да се отбранявам, натиснах копчето за изключване на звука на телевизора и казах:
— Мамо, утре е абсолютно наложително да отида на работа.
