— Но то е от татко. От баща ми за теб. Ще го отвориш ли?
— Не. Ще изчакам, докато се върнеш. А, дойде д-р Бейли, даде ми рецепта за приспивателни. Как да ги взема?
— Иди до аптеката — опитах се да я подлъжа.
— Не — гласът й трепереше. — Не мога да изляза от къщи. Ще идеш ли ти? Аптеката е отворена до десет, ти сигурно ще си дойдеш дотогава.
— Ще направя каквото мога.
Затворих и зарових лице в дланите си. (Натиснах без да искам бутона за повторно набиране и чух майка ми да хълца: „Ноел?“)
Да напусна мястото на сватбата в 8.30 вечерта, беше все едно да си взема половин свободен ден. Карах колкото бързо можех, без ченгетата да ме спрат, стигнах до мамини, грабнах рецептата и отпраших към аптеката. Любезният мъж не беше на смяна, слава Богу. Подадох листчето на едно момиче с отегчен вид, но тогава любезният щръкна иззад лекарствата и жизнерадостно каза:
— Здравейте.
Да не би пък да живее в аптеката, зачудих се аз. Преживявайки от захарни пръчици и сиропи за кашлица, полагайки глава нощем върху меки пакети с бинтове?
Той взе рецептата и промърмори съчувствено:
— Не можете ли да спите?
Заразглежда лицето ми и това, което откри там, го накара да поклати тъжно глава.
— Да, антидепресантите първоначално имат подобен ефект.
Съчувствието му, макар и съвсем неуместно, беше утешително. С лека усмивка на благодарност се отправих към дома на мама, където седнахме и отворихме страшното писмо от татко.
Беше от адвоката му. Исусе, колко сериозно беше! Въпреки че от умора буквите танцуваха пред очите ми, схванах същината.
Баща ми предлагаше нещо, наречено „временно финансово споразумение“. Звучеше зловещо, защото подсказваше, ще бъде последвано от постоянно. Пишеше, че ще дава на мама определена сума месечно, от която тя да плаща разходите по домакинството, включително и ипотеката.
— Трябва да пресметнем. Колко е ипотеката?
Майка ми ме изгледа, сякаш я карах да ми обясни теорията на относителността.
— А режийните? Колко горе-долу е сметката за електричество?
— Не… не знам. Баща ти попълваше всички чекове. Съжалявам — отговори тя така съкрушено, че не можах да продължа.
Какво да кажа.
Не е за вярване, че мама някога е ходела на работа — в машинописен отдел, където е срещнала татко. Но спряла да работи, като забременяла с мен; след спонтанния аборт преди това не искала да поема никакви рискове. Навярно така и така щеше да напусне работа след като се родя, така постъпваха ирландките в онези дни. Но въпреки че другите майки се връщаха на работа, когато всичките им деца тръгнеха на училище, моята не го стори. Била съм нейното съкровище, казваше тя. Казано по-прозаично, не се нуждаехме от нейните пари. Макар че татко не го повишиха, не стана голям шеф и не караше Мерцедес, винаги получаваше достатъчно.
— Мисля, че сумата ще стигне — въздъхнах аз. — Хайде да си лягаме.
— Има още нещо — каза тя. — Имам обрив.
Протегна крака си и разтвори пеньоара. Наистина — бедрото й беше покрито с подути червени петна.
— Трябва да отидеш на лекар — изкривих уста в полуусмивка. — Това е истерия.
Всъщност и тя се засмя.
— Не мога да позвъня на д-р Бейли и да го моля за ново домашно посещение.
А пък аз не мога да отида отново в аптеката. Любезният човек ще си рече, че напълно съм откачила.
Вторник сутринта започна с препирня в Килдеър. Специалистката по вътрешното оформление и осемте й помощници здравеняци решиха, че трябва да превърнат шатрата, лъхаща на спарена трева, в интериор от хиляда и една нощ. Но шатрата не беше напълно издигната, така че двата екипа се опитваха да работят едновременно и мигът, в който един от работниците стъпка ивица златист сатен с калните си ботуши, даде сигнал за бойни действия.
Декораторката — яка мадама на име Мери, нарече работниците „недодялани леваци“.
Обаче те решиха, че това прозвище е най-смешното нещо, което някога са чували, и не спряха да го повтарят:
— Разбра ли, мой човек, аз съм недодялан левак. Недодялан!
После нарекоха Мери „тлъста брантия“, което си беше чистата истина, но не допринасяше за хармонична работна среда, и се наложи да употребя значителния си талант на парламентьор, за да попреча на екипа по вътрешното оформление да си вдигне чуковете.
След като спокойствието беше възстановено, стоях сред мразовитото поле, надявайки се да остана насаме и да позвъня на леля Гуен в Инвърнес.
Възкликвайки колко е прекрасно да ме чуе, тя ме попита на колко години съм станала, но аз малко грубо съкратих тази част от разговора — нямаше как, времето ми беше ограничено. С две думи описах положението с татко и завърших:
— Мислех, че може би ще поговориш с него.
Изведнъж леля Гуен се превърна в невротична стара дама.
— Ами не знам… не мога… не ми е работа… момиче, казваш… но какво бих могла да му кажа…
Нещо привлече вниманието ми: на моравата между химическите тоалетни и дървената алея се бяха струпали декораторите и работниците, издигащи шатрата. За мой ужас изглежда си разчистваха сметките. Неколцина от бачкаторите си запретваха ръкавите, а един от декораторите застрашително размахваше бутилка минерална вода. Време беше да се намеся.
— Е, благодаря ти, лельо Гуен.
Докато слушах равнодушните й извинения, затворих телефона и закрачих по замръзналата земя.
По-късно същия ден опитах с леля Ейлиш в Роуд Айлънд, но я сварих в отвратително настроение, не й беше до разговори:
— Възрастни хора сме. Баща ти отговаря за това, как ще си живее живота, както и майка ти — нейния.
— Да приема, че ми казваш „не“, така ли?
— Не. „Не“ е някаква възможност. Не вярвам в думата „не“.
— Но ти току-що я каза.
— Не, не съм.
По-късно се пробвах при Джери Бракър, партньора на татко на голф, който ми отвърна със силен, фалшив, унизителен смях.
— Допусках, че може да ми се обадиш. Или пък майка ти. Предполагам, че искате да говоря с него.
— Да! — Слава Богу, някой готов да помогне. — Ще го сторите ли?
— Да кара, както си знае. Ще дойде на себе си, като му дойде времето.
Натъжена, позвъних на г-жа Тиндъл с надеждата, че тя ще вземе майка ми под крилото си. Без успех. Държа се забележително хладно и се престори, че някой звъни на входната врата, само да се отърве от мен.
Бях чувала, че изоставените жени се оплакват, че „приятелките“ им ги зарязват, ако се опитват да върнат съпрузите си. Мислех, че е параноя, но се оказа вярно.
Тази вечер не се прибрах до един през нощта. Мама все още беше будна, но за моя изненада изглеждаше малко по-добре. Мъртвешкият, безжизнен поглед в очите й беше на изчезване и сякаш духът й беше по-висок. После разбрах защо.
