— Сега няма за кого друг да фантазирам, освен за Антон.
— Моля?
— Измисляхме си истории, в които Оуен се връщаше при Лорна, а аз — при Антон. А сега Оуен се върна при Лорна, а аз… аз… — след дълга пауза довърших, обляна в сълзи — … си нямам никого.
— Прекарвала си времето си с приятеля си, фантазирайки тъй, на глас, правилно ли схващам? Как се събирате с бившите си гаджета? Супер.
— Не е, както си мислиш. Все се карахме — ридаех така силно, че хълцах като Ханибал Лектър, но не. — Харесвах Оуен и сега толкова много ми липсва. — Нова доза сълзи се изля от очите ми и рукна като водопад. Не е честно…
Коуди ме гледаше с изумление.
— Всемогъщи Боже. И все се карахте.
— Знам. Знам, но това няма никакво значение.
— Кога за последен път си плакала така?
Опитах се да си спомня. Когато татко ни напусна? Май не пророних и сълза. Когато Антон си отиде? Не, и тогава не, поне не чак толкова. Просто се затворих в себе си и намразих всички. Прекалено бях обхваната от тревога, за да плача.
— Не знам. Май никога. О, Боже, Коуди, да не получа нервен срив?
Всеки на негово място би казал:
— Тихо, тихо, не ставай глупава, просто малко си разстроена.
Но не и Коуди. С напълно сериозен глас, той заяви:
— Нещо ти става, това е сигурно. Нещо се проявява със закъснение. Настъпва някаква промяна.
— Предполагам, че по-добре е дай отприщя пътя — изхълцах аз.
— Дааа. — Отговори ми със съмнение. — Но гледай да не го правиш пред хората.
— Благодаря ти, Коуди. — Обхвана ме нов пристъп на подсмърчане и конвулсии. Когато отново успях да проговоря, казах: — Много ми помагаш, да знаеш.
Плаках, когато се опитах да отменя ваканцията в Антигуа и плаках още повече, когато не ми върнаха парите.
— Това, че приятелят ви се е върнал при предишното си гадже, не е включено в условията на застрахователната полица — осведоми ме жената от пътническата агенция.
— Винаги има някакви уловки — казах и отново заплаках.
— Защо не заминете вие?
— Не мога. Не съм в състояние да се кача на самолета.
Тъй като жената ме съжали, наруши правилата и каза, че няма нужда да си загубя парите и може да ми резервира нещо за същата цена, когато се почувствам по-добре.
— Знам, че скоро ще се оправите — думите й ме изненадаха.
Бях за никъде. Плачех за всичко. Правех го нарочно. Взимах сърцераздирателни видеокасети, на които трябваше да си от камък, че да не се просълзиш. Като излизах вечер, приклещвах хората и им разказвах трагедията си. На коледното ни парти, което се състоя през януари, защото през декември бяхме прекалено заети да организираме чуждите празненства, аз бях момичето, което се разревава и трябваше да бъде отведено вкъщи, защото не може да се успокои.
Дори работата ми разбиваше сърцето. Подготвях много необичайно събитие — Макс О’Нийл, млад мъж, само на двадесет и осем, бе неизлечимо болен и ме нае да организирам погребалната му служба. Отначало бях трогната и поласкана, че е избрал мен. (Ф&Ф обаче не бяха. Франсес мърмореше: „Надали ще получим други поръчки от него.“)
Всеки път, когато го виждах, а ние снимахме безкрайни видеокасети, в които казваше на приятелите си да не скърбят за него, или след дългите умувания какви да са напитките за прощалното парти, си тръгвах разсипана.
И посредата на това море от сълзи се натъкнах на Джони. След един убийствен епизод с Макс минавах с колата покрай аптеката и по някакво хрумване се отбих, търсейки утеха, дъвка за душата. Разменихме си новогодишни пожелания и той попита:
— Какво да направя за теб?
За това не бях помислила.
— Ами… искам сладка ледена близалка. И — какво е това? Хирургическа марля? Ще взема един пакет.
— Сигурна ли си, Джема?
— Всъщност не, искам само близалката.
Дори и след като се опитах да си платя (той не ми позволяваше: „За Бога, това е само една близалка“), все още не си тръгвах.
— Как я караш? — попита той.
— Страхотно — отговорих нещастно аз. — Баща ми се върна. Как е брат ти?
— Много добре, скоро ще се върне на работа и отново ще разполагам с живота си. Нали ще издават книгата ти?
— През май. Но ще се продава по летищата по-рано. Някъде през март.
— Сигурно си много развълнувана.
— Да.
— Чакам с нетърпение да я прочета.
— Ще се опитам да ти взема безплатен екземпляр — тревогата ми, че ще я прочете, беше отслабнала в резултат от тъгата ми.
После ме попита — и то без да му давам какъвто и да е повод:
— Какво прави не-приятелят ти?
— О, всичко свърши. Върна се при старата си приятелка. Били са много привързани.
Очите ми се изпълниха със сълзи, засрамих се да заплача с пълно гърло, но беше достатъчно, за да ми подаде носна кърпичка. Все пак имаше цял магазин, пълен с тях.
Когато се успокоих, осъзнах, че жестът с кърпичката показваше, че тази лудост трябва да престане. Избърсах си очите и предложих:
— Май трябва да излезем да пийнем, ние двамата, ти и аз.
После се замислих и си рекох: „Това аз ли го казах?“
След което видях лицето му. И на вас щеше да ви е интересно. Сякаш го бях обидила.
— О, Боже, съжалявам — продумах, тръгвайки си, — ужасно съжалявам.
Качих се в колата, лапвайки безплатната си близалка. Татко се беше върнал, а аз бях по-неадекватна отвсякога.
Дори не допусках, че животът ми ще се промени, и то така кардинално.
Всичко започна с обаждането на Джоджо.
— Няма да повярваш каква разкошна новина имам — каза тя. — Обадиха ми се от една филмова компания на име „Ай-Кон“. Искат да направят телевизионен филм по „Пътешествие към дъгата“. Ужасно я харесват, но нямат никакви пари. Обаче споменаха нещо за съвместна продукция с Би Би Си. Антон каза…
— Антон?
— Да, Антон Калоран. Хей, той е ирландец, сигурно го познаваш.
— Познавам го. Тишина.
— Само се шегувах. Но щом познаваш Лили, сигурно познаваш и него.
— Познавах го, преди Лили да го срещне.
Не се опитвах да печеля точки. Бях като вцепенена. Антон искаше нещо, което аз притежавах. Имах нещо, което Антон искаше. Дори в най-развихрените си фантазии не си бях представяла подобна ситуация. Спомних си как преди три и половина години почти бях готова да се самоубия заради него. Исках го толкова силно, а бях безпомощна. Каква лудост е животът. Останала без дъх, настоях:
— Джоджо, кажи ми нещо повече.
— Казах ти, каквото зная. Нямат пари, но Би Би Си има. Интересува ли те, поне на теория?
