— Печеля повече от него. Но те го избраха, защото знае да играе голф, другарува си с разни корпоративни типове и се опитва да ги изръси за спонсорство. Като жена не мога да правя същото.
Айлийн я слушаше, водеше си бележки в тефтерче, прекъсвайки я от време на време, за да задава въпроси.
— Имало ли е случай да те пренебрегнат заради него или заради друг мъж?
Джоджо поклати глава.
— Значи случаят е единствен, трудно ще докажем дискриминация.
— Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам да се случи отново!
Айлийн се усмихна.
— Права си. Ето какво трябва да знаеш: дори да знаеш: дори да спечелиш, трибуналът не може да предизвика ново гласуване. С други думи, без значение дали ще спечелиш, или ще загубиш, няма да те направят съдружник.
— Тогава какъв е смисълът?
— Ако спечелиш, ще получиш компенсация, която да те възмезди за накърнената ти репутация.
Джоджо направи физиономия.
— По-добре, отколкото да ме изритат, предполагам.
— Има и нещо друго. Това е трибунал, а не съд. Достъпен е за всеки, с други думи, няма нужда от юридически представители, но повечето ги използват. И това струва пари. Така че, Джоджо, дори и да спечелиш, ще трябва да платиш сметка от десет хиляди, двадесет хиляди, дори повече. Всички компенсации, които получиш, ще отидат за адвокат. И то при положение, че спечелиш.
— Какви шансове имам?
Айлийн обмисли въпроса.
— Петдесет на петдесет. Дори да спечелиш, ще бъде трудно да продължиш да работиш на същото място. Ако загубиш, направо ще бъде невъзможно. Както няма да можеш да намериш работа в друга агенция — ще ти излезе име на труден човек.
— Защо? Защото постъпвам правилно ли?
— Знам, но много жени използват тези процеси по доста неприятен начин. Например, ако са имали връзка с някой колега и тя свърши зле, понякога пледират, че са сексуално дискриминирани, за да причинят проблеми… какво? Така ли е?
— Ами виж — Джоджо си пое дъх. — Имах, имам, както ти се изрази, връзка с един от колегите си. Съдружникът, отговарящ за организационните въпроси. Но не сме скъсали. Все още сме заедно. Това проблем ли е?
Айлийн се замисли.
— Искаш да кажеш, че връзката ви продължава? Не те е зарязал и ти не постъпваш така за отмъщение?
— Уверявам те.
— Готова ли си това да стане достояние на всички?
— Моля?
— Подобни изслушвания са публични и пресата само дебне за някоя сочна история. Имам чувството, че твоята ще се окаже точно такава.
— За хората от вестниците ли?
— Да.
— Но ще бъде ли необходимо да казвам на този трибунал за Марк?
— Няма да можеш да го запазиш в тайна. — Айлийн беше непреклонна. — Всички свързани със случая подробности трябва да се оповестят. И ако не го направиш доброволно, могат да ги използват срещу теб.
Джоджо се замисли. Беше гадно, но така и така всичко скоро щеше да излезе наяве.
— Добре. Може ли да обобщя? Имам шанс петдесет на петдесет да спечеля. Юридическият ми представител, ти — ще ми струва хиляди, и да получа компенсация, тя ще покрие хонорара ти. Ако загубя, става лошо, но няма да загубя, защото правдата е на моя страна!
Айлийн не можа да сдържи усмивката си и добави:
— Трибуналът може да не е на твоето мнение. Възможно е да решат, че Ричи е бил по-добрият агент и е заслужавал да го изберат…
— Няма. Избраха го, защото мазникът умее да играе голф. Само затова. Нека да действаме. Какво следва да направим?
— Преди всичко трябва да уведомим работодателите ти. Да им кажем, че ще ги съдим.
— Кога можем да го направим?
— Веднага.
— Чудесно.
В таксито, обратно към работата оптимизмът на Джоджо започна да се изпарява. Беше се впуснала в дълго, тежко изпитание. Айлийн бе казала, че шансът й да спечели е петдесет на петдесет. Джоджо смяташе, че трудностите ще бъдат повече, но Айлийн беше експерт…
Ами ако загуби? При мисълта я побиха тръпки. Тя знаеше, че Ричи не заслужава повишението, но това не означаваше, че и трибуналът ще стигне до същото заключение. Справедливостта не винаги тържествува; никой не знаеше тази тъжна истина по-добре от нея — беше работила в полицията.
Изведнъж я обзе силно желание да прекрати всичко. Щеше да е лесно да спре сега, преди да изпратят съобщението на „Липмън Хай“. Какъв смисъл имаше да ги съди? Дори и да спечелеше, нямаше да отстранят Ричи Гант и нямаше да поставят нея на негово място. Най-лошото вече се беше случило; не можеше да промени решението на съдружниците. Нищо не можеше да се поправи. Струваше ли си да рискува отново да я унизят, този път пред хората?
Но нямаше да се предаде. Нямаше да остави Гант да се измъкне. Нейното щастие нямаше значение. Следващите месеца или колкото щеше да продължи процесът щяха да бъдат изключително трудни. Нужен й беше много късмет.
— Търси те Марк — каза Манодж.
— Знам. — Беше оставил две съобщения на мобилния й телефон, а когато си провери електронната поща, единият имейл беше от Марк и гласеше да му се обади веднага щом се върне. Така и направи.
— Не мога да повярвам — каза той. — Срещнала си се с адвокат по трудовоправни дела?
— Да.
— И?
Преглътна, не гореше от нетърпение да му каже.
— Ще съдя „Липмън Хай“ за полова дискриминация. Ще ви го съобщят официално до края на седмицата.
Той доби вид, сякаш му беше ударила шамар.
— Не го вярвам.
— Но, Марк, аз трябваше да стана съдружник. Не беше правилно да изберат него.
Погледна я и лицето му се изкриви от отчаяние.
— Моля те, не ме гледай така — помоли го тя. — Не съм ти враг.
— Помисли реално, Джоджо, съдиш моята компания.
— Това не е твоята компания…
— Аз съм съдружник, отговарящ за мениджмънта. Знаеш ли как ще ни се отрази това? Моля те, заради нас, прекрати го.
— Марк, недей. На теб ти е все едно. Ти си само съдружник, отговарящ за мениджмънта. Моля те, Марк, очаквам да ме подкрепиш.
— Това ще ни унищожи, а теб не те е грижа.
— Напротив! Нищо няма да разруши. Все още искам довечера да кажеш на Каси. После да дойдеш при мен.
Той потърка очи.
