Мъжът на най-добрата ми приятелка

Вярвате ли в моногамията?

Да. Да, бе, как бих могла? Аз съм лицемерна. Но не съм и допускала, че ще стане това с Марк. Не съм такъв човек.

Коя книга бихте искали да издадете?

Лесно, помисли си тя, не че някога би си признала, дори да я подложат на изтезания. Беше „Бързи коли“, за която говореха всички. Страхотен роман, само дето Ричи Гант му беше агент — не Джоджо — и беше осигурил милион и сто хиляди при наддаването. Джоджо беше понасяла подобни удари, но не чак толкова големи, и възмутително завиждаше дори и преди Ричи Гант да извърви пътя по коридора до кабинета, да размаха договора пред нея и да изграчи:

— Чети и плачи, янки.

Как си представяте себе си след пет години?

Като съдружник в агенция „Липмън Хай“. Надявам се да е много по-скоро от пет години. Да речем, веднага щом някой се пенсионира.

В „Липмън Хай“ имаше седмина съдружници — петима работеха в Лондон и двама в клона в Единбург. Освен това имаше и осем агенти, които не бяха съдружници и тъй като нямаше как да се разбере кого бордът на директорите ще избере да замести поредния пенсионирал се, Джоджо се надяваше това да бъде тя. Въпреки че имаше трима агенти, които работеха по-отдавна от нея, тя беше донесла големи приходи на агенцията — за последните две години беше спечелила най-много от всички.

Коя е любимата ви фраза?

Което не успее да ни убие, ни прави по-забавни.

Какви са най-ценните ви качества?

Мога да спра такси, като му свирна, и да псувам на италиански. Мога да имитирам патока Доналд и да поправям велосипеди.

Без кои пет неща не можете да живеете?

Цигари, кафе, водка с мартини, „Семейство Симпсън“… Какво друго? Редовна доза вълнение? Още цигари.

С кое свое постижение се гордеете най-много?

Спирането на цигарите. Така мисля. Още не съм успяла.

Кой е най-ценният урок, който ви е дал животът?

Добрите хора имат грозна коса.

Тя се сепна. Пълни глупости, помисли си, закрепвайки косата си с химикалката, едно по-добро приложение. Манодж щеше да попълни въпросника. Време беше да се срещне с Беки.

Глава 15

Навън на Уордър Стрийт беше все още оживено, дори в леденостудената януарска вечер. Джоджо притича толкова бързо, че един бездомник измърмори:

— Къде има пожар, сладурче?

Тя продължи забързана, не искаше да закъснее за срещата с Беки.

Двете бяха много близки, повече от сестри. Когато Джоджо пристигна от Ню Йорк и взимаше оскъдна заплата, първо като барманка, после като лектор в агенцията, се беше настанила при Беки. В такова тясно пространство други биха се изпокарали до смърт. Вместо това приятелството им укрепна. Независимо че бяха живели на хиляди километри една от друга, те си приличаха, което ги вълнуваше и очароваше. Откриха, че майките им, които бяха сестри, имаха навика да оставят найлоновите покривала върху новите мебели почти цяла година. А когато дъщерите им не ги слушаха, и двете казваха; „Не се ядосвам, разочарована съм от теб“, след което ги перваха по главата — жест повече напомнящ яд, отколкото разочарование.

Беки и Джоджо дори изглеждаха еднакво. Но Джоджо, по-висока и по-засукана, беше като копие на Беки плюс 25 на сто в добавка. (Въпреки че и двете бяха естествено кестеняви, косата на Беки беше къса и на места изрусена и по тази причина никога не я набеждаваха, че прилича на Джесика Рабит.)

След като месеци живяха в тясната стаичка, накрая се преместиха в апартамент, където всяка си имаше спалня, и съжителстваха в хармония в продължение на няколко години, докато Джоджо си купи собствено жилище, а Беки срещна Анди.

Въпреки че Беки беше по-възрастна с осем месеца, Джоджо приличаше на по-голямата сестра. Някак си привличаше много повече внимание от Беки, която по характер беше добра душа.

В „Пица Експрес“ Беки пиеше червено вино и замезваше с чесново хлебче. Помаха с ръка на Джоджо, за да я повика.

Прегърнаха се, след което Беки се отдръпна и оголи зъби като тигър, канещ се да изръмжи.

— Черни ли са ми зъбите?

— Не — Джоджо се разтревожи. — Моите да не би да са?

— Не, но нали съм на червено вино. Хвърляй ми по едно око.

— Добре. Но и аз ще пия същото, тъй че и ти ме попоглеждай.

Прегледаха менюто и Беки отбеляза:

— Ще си поръчам „Венециана“, но ще ми кажеш ли, ако ми се завре спанак между зъбите? Можеш ли да повярваш, че на Мик Джагър му инкрустирали изумруд в единия зъб? Какво си мисли? Достатъчно зле е да ти остане храна по зъбите, но пък да го постигаш изкуствено?

След като поръчаха, Джоджо попита:

— Е, как я караш?

Беки беше мениджър в частна клиника, отговаряше за здравните програми на големите компании и животът й беше ад.

— Няма да повярваш — тя ми даде четири нови фирми.

„Тя“ беше Елиз, шефката мъчителка на Беки.

— Четири! И всяка от тях има дузини служители, и на всички трябва да съставя здравни програми. Имам вече повече, отколкото мога да поема. Започнах да правя глупави грешки и ще става все по-зле, защото нямам време да си проверя работата.

— Беки, трябва да й кажеш, че ти идва нанагорно.

— Няма как. Ще излезе, че не ме бива.

— Трябва.

— Не мога.

— Щом ти прехвърля още фирми, значи мисли, че си способна.

— Нищо подобно! Претрупва ме с работа, за да се скапя и да напусна. Тя е кучка и аз я мразя.

Завладяна от напрежението в разказа на Беки, Джоджо извади кутия цигари от чантата си.

— Пак пропуших.

— Какво стана с твоята акупунктура?

— Всеки път, когато си бодвах игличката в ухото, неистово ми се прияждаше картофено пюре. Ама страшно много. В петък вечерта ще ме хипнотизират. Един от партньорите, Джим Суийтмън, ми даде телефона. Пушеше по четиридесет на ден, а вече трета седмица ги е спрял.

— Всеки с порока си — целомъдрено каза Беки.