Всичко започна с това, че почти не паднаха зимни дъждове. Сахи — бодливото свинче, срещна Маугли в един бамбуков гъсталак и му каза, че дивият ям съхне. А всички знаят, че Сахи е смешно придирчив и яде само най-вкусното и най-зрялото. Маугли се изсмя и каза:
— И какво от това?
— Засега нищо — недоволно отговори Сахи като тракаше с бодлите си, — но ще видим след време. Скачаш ли още в дълбокия вир под Пчелната скала, малко братче?
— Не. Глупавата вода съвсем намаля и аз не искам да си пукна главата — каза Маугли, който беше уверен, че знае колкото пет бодливи свинчета, взети заедно.
— Жалко — отговори Сахи. — През пукнатината можеше да влезе малко ум в главата ти.
Сахи бързо се сви, за да не може Маугли да го дръпне за мустаците.
Когато Маугли предаде на Балу думите на Сахи, мечката се замисли и промърмори: „Ако бях сама, щях да променя мястото си за лов, преди другите да се сетят за същото. Но лов на чужда земя винаги завършва с битка — а в нея може да пострада моето човешко дете. Нека изчакаме да видим, как ще цъфне мохвата“.
Тази пролет дървото мохва, чиито плодове Балу много обичаше, въобще не цъфна. Зеленикавите восъчни цветчета прегоряха преди да се разтворят и само няколко миризливи топчици паднаха на земята, когато Балу се изправи на задните си крака и раздруса дървото. А после, стъпка по стъпка, убийственият зной се промъкна в самото сърце на джунглата и тя стана жълта, кафява и най-сетне черна. Зеленината по склоновете на овразите се опече и втвърди като телена мрежа. Скритите вирове пресъхнаха до дъно и дори най-леките стъпки по тинята се запазваха дълго сякаш излети от желязо. Сочните стъбла на лианите, увити около дърветата, се свличаха и умираха в ниското. Бамбукът пожълтя и тревожно шумеше, раздвижван от топлия вятър. Мъховете се олющиха и оголиха скалите, които пареха като напечените сини камъни по празните речни дъна.
Птиците и маймуните отидоха на север в самото начало на годината, защото усещаха, че наближава беда. Елените и дивите прасета се придвижиха чак до изсъхналите селски ниви и много от тях умираха пред очите на хората, които бяха твърде слаби, за да ги прогонят. Ран Лешояда остана в джунглата и се охрани, защото имаше много трупове. Всяка вечер той съобщаваше на животните, които вече нямаха сили да отидат на нови места, че слънцето е умъртвило джунглата на три дни полет във всички посоки.
Маугли, който не знаеше какво означава истински глад, сега ядеше тригодишен мед, черен като трънки и покрит с кора от засъхнала захар, който дълбаеше от стари пити в скалните улеи. Той вадеше ларви, скрити дълбоко под кората на дърветата, и крадеше новото пилило на осите. Всички животни в джунглата бяха станали кожа и кости. Багира убиваше по три пъти на нощ и не можеше да се нахрани до насита. Но най-лошото беше липсата на вода, защото, макар и рядко, Народа на джунглата пие по много вода.
А сушата продължаваше и продължаваше като изсмукваше цялата влага. От всички потоци остана само главното русло на река Вайнгунга и то превърнато в малък поток, който едва шаваше между мъртвите брегове. И когато Хати, дивият слон, който живее сто години и дори повече, видя над водата да се показва дългото синьо ребро на скала, разбра, че това е Скалата на мира. Тогава той вдигна хобота си и затръби, за да обяви Водното примирие, както неговият баща го бе обявил преди петдесет години. Елените, дивите прасета и биволите подеха вика с пресипнали гласове. Ран Лешояда се виеше в големи кръгове над джунглата и със свистене и крясъци известяваше Примирието нашир и надлъж.
Закона на джунглата предвижда смъртно наказание за убийство на водопой, когато е обявено Водно примирие. Причината за това е, че водата става по-важна от храната. Всеки в джунглата може да преживее някак, когато ловът и пашата са лоши. Но водата е вода, и когато остане само един източник, всеки лов спира, докато Народа на джунглата се събира при него, за да утоли жаждата си. В добри времена, когато водата е в изобилие, тези които отиват да пият на Вайнгунга — или на което и да е друго място — излагат на опасност живота си, и тази опасност е част от прелестта на нощните приключения. Да слезеш до реката така ловко, че да не трепне нито лист; да газиш до колене в бързата пяна при речните прагове, която заглушава всеки друг шум; да пиеш, оглеждайки се през рамо; да напрягаш от страх всички мускули за първия отчаян скок, а после да се изкатериш по крайбрежния пясък и да се върнеш с мокра муцуна и пълен корем при възхитеното стадо — това изпълва с възторг всеки млад елен с блестящи гладки рога, именно защото във всеки миг Багира или Шир Хан могат да го убият с един скок. Но сега тази игра на живот и смърт свърши. Народът на джунглата, гладен и мършав, се тълпеше край намалялата река.
