— Разбира се, че ме интересува!
— Казах им. Тези неща отнемат време, не се ентусиазирай прекалено, ще те държа в течение.
— Но…
Тя беше затворила и аз се взирах в телефона, прекалено изненадана, за да продължа както обикновено. Антон! Съвсем изневиделица! Да се интересува от книгата ми!
Джоджо бе съобщила, че компанията му се нарича „Ай-Кон“, така че веднага проверих в мрежата и не можах да повярвам на това, което прочетох: не били нищо особено. Имаше скорошна статия от някакво списание, където се казваше, че „Ай-Кон“ нито правели интересни програми, нито печелели кой знае колко през последната година и ако скоро не им потръгне, ще трябва да преустановят дейността си. Изглежда „Пътешествие към дъгата“ беше последната им надежда — всичко или нищо. Навярно грешах, ами ако не беше така? Колко силно искаше Антон моята книга? За първи път от много време се замислих за него и Лили. Тя едва ли цъфтеше в момента, с новия си роман, пълен провал. Може на Антон да му бе омръзнало от нея, сигурно беше готов да напусне кораба.
Чудех се какво да направя. Трябваше ли да оставя работата да мине през обичайните канали, или да се свържа директно с него? В крайна сметка, бяхме стари приятели…
През следващите дни не мислех за нищо друго; толкова се увлякох, че почти забравих да плача.
После Джоджо се обади повторно.
— Джема, имам едно предложение.
— Още едно? Казвай.
— Реших — гласът й звучеше развълнувано — да основа собствена агенция. Искам да те взема със себе си.
Какъв късмет. И аз винаги съм искала да основа собствена агенция. Харесвах изражението на лицето си.
— Какво каза? Съгласна ли си, или не?
Съвсем обезумях. Това беше жената, която ми осигури шестдесет хиляди. Защо да не работя с нея?
— Естествено, че съм с теб. Кои други автори ще дойдат?
— Миранда Инглънд, Нейтън Фрей, Иймън Фарел…
— А Лили Райт?
— Още не съм говорила с нея, но се надявам…
— Въпреки че последната й книга не се представи добре.
Катастрофално. Имашеоще една статия в „Литературни новини“ за нейния провал. Била под въпрос в „Долкин Емери“. В статията се казваше, че ще има голям късмет, ако въобще сключи някакъв договор.
— Имаше и добри отзиви — възрази Джоджо.
Така ли? Не бях виждала нито един.
ДЖОДЖО
Джоджо провери дали „Литературни новини“ съобщава, че е избрана за съдружник, след което влезе в кабинета на Марк и му подаде лист хартия. Той го погледна.
— Какво е това?
— Заявлението ми. Напускам.
Марк изглеждаше повече от разтревожен.
— Джоджо, вече си съдружник, нали това искаше?
— Само защото приятелят ми е дърпал конците.
— Ако приятелят ти беше направил подходящото нещо в подходящия момент, например да гласува за теб, нямаше да има нужда да дърпа конците.
— Ти постъпи, както смяташе за правилно.
— Не го прави — замоли се той.
— Напротив. Основавам собствена фирма.
Марк издаде нещо между смях и въздишка.
— Марк, не мога да остана тук. Как ще работя с Гант, когато не станах съдружник по нормалния начин? Няма да стане. Нито пък ще отида в друга агенция, за да гледам как всичко се повтаря отново.
Той се засмя, победен, след което попита:
— Джоджо, ами ние? Аз и ти?
Странно, още не беше решила какво да прави, не и до този момент. Погледна го, видя любимото лице, толкова близко и красиво, помисли за привързаността и страстта, приятелството, надеждите им за бъдещето, децата, които щяха да имат заедно, близостта и интелектуалната подкрепа, която щяха да си оказват, докато и двамата остареят.
— Всичко свърши, Марк — каза тя.
Той кимна, сякаш бе очаквал да го чуе.
Тогава за пръв път — и последен — тя си позволи нещо, което никога не бе правила по време на работа: прегърна го. Притисна се с цялото си тяло, с надежда да си спомня как го е почувствала, ароматът му, топлината на тялото му. Притисна го силно, опитвайки се завинаги да го запечата в паметта си. После си тръгна.
Докато разчистваше бюрото си, Джоджо се запита къде са кашоните, които винаги са част от декора, когато хората във филмите напускат работа. Не че имаше много вещи…
По коридорите на „Липмън Хай“ шептяха: „Джоджо си събира нещата, какво ли става?“
Телефонът иззвъня и тя разсеяно го вдигна. Беше Миранда Инглънд.
— Джоджо, мислех си…
Джоджо изстина.
— В новата ти фирма имаш ли сертификат за работа с чуждестранни права?
— Не още, но и това ще стане.
— Нямаш и медиен отдел?
— Но ще организирам.
— Джоджо, за книгата, която пиша тази година, имам нужда от продажби в чужбина. В Германия ми плащат почти колкото в Англия. А правата за екранизация също ми носят големи суми.
— Миранда, кой те подучи? Ричи Гант ли?
— Никой!
— Какво ти предложи?
— Нищо!
— По-малък процент комисиона? Това ли е? Девет процента? Осем? Седем?
Миранда помълча и неохотно призна:
— Осем. Плюс медиен отдел и чуждестранни права.
Манодж затанцува пред нея, държейки лист, на който пишеше: „Джема Хоган е на телефона. Спешно.“
— Миранда, предлагам ти седем процента и ще имам медиен отдел и чуждестранни права до три месеца.
— Ще си помисля.
ДЖЕМА
Карах към къщи след една среща, когато телефонът иззвъня. Обадих се и един мъжки глас каза:
— Мога ли да говоря с Джема Хоган?
— На телефона.
— Казвам се Ричи Гант, от литературна агещия „Липмън Хай“.
Компанията на Джоджо.
