затвори за последен път, почувствах, че с мен става нещо необратимо. Сбогувах се не само с четирите стени (три и половина всъщност, работниците още не бяха завършили малката спалня, но то вече беше без значение), а с живота, който Антон и аз никога повече нямаше да имаме.
Ако зависеше от мен, никога нямаше да разпаковам багажа ни на новото място. Щях да извадя юргана и възглавницата си и удобно да си живея в гората от кашони. Обаче заради Ема се наложи да извадя неща, които веднага ни трябваха. Сглобихме малкото й легълце, извадих кухненските съдове. Тя, естествено, настояваше и за телевизора. Както и за канапето, за да може удобно да гледа.
До осем часа същата вечер всички основни неща бяха по местата си и бързината на промяната ме съсипа. Сега това беше домът ни. Безрадостното апартаментче се изпълни с нещата ни и тук трябваше да свием гнездо. Но как? Объркана, погледнах Антон и казах:
— Как можа всичко да се обърка така?
Гледах гладките бели стени, сякаш бяхме в някакъв куб. Мразех го.
Антон ме хвана за китката, опитвайки се да привлече вниманието ми.
— Поне имаме един друг.
Продължавах да гледам равните бели стени.
— Какво?
Той отчаяно ме погледна:
— Поне имаме един друг.
ДЖЕМА
Коледният ден, който прекарахме сами с мама, беше ужасен. Успях да оцелея единствено благодарение на литър и половина „Бейлис“. Празникът и без това щеше да е безрадостен, но когато няколко дни преди това съобщих на майка ми, че в края на януари заминавам на почивка с Оуен, тя пребледня от шока. Опита се да скрие нещастието си, дори призна:
— Господ ти е свидетел, скъпа, нуждаеш се от почивка.
Но опитите й да бъде смела ме караха да се чувствам по-зле.
Целия ден не спираше да повтаря като развалена грамофонна плоча:
— Това е последната ни Коледа в тази къща.
Последната Коледа ли? Можеше да е последният ни месец. Задаваше се януари, когато баща ми щеше да подаде молба в съда. Колко бързо щеше да се случи? Колко скоро къщата щеше да бъде обявена за продажба? Бреда, адвоката ни, твърдеше, че може да минат месеци, но като си знам късмета, най-вероятно щеше да стане в деня, когато тръгнех на почивка.
Както и да е, няма да познаете какво се случи после…
Продължавам. Ще опитам. Дръжте се.
На осми януари, една година след като ни напусна, татко се появи вкъщи. Ей така. Не мисля, че дори съзнаваше, че е годишнината от деня, в който си отиде, просто се оказа странно съвпадение, върхът на всички странни неща, от които беше изтъкана цялата случка. Връщането му бе изключитетелно ненадейно: просто цъфна на вратата с три пазарски чанти, пълни с нещата му, и попита мама — поне има благоприличието да попита — може ли да се върне.
Мама реагира, като се изпъна в цял ръст и рече:
— Твоята никаквица те изхвърли, а? Е, по добре да се сдобриш с нея, защото за теб няма място тук.
Не бе, само се шегувам. Не бях там, така че не знам колко бързо мама го е издърпала вътре и се е заловила да му готви, но се обзалагам, че е било много, много бързо.
Беше се върнал и статуквото се възстанови, преди да успея да мигна. Когато си дойдох от работа, той се беше настанил в креслото си, решаваше кръстословица, мама беше в кухнята и готвеше като фурия и в един момент наистина се запитах дали не съм сънувала изминалата година.
Пренебрегнах баща си, който се усмихваше нервно, и сгащих мама край кухненския плот.
— Защо веднага му позволи да се върне? Можеше поне малко да го накараш да страда.
— Той ми е съпруг — тя придоби странен, верен и недостъпен вид. — Клела съм се на сватбата си пред бога и хората.
Клела се била. Какви глупости. Превърнали са в жертви и мъченици поколения жени. Но какво да направя? Разумът отстъпва пред подобна лудост.
Исках да я помоля да размисли отново — никога не беше късно да го разкара. Щеше да си върне себеуважението. Но какъв смисъл имаше? Мама бе прекалено стара за промяна. Не се промени през последната година, надали щеше да го направи сега. Искаше ми се да го стори, заради всички жени, но понякога хората са ужасно досадни и отказват да постъпят както трябва — предпочитат да карат както си знаят.
От егоистична гледна точка връщането на татко изигра роля на карта „Излез от затвора“ (Алюзия с играта „Монополи“. — Б. пр.). Животът можеше да се върне в нормалните си релси.
— Защо той се завърна?
Предполагам, че е взел решението по Коледа, приклещен от Колет и двете й чудовища. (Нямам доказателства, че тия деца са чудовища, може би върша ужасна несправедливост.)
— Защото ме обича, а нея вече не.
— Някакви обяснения защо през последната година е живял с тридесет и шест годишна жена?
— Сигурно е свързано с шестдесетата му годишнина и смъртта на брат му.
Ясно. Закъсняла криза на средната възраст — нищо, което не можем да си представим.
— И ти му прости?
— Той ми е съпруг. На сватбата си съм се клела в църква — каза го с такъв нетърпящ възражение глас, че ръката ме засърбя да взема някой чук и да й набия малко разум.
Слава Богу, че съм атеистка, ето какво казвам.
Ако нещо подобно се случи с мен, не мисля, че отношенията ни някога ще се възстановят, и се съмнявам, че някога ще мога да простя. И така, не вярвам, че ще мога да престана да презирам татко. Предполагам, отказът на мама ме прави такава. Тя мисли за себе си като за жена с чувство за дълг, а не такава с чувства и права и това означава, че баща ми веднага можеше да се шмугне в топлия живот, който тя му осигуряваше. Това ми докарваше бяс на ента степен.
— Откъде знаеш, че няма да се врътне и да си отиде след месец?
— Няма. Той, как да кажа, не е бил на себе си.
— Но ще се вижда с въпросната Колет всеки ден в работата.
— Не, няма — начинът, по който го изрече, ме заинтригува, звучеше някак триумфиращо. — Той ще се пенсионира по-рано. Допускаш ли, че ще му позволя да ходи на място, където ще я среща всеки ден? По никой начин. Казах му или да я уволни, или да се пенсионира. Предпочитах да не си губи работата, но и така съм доволна.
Внезапно ми хрумна страхотна идея.
— Хайде — настоях аз. — Дай да идем с колата до работата му и да й се изсмеем.
За секунда очите на мама светнаха, после отговори:
— Ти върви. Аз трябва да приготвя чая на татко ти. — И добави не особено убедено: — Трябва да й простим.
Брей! Твърде много злини са ставали, защото си прощаваме. Нямаше начин някога да простя на Колет и това не ме тормозеше. Малко омраза никому не вреди. Вижте как от години мразех Лили и нищо не ми е станало.
Като говорим за омраза, имаше нещо, което исках да споделя с татко.
— Издадох една книга.
Той се показа много очарован — без да е наясно с факта, че описвах него, и когато му показах пилотния екземпляр, заяви:
— Корицата е великолепна. Изгонили са я от къщи, нали? — поглади с пръст името ми. — Я виж: Джема