Тигърът и мечката заедно с елените, дивите биволи и глиганите пиеха вмирисаната вода, и дълго стояха неподвижни над нея, без да имат сили да си тръгнат. Елените и дивите прасета се скитаха цял ден да търсят нещо по-добро от суха кора и увехнал листак. Биволите не намираха локви да се разхладят и зелени пасища да се нахранят. Змиите напуснаха джунглите и слязоха към реката с надежда да хванат някоя по чудо оцеляла жаба. Те се увиваха около влажните камъни и дори не помръдваха, когато дивите прасета ги избутваха с муцуните си, ровейки за корени в калта. Водните костенурки отдавна бяха избити от Багира, най-изкусния от ловците, а рибите се бяха скрили дълбоко в напуканата тиня. Само Скалата на мира лежеше над плитката вода като дълга змия и слабите вълни едва чуто съскаха върху нагорещените й страни.
Маугли идваше тук всяка нощ за да се разхлади и поприказва с другите. Сега дори и най-гладните от неговите врагове не биха се полакомили за него. Заради голата си кожа той изглеждаше много по-мършав и нещастен от своите другари. Косата му беше избеляла от слънцето като лен. Ребрата му се брояха като пръчките на кошница.
Изтънелите ръце и крака приличаха на възлести тревни стъбла — кожата на коленете и лактите бе удебелена, защото той пълзеше, когато дебнеше плячката си.
Но очите му под сплъстените къдрици гледаха уверено и спокойно. Багира, неговата съветница в това трудно време, му беше казала да се движи бавно, да ловува търпеливо и никога, в никакъв случай, да не губи самообладание.
— Сега времената са лоши — каза Черната пантера една вечер, гореща като фурна. — Но те ще минат, ако издържим до края. Пълен ли е стомахът ти, човешко дете?
— Има нещо в него — отговори Маугли, — но все едно е празен. Мислиш ли, Багира, че дъждовете са ни забравили и никога вече няма да дойдат?
— О, не. Ние пак ще видим цъфнала мохва и малки сърненца, охранени с крехка трева. Ела да отидем при Скалата на мира, за да чуем новините. Качи се на гърба ми, малко братче!
— Сега не е време да носиш товар. Аз още мога да стоя на краката си, макар че двамата с теб наистина не приличаме на охранени биволи. Багира погледна разрошените си, прашни хълбоци:
— Миналата нощ убих вол в ярем. Толкова бях слаба, че не бих посмяла да се хвърля отгоре му, ако беше свободен. У-у! Маугли се засмя.
— Да, големи ловци сме сега — каза той. — Аз съм толкова смел, че ловя червеи.
И двамата слязоха през сухите чупливи храсти до речния бряг.
— Водата няма да се задържи дълго — каза Балу, присъединявайки се към тях. — Вижте отсреща!
На равния отвъден бряг жилавата трева на джунглата се бе вкаменила от сушата. Отъпканите от елени и диви прасета пътеки към реката бяха набраздили тази пожълтяла равнина с прашни клисури, прокарани през високата трева, и макар че беше още рано всички те бяха пълни с диви животни, бързащи към водата. Чуваше се как елените и сърнетата кашлят от острия като емфие прах.
Нагоре по реката, на завоя при Скалата на мира, която пазеше Водното примирие, стоеше дивият слон Хати със своите синове. Мършави и сиви на лунната светлина, те се полюшваха монотонно напред-назад, напред-назад. Малко под тях бяха редиците на елените; следваха тези на глиганите и дивите биволи; а на противоположния бряг, където високите дървета се свеждаха над самата вода, беше мястото, отредено за хищниците — тигри, вълци, пантери, мечки и всички останали.
— Ние се подчиняваме на Закона — каза Багира, докато нагазваше във водата, хвърляйки коси погледи към звънтящите рогове и втренчените очи отсреща, където елените и дивите прасета се блъскаха до водата. — Добър лов на всички братя по кръв! — добави тя, като се излегна в цял ръст, при което единият й хълбок остана да стърчи над водата. Сетне процеди през зъби: — Ако не беше Закона, ловът щеше да е много добър.
Острият слух на елените долови последните думи и уплашен шепот се понесе по редиците: „Примирието! Помни Примирието!“
— Тихо там, тихо! — изръмжа Хати, дивият слон. — Примирието продължава, Багира! Не е време да
