Хоган, малкото ми момиченце. „Пътешествие към дъгата“, какво прекрасно име. За какво се разказва?
— Как напускаш мама и заживяваш с момиче, само с четири години по-възрастно от мен.
Доби вид на ударен с мокър парцал и погледна мама, за да се увери дали не се шегувам.
— Не е шега.
— Не е — мама изглежда се чувстваше крайно неудобно.
— Исусе, Марийо и Йосифе — гласът му издаваше паника. — По-добре да прочета това чудо.
След като прочете шест страници, лицето му посивя:
— Това трябва да се спре. Веднага. Не бива да се публикува.
— Твърде късно, татко, вече имам договор.
— Ще намерим адвокат.
— Вече похарчих по-голямата част от аванса.
— Ще ти дам парите.
— Не ти искам парите. Искам книгата ми да излезе.
— Но погледни я — той потупа страниците с опакото на ръката си. — Всичко е прекалено лично. Не бих имал против, но голяма част въобще не е вярна. Ако това излезе, наистина ще се посрамя.
— Добре — съгласих се аз, доближавайки лицето си до неговото. — Това се нарича да живееш с последствията от действията си.
— Джема! — провикна се майка ми от кухнята. — Той каза, че съжалява. И наистина го вярва. Преживял е криза и не е знаел какво върши. Много си груба с него, май си прекалено груба към всички. И знаеш ли, мисля че си склонна към гневливост.
— Ти пък какво знаеш за склонността към гневливост?
— Гледам „Доктор Фил“.
— Е, хубаво, не съм склонна към гневливост, но държа да бъдат извадени наяве хората, които вършат каквото не трябва.
— Значи си склонна към отмъщение.
— Да! — съгласих се аз, — емоционално нестабилна съм. Аз съм Джема… какво съм аз…? Разрушителката? Не, това е много слабо. Отмъстителката? Джема Отмъстителката?! Не чак толкова силно. Аз съм Джема Въздаващата правосъдие.
Шмугнах се в кухнята и запях темата от „Въздаващите правосъдие“.
— Не го извъртай — възрази мама. — Защото не звучи добре.
— И това не е музиката от „Въздаващите правосъдие“ — провикна се баща ми от хола. — Пееш мелодията от „Професионалистите“.
Застанах на прага и държейки въображаема сопа, запях:
— Уоооооооо! Дръжте го!
Същата вечер си изнесох нещата от къщата на нашите и официално се завърнах в собствения си апартамент. Питах се дали напускането на мамината къща не ми прилича на момента, след като си взел всичките си изпити и се чувстваш виновен, че повече няма да учиш, въпреки, че не е и нужно. Но не, ни най-малко не се страхувах да се върна към стария си начин на живот.
Позвъних на Оуен, за да му съобщя добрата новина.
— Вече можем да се виждаме през цялото време, ако искаш. Ела ми на гости, да опитаме новия живот.
Минути по-късно беше при мен.
— Трябва да поговорим — каза той.
— Защо?
— Знаеш ли какво? — той се усмихваше, но някак си странно.
— Какво?
— Обади ми се Лорна. — Лорна беше двадесет и четири годишната му бивша приятелка и особените тръпки, които ме побиха, ми подсказаха какво следва. — Иска отново да се съберем.
— Така ли?
— Стана точно както ти казваше: видяла ни е заедно в събота, когато бяхме в центъра на пазар, и е осъзнала какво изпуска. Ти си страхотна.
— Такава съм си — гласът ми звучеше отвратително неуверено.
— Боже, нямаш нищо против, нали?
— Разбира се, че нямам — сподавено отговорих аз, нелепи сълзи напираха в очите ми. — Наистина съм много щастлива заради теб. Винаги сме знаели, че не сме за никъде. — Но бяхме се запътили към това никъде преди почти девет месеца.
А когато го погледнах, готова да ревна, видях друго: той също бе готов да заплаче.
— Никога няма да те забравя — обеща той, бършейки едри сълзи от лицето си.
— Я престани да бъдеш толкова мелодраматичен.
— Хубаво — като по магия, сълзите му изчезнаха и, наистина, той не беше способен да крие щастието си, както и колко е нетърпелив да си тръгне.
— Ами нашата ваканция?
Погледна ме озадачено.
— В Антигуа. Щеше да караш уиндсърф, с глава, замаяна от безплатна пиня колада. Щяхме да заминаваме след три седмици.
— Вярно, извинявай, не бях помислил. Ти върви. Заведи майка си. Просто я виждам на уиндсърфа, ще бъде чудесна.
Точно преди да влезе в колата си, извика с повишено настроение:
— Планирахме да изкараме заедно ваканция край Дордона!
— Не забравяй да кръстиш първото си дете на мен — успях да отвърна.
— Смятай, че съм го направил. Дори да е момче.
После рязко потегли, натискайки клаксона и махайки с ръка, сякаш отива на сватбено пътешествие.
ДЖОДЖО
Джоджо се завърна в Лондон, изпълнена с надежди за Новата година. Беше прекарала щастливи празници в Ню Йорк със семейството си, но знаеше, че следващата Коледа ще бъде различна. Не и в Ню Йорк. Най-вероятно заедно със склонната към злополуки Софи и безотговорния Сам в новия им дом с Марк, където и да бъдеше той.
Първия ден, когато се върна на работа, Манодж тръсна на бюрото й кашон.
— Пилотни екземпляри на „Пътешествие към дъгата“ от Джема Хоган.
„Долкин Емери“ вярваха в рециклирането; корицата беше стар проект за корица на Катлийн Пери, който Джоджо беше отхвърлила преди около година като прекалено сантиментален и който изплува тази есен с ново предназначение — подвързия на „Пътешествие към дъгата“. Беше акварел в пастелни цветове и въпреки че формите бяха неясни, всеки път, когато Джоджо я погледнеше, й се струваше, че жената отчаяно се нуждае да иде до тоалетната, която е на километри от нея.
Беше симпатично пакетче обаче. Тя взе десет екземпляри и ги занесе на Джим Суийтмън, да ги разпрати на филмовите производители.
— Направи си магията.
Изборът на нов съдружник беше в понеделник, двадесет и трети януари — след три седмици. Първата премина без инциденти. Дойде втората. Предстартовото броене на третата започна — понеделник, вторник и сряда минаха — после в четвъртък сутринта пристигна имейл.
От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со
Относно: Новини. Вероятно лоши
