Не отговори, остана загледана в безмълвните образи, сякаш не ме е чула.
Денят беше минал кошмарно — майка ми не беше отишла на църква, а човек, незапознат с ирландските майки католички, трудно може да разбере колко сериозно е това. Те никога не биха пропуснали неделната служба, дори да са болни от бяс и да им излиза пяна от устата — просто ще си вземат достатъчно носни кърпички, за да се забърсват. Ако загубят единия си крак, ще подскачат на другия. Ако загубят и другия, ще тръгнат на ръце, като се стараят да вървят грациозно, за пред съседите, минаващи с колите си.
В десет часа в неделя сутринта прекъснах безучастния телевизионен маратон на майка ми, която гледаше седмичния обзор на стоковата борса.
— Мамо, няма ли да се приготвяш за църква?
(В този момент си припомних коя беше четвъртата Мери, която се премести от квартала. Всъщност не се казваше Мери. Беше г-жа Прайър — Лоте. Нищо чудно, че не съм могла да се сетя. Предстоящата служба навярно е напомнила и на двете ни, защото веднъж мама беше казала:
— Много съм привързана към Лоте, нищо, че е лютеранка.
Но предното лято Лоте се беше възнесла в небесата и г-н Прайър продаде къщата и отиде в старчески дом.)
Майка ми изглежда не ме чу, тъй че повторих:
— Мамо, време е да се приготвиш за службата. Аз ще те закарам.
— Няма да ходя.
Стомахът ме присви.
— Добре, ще дойда с теб.
— Нали ти казах, че няма да ходя? Всички ще ме зяпат.
Използвах думите, с които винаги ме окуражаваше, откакто навлязох в съзнателна възраст.
— Не ставай глупава — рекох й. — Те са си по-интересни. Кой ще си даде труда да те зяпа?
— Всичките — отвърна ми печално и май беше права. При нормални обстоятелства мама считаше единадесет часа за „време за разходка“. За нея и близките й приятелки беше време да „излязат“. Ако някоя в затънтения ни квартал се сдобиеше с ново зимно палто, първия път, когато го показваше пред хората, беше на службата в единадесет часа.
Но не само, че мама беше изоставена съпруга, тя не можеше да се похвали с никакво ново зимно палто — а трябваше да има поне едно-две, тъкмо вървяха разпродажбите. Всички недомлъвки и лукави погледи щяха да са отправени към нея, заради това, че е парясана, и напълно щяха загърбят червеникаво- кафявото палто от смес от вълна и полиестер, което г-жа Парсънс си бе купила с огромно намаление от седемдесет и пет процента.
Така че майка ми не отиде на литургията, прекара още един ден облечена с пеньоара си, а сега отказваше и да ме чуе.
— Мамо, моля те, погледни ме. Наистина трябва да отида на работа утре.
Изключих напълно телевизора и тя се врътна към мен наскърбена:
— Тъкмо гледах.
— Не гледаше. Мамо, утре е наложително да отида на работа, защото през следващите четири дни всяка минута ми е ценна.
— Значи лошо си планираш работата, да оставиш всичко за последната минута.
— Не е така. Наемът на шатрата е двадесет хиляди евро на ден, затова трябва да сгъстим всичко до няколкото дни, с които разполагаме.
— Андреа не може ли да се справи?
— Не, мое задължение е.
— И в колко часа ще си дойдеш?
Обзе ме паника. Обикновено, когато работя върху подобна задача, използвам всяка минута, която не е посветена на работата, да се наспя. Но изглежда трябваше да пътувам по час и двадесет минути с колата от Дъблин до Килдеър и обратно, всеки ден. Два часа и четиридесет минути, откраднати от съня ми. Всеки ден. Ааааа!
В понеделник, когато часовникът иззвъня, се разплаках. Не само защото беше шест сутринта, а защото татко ми липсваше.
Беше изминала най-странната седмица в живота ми — бях шокирана и усърдно се опитвах да се грижа за мама. Но сега шокът беше отминал и изпитвах само тъга.
Сълзите се стичаха по възглавницата ми. С детска наивност копнеех татко да не си беше тръгвал и всичко да си беше както преди.
Той беше мой баща и мястото му си беше вкъщи. Беше тих човек и бе станал по-неразговорлив предимно заради майка ми, но сега тишината в къщата можеше да се реже с нож.
Сигурно вината беше моя. Бях го пренебрегвала. И на двамата не обръщах достатъчно внимание. И то защото смятах, че са щастливи заедно. Всъщност въобще не мислех за тях, изглеждаха така доволни. Не бяха ме тревожили дори за миг, живееха си спокойно, привързани един към друг. Е, баща ми работеше и играеше голф, а майка ми си стоеше вкъщи по цял ден, но имаха достатъчно общи интереси — кръстословици, разходки до Уиклоу да се порадват на пейзажа, много се увличаха по криминални филми: „Морс“, „Убийства в Мидсомър“ и други подобни. Веднъж дори заминаха на уикенд с организирано разследване на убийство, въпреки че май останаха разочаровани. Очакваха да има „престъпление“ и поредица от улики, които да ги доведат до главния злодей. Вместо това ги наливали с напитки, заключвали ги в гардероби и ги пребърквали други „детективи“ като тях.
Отдавна ли е бил нещастен татко? Винаги беше толкова мил и благонравен човек, но дали така не е прикривал някаква мрачна потиснатост? Нима е прекарал години, тайно копнеещ за различен живот? Досега не бях мислила за него като за отделна личност, за мен беше съпруг, баща и любител на голф. Но той явно беше нещо много повече и необятността на непознатата територия ме объркваше и притесняваше.
Измъкнах се от леглото и се облякох за работа.
До десет сутринта Килдеър заприлича на снимачна площадка — навсякъде гъмжеше от хора и камиони.
Носех слушалки и микрофон и приличах на Мадона по време на турне, само дето сутиенът ми не беше толкова повдигнат.
Шатрата беше пристигнала от Англия и седемнадесет от наетите двадесет души се бяха явили, за да я издигнат. Бях поръчала да монтират четири химически тоалетни и бригада-дърводелци усърдно се трудеха, за да сковат пътеката към тях. Освен това бях убедила по телефона митническия служител да пусне в страната хладилния камион с лалетата.
Когато доставиха печките за шатрите, където щеше да се приготвя храната — два дни по-рано, но все пак пристигнаха — седнах в колата си, включих отоплението и позвъних на баща ми в работата, за да го помоля още веднъж да се върне вкъщи.
Кротко, но твърдо, той каза не, след което аз излях тревогата си:
— Татко, как мама ще се оправя с парите?
— Не получихте ли писмото?
— Какво писмо?
— Има писмо, където обяснявам всичко.
Веднага позвъних на майка ми и тя отговори задъхана:
— Ноел?
Сърцето ми се сви.
— Не, мамо, аз съм. Получили ли сме писмо от татко? Може ли да отскочиш и да провериш?
Тя отиде и се върна.
— Да, има нещо с вид на документ, адресирано до мен.
— Къде беше?
— На перваза на прозореца, заедно с другите писма.
— Но… защо не го отвори?
— А, винаги оставям баща ти да се оправя с документите.
