— Здравейте.
— Джема, книгата ви много ми хареса.
— Благодаря. Защо ми се обаждате?
— Навярно не сте чули, но Джоджо Харви реши да напусне и да работи самостоятелно.
— Чух.
— О. Е, да. Вярно е, че Джоджо е прекрасен агент, но да работи сама? Съдружниците се тревожат за нейните клиенти.
— Така ли?
— Сама, тя няма отдел за чуждестранни права. Нито медиен. Мисля, че „Пътешествие към дъгата“ може да се превърне в чудесен малък филм, но едва ли Джоджо ще може да се справи сама.
— Да, но…
— Мисълта ми беше, защо не останете с „Липмън Хай“? Има няколко отлични агенти и аз самият много ще се радвам да ви представлявам. Освен това съм съдружник.
Казах му, че ще си помисля, и веднага се обадих на Джоджо. Тя говореше по другия телефон, затова настоях пред помощника й, че е спешно. Веднага ми се обади.
— Джоджо, някой си Ричи Гант преди малко ми звънна и каза, че си нямала права за чужбина. Искаше да ме представлява. Какво става?
— И на теб ли? Едва съм се отделила и вече ми краде клиентите. — Гласът й леко трепереше. — Сякаш гледам „Джери Макгуайър“.
При предишното обаждане, в което съобщаваше, че създава нова агенция, звучеше, като че съобщава нещо чудесно, но сега гласът й издаваше паника. По някаква причина е била принудена да напусне и сега отчаяно търсеше клиенти, които да й помогнат да закрепи фирмата си.
В един момент на шок всичко ми се изясни. Не можех да повярвам на късмета си: Джоджо се нуждаеше от клиенти — ами ако поставех условието, ако кажех, че ще работя с нея, ако не вземе Лили? За Джоджо бях много по-ценна от Лили: като писателка бележеше упадък, а аз тепърва набирах скорост. Без агент кариерата на Лили щеше да се провали. А Антон искаше да екранизира книгата ми — какво би бил готов да пожертва, за да спаси кариерата си? Той беше необикновено амбициозен, поне допреди три години и половина.
В най-дивите си фантазии как отмъщавам на Лили не ми беше хрумвало, че ще стане така — това беше нещо по-голямо, по-добро и преди всичко истинско.
Почувствах се освежена. Как така всичко се нареди тъй добре. Изведнъж изненадващо ми се предостави възможността животът ми да поеме нагоре, да загърбя годините на унижение и най-после да постигна нещо. Почувствах силата, която ме обземаше, и ми се зави свят. Питах се какво чувства Лили.
Налагаше се да замина за Лондон. Трябваше да се срещна с Антон.
ЛИЛИ
Джема беше решила да се разправи с мен. До този момент допусках, че може да ме гони параноя, че вината ми ме кара да си въобразявам.
Антон работеше върху големия си план да екранизира книгата й. Все още не се бяха срещнали лично, но беше само въпрос на време и тогава всичко щеше да свърши. Обаче тя нямаше да се задоволи само с това, както установих в петък следобед, когато ми се обади Миранда Инглънд.
— Лили, мислех си за положението с Джоджо. Не те ли тревожи, че няма права за чужбина и медиен отдел? Този мазник Гант току-що ми се обади…
— Какво става с Джоджо?
Миранда изцвърча:
— Не ми казвай, че не си разбрала. Джоджо напуска. Основава собствена фирма!
Не бях чула нищо подобно.
— Свързва се с всичките си автори, за да ги вземе със себе си.
Означаваше ли това, че мен не ме искаше? Паниката подобно на обръч притисна гърдите ми.
— Кой още остава с нея? — попитах аз.
— Иймън Фарел, Марджъри Франкс, оня откаченяк НейтънФрей…
Беше се свързала с толкова много автори, но не и с мен. Знаех, че това не е без значение. След което Миранда изрече думите, които очаквах: „И онази нова авторка, Джема Хоган.“
По челото ми изби пот. Вече знаех точно защо Джоджо не ми се е обадила. Очевидно, Джема й е отказала да остане, ако Джоджо ме запази като клиент. Щом нямах агент, малкото въгленче, което бе останало от кариерата ми, щеше окончателно да угасне. Никой друг агент нямаше да се занимава е мен; без Джоджо бях свършена.
ДЖЕМА
Хванах полета в 6:35 от Дъблин и от Хийтроу се отправих направо към „Липмън Хай“. Бях облечена с новия си черен костюм от Дона Карън. Не от Прада. Независимо от това, правеше талията ми да изглежда тънка и ми придаваше шик. Взех го от разпродажба за изумително малка сума.
— Джоджо — радвам се за новата ти компания. Присъединявам се към теб.
— Чудесно, няма да съжаляваш!
Но преди да поема протегнатата й ръка и с ръкостискане да запечатаме сделката, казах:
— Има още нещо.
— Да?
— Лили Райт.
— Лили Райт?
— Не искам да идва с нас.
Джоджо доби угрижен вид.
— Лили Райт точно сега е в много неизгодно положение. Ако я оставя в „Липмън Хай“, надали някой друг ще иска да я представлява. Това ще означава край на писателската й кариера.
Вдигнах рамене.
— Това са ми условията.
Джоджо се замисли за момент. Прочетох уважение в очите й. Тя кимна бавно.
— Добре. Без Лили.
— Чудесно — стиснах ръката й. — Удоволствие е да се работи с теб.
В асансьора свих юмруци. Вече предчувствах успеха. Скоро отмъщението щеше да е мое. Мое, казвам ви! Мое! Мое!
Офисът на „Ай-Кон“ се намираше през три пресечки, но преди това си взех два чифта обувки от една разпродажба, така че пристигнах на срещата с Антон двадесет минути по-късно. Кой го беше грижа? Влязох със замах, като носех открито, без да се смущавам, пликовете с напазаруваните неща.
Беше странно да срещна Антон след три години и половина. Изглеждаше абсолютно същият: живи очи и небрежна елегантност. И същото очарование, дори по-силно. Има неща, които не се променят.
— Как я караш, луда жено? — той се ухили. — Влизай, сядай. Едно питие? Изглеждаш фантастично.
Когато го видях за последен път, се бях поболяла от любов към него. За миг си припомних прощалната среща, но веднага я отпъдих от съзнанието си. Тогава Антон имаше пълна власт над мен, не и сега. Благодарение на странния обрат на съдбата, за първи път, честно, чувствах, че бъдещето му е в моите ръце.
Той ми се усмихна с широка, победна усмивка.
— Продай ни книгата си, Джема. Давай, страхотна е. От нея ще направим чудесен филм. Обещавам, че няма да те разочароваме.
— Така ли — отговорих хладно. — Антон, поразпитах тук-там. „Ай-Кон“ е пред фалит. Тази книга определено ви трябва.
Това извади наяве страховете му.
— Може би.
