Главата на Каа лежеше върху мокрото рамо на Маугли, а езикът й трепкаше до ухото на момчето. Настана дълго мълчание и най-сетне момчето прошепна:
— Това значи да дърпаш смъртта за мустаците, но… Каа, ти наистина си по-мъдър от всички в джунглата!
— И други го казват! Гледай сега, ако доулите те подгонят…
— А те сигурно ще ме подгонят! Хо-хо! Аз имам много трънчета под езика, за да ги бодна по бутовете!
— Ако те подгонят, разгорещени и заслепени от гняв, и гледат само да те докопат, тези от тях, които не умрат горе, ще нагълтат достатъчно вода или тук, или по-долу, защото Малкия народ ще се вдигне и ще ги покрие! А Вайнгунга е твърде гладна река, те няма да имат Каа да ги поеме от водата, ще продължат надолу и тези, които оживеят, ще стигнат до Сионийските плитчини, а там вече Глутницата ще ги посрещне и пипне за гърлата!
— Ахай! Еовава! Това е по-хубаво от дъжд в сухо време! Сега остава само малката подробност за бягането и скачането. Аз ще се покажа на доулите, така че да ме подгонят отблизо.
Видя ли скалите над теб? Откъм брега? О, не! Това забравих!
— Върви да ги огледаш! Те са целите изровени, с пукнатини и дупки и ако един от твоите тромави крака се плъзне в някоя скрита дупка, ловът ще свърши предварително. Слушай сега, аз те оставям тук и само заради теб ще кажа на Глутницата къде да чака доулите. Лично аз не се чувствам близък на никой вълк.
Когато Каа не обича някого, той умее да бъде нелюбезен и неприятен, както никой друг в джунглата, може би с изключение на Багира. Той заплува надолу към скалата и видя фао и Акела да се вслушват в нощните шумове.
— Ей, кучета! — весело им извика Каа. — Доулите ще дойдат отгоре по реката. Ако не ви е много страх, можете да ги избиете в плитчините.
— Кога ще дойдат? — попита фао.
— И къде е моето човешко дете? — добави Акела.
— Ще дойдат, когато дойдат — каза Каа. — Чакайте и ще ги видите! А колкото до твоето човешко дете, от което си изтръгнал дума и си го изложил на сигурна смърт, то твоето човешко дете е с мен и ако досега е още живо, заслугата не е твоя, побеляло куче! Чакай доулите тук и бъди щастлив, че човешкото дете и аз се бием на твоя страна!
Каа се стрелна пак нагоре по реката, спря по средата на ждрелото и се загледа нагоре към ръба на скалите. След малко зърна на фона на звездите главата на Маугли, после чу свистене във въздуха и силно плясване на тяло, което пада във водата надолу с краката. В следния миг Маугли си почиваше върху пръстена на Каа.
— Това не е скок за нощно време — каза той тихо. — Скачал съм за удоволствие и от много по-високо, но горе мястото е лошо — ниски храсти и дупки, които слизат надълбоко, и всичките пълни с Малкия народ! Струпах големи камъни край три от дупките. Както тичам, ще ги блъсна надолу с краката си и Малкия народ, разгневен, ще се вдигне зад мен!
— Това е вече човешка хитрост — каза Каа. — Ти си умен, но трябва да ти кажа, че Малкия народ е винаги разгневен.
— Не, не, привечер всички крила, близо и далеч, се прибират за почивка. А аз ще водя играта с доулите привечер, защото доулите се бият през деня най-добре. Сега те вървят по кървавата диря на Уон-то- ла.
— Чил никога не изоставя мъртъв вол, нито доул — кървава диря — забеляза Каа.
— Тогава аз ще им направя още една кървава диря, ако мога — една диря от собствената им кръв, и ще ги унизя! Тук ли ще стоиш, Каа, докато дойда с моите доули?
— Да, но какво ще стане, ако доулите те убият в джунглата? Или пък ако Малкия народ те убие, преди да скочиш в реката?
— За утрешния лов ще говорим утре — отвърна Маугли с една поговорка, която често се употребяваше в джунглата, и добави: — Ако умра, ще ми изпеете погребалната песен! Добър лов, Каа!
Той пусна врата на змията и се понесе надолу по ждрелото също като отсечено дърво, което плува при пълноводие, заудря с ръце по водата към отсрещния бряг, намери по-спокойно място и там се разсмя високо от радост. Маугли не обичаше нищо повече от това „да дърпа смъртта за мустаците“, както сам той казваше, и да показва на цялата джунгла, че е неин властелин. С помощта на Балу често бе бъркал в хралупите, за да краде мед, и знаеше, че Малкия народ не може да понася миризмата на див чесън. Затова набра китка чесън, върза я с лико и тръгна по кървавата диря на Уон-тола. Тя вървеше на юг от вълчите леговища. Вървя така четири-пет мили, гледаше дърветата с наведена настрани глава и се кискаше.
— Бил съм Маугли жабата — сам си приказваше той. — Казвал съм за себе си, че съм Маугли вълкът. Сега трябва да стана Маугли маймуната, а после Маугли еленът. И накрая ще бъда Маугли Човека. Хо-хо! — И той плъзна палеца си по острието на ножа.
Дирята на Уон-тола, цялата в тъмни кървави петна, минаваше през гора от дебели дървета. Те растяха плътно едно до друго, простираха се на североизток, ставаха все по-редки и по-редки и стигаха на две мили от скалите с Малкия народ. Между последното дърво и ниските храсти по скалите земята беше толкова гола и равна, че там надали би могъл да се скрие един вълк. Маугли крачеше под дърветата, преценяваше разстоянията между клоните, тук-там се покатерваше по някой дънер и за опит скачаше от дърво на дърво, после стигна откритото място и много внимателно го оглежда в продължение на цял час. След това се завъртя, върна се към дирята на Уон-тола, настани се на едно дърво с голям клон, който стърчеше на осем фута от земята, грижливо закачи китката чесън на един чеп и взе да точи ножа на петата си.
Малко преди пладне, когато слънцето бе много горещо, чу тропот и усети отвратителната миризма на глутницата доули. Те тичаха упорито и безмилостно по дирята на Уон-тола. Гледан отгоре, червеният доул е наполовината на вълка, но Маугли знаеше, че лапите и челюстите му са твърде силни. Той видя заострената ръждива муцуна на водача, който душеше дирята, и му подвикна:
— Добър лов!
Звярът погледна нагоре, а неговите другари се струпаха зад него, десетки и десетки ръждиви кучета с увиснали опашки, яки рамене, тесни задници и кървави уста. По начало доулите са твърде неприветливи и дори в своя роден Декан нямат никакви обноски. Цели двеста кучета се събраха под Маугли, но той виждаше, че водачите им жадно душат дирята на Уон-тола и се мъчат да увлекат глутницата напред. Това не трябваше да се допусне, понеже те щяха да стигнат вълчите леговища още през деня, а Маугли искаше да ги задържи под дървото до здрач.
— Кой ви е разрешил да дойдете тук? — попита той.
— Всичките джунгли са наши джунгли — отвърна му един от доулите и оголи белите си зъби. Маугли погледна надолу с усмивка и със съвършенство наподоби рязкото „читър-чатър“ на Чикай, скачащия плъх от Декан. С това искаше да даде на доулите да разберат, че не ги смята за нещо повече от Чикай. Глутницата се сгъсти около дървото, а водачът бясно залая и нарече Маугли маймуна. В отговор Маугли протегна надолу босия си крак и размърда пръсти над главата на водача. Това беше повече от достатъчно, за да доведе глутницата до тъпа ярост. Тези, които имат косми между пръстите си, не обичат то да им се напомня. Водачът скочи, но Маугли си дръпна крака и каза сладко:
— Ей, куче, червено куче! Я си върви в Декан да ядеш гущери! Я си върви при Чикай, твоя брат, куче такова! Имаш косми между всичките пръсти! — И пак размърда пръстите на крака си.
— Слез долу, защото ще те държим на дървото, докато умреш от глад, гола маймуно! — залая глутницата, а тъкмо това искаше Маугли. Той се изтегна върху клона, опря буза о кората, освободи дясната си ръка и около пет минути обяснява на глутницата какво мисли за тях, за техните обноски, техните нрави, техните кучки и кученца. Няма на света по-обиден и по-отровен език от езика, който Народът на джунглата използва, за да изрази презрението си. И ако се замислите, ще видите, че не би могло да бъде другояче. Както каза на Каа, Маугли имаше много трънчета под езика си и бавно, преднамерено докара доулите от мълчание до ръмжене, от ръмжене до лай, от лай до дрезгав, разпенен рев. Те се мъчеха да отговорят на присмеха му, но все едно че някое разгневено вълче отговаряше на Каа. През цялото време дясната ръка на Маугли стоеше встрани, свободна и готова за действие, а с краката си здраво се бе вкопчил в дървото. Големият ръждив водач много пъти подскачаше нагоре във въздуха, но Маугли не смееше да рискува. Най-
