— Там ли си, човешко дете? — попита от брега Уон-тола.
— Питай убитите, Отцепнико! — отговори Маугли. — Нима не са доплували надолу по реката? Аз напълних с кал устата на тия кучета, аз ги измамих посред бял ден и водачът им загуби своята опашка, но все още останаха няколко за теб! Къде да ти ги докарам?
— Ще чакам — каза Уон-тола. — Дългата нощ е напред, а очите ми виждат добре.
Все поотблизо и по-отблизо се носеше лаят на Сионийската глутница:
— Заради Глутницата, заради цялата Глутница да ги пресрещнем!
Най-сетне един завой на реката изведе доулите пред пясъците и плитчините тъкмо срещу Сионийските леговища. И тук те видяха своята грешка. Трябваше да излязат от водата половин миля по-горе и да се сблъскат с вълците на твърда земя. Сега беше късно. Целият бряг бе осеян с пламтящи очи и освен ужасния вик фиал, който не беше стихнал от залеза насам, нищо друго не се чуваше в джунглата: Уон-тола сякаш ги канеше да излязат на брега.
— Обръщайте се и дръжте! — заповяда водачът на доулите.
Цялата глутница се насочи към брега, запляска и зацапа в плитката вода. Повърхността на Вайнгунга побеля и се нагърчи, големи бразди се понесоха от единия край до другия, като вълни зад параход. Заедно с тях изскочи и Маугли — той мушкаше и сечеше, а доулите, скупчени един до друг, заляха брега.
Тогава започна дългата битка — те се вдигаха и устремяваха, и разкъсваха и разпиляваха, и се стесняваха и се разширяваха по алените мокри пясъци, покрай и между преплетените коренища, във и през храстите, по гъстата трева. Дори и сега доулите бяха две към едно — но срещу тях стояха вълци, които се биеха за всичко в живота си, и не само набитите, широкоплещести, белозъби ловци, а и „лахинитг“ със свирепите очи — вълчиците от леговищата, които, както се казва, се биеха за своите малки. Наред с тях тук-там хапеха и дърпаха едногодишни вълчета, на които още не им беше порасла цялата козина. Трябва да знаете, че вълкът се впива в гърлото или рамото, докато доулът обикновено захапва отдолу, така че докато доулите се мъчеха да излязат от водата и трябваше да вдигат муцуни, предимство имаха вълците, а на сухото вълците бяха по-зле. Ножът на Маугли обаче еднакво поразяваше и във вода, и на суша. Четирите вълка си бяха пробили път, за да му дойдат на помощ. Сивия брат, клекнал между коленете на момчето, пазеше стомаха му, а другите защищаваха гърба и двете му страни или заставаха пред него, когато някой доул сам се хвърляше напред, нанизваше се на ножа и го събаряше долу. Останалото беше страхотна бъркотия — една люлееща се купчина, която се мяташе ту отляво надясно, ту отдясно наляво по брега и бавно се въртеше около собствения си център. Някъде посред боя, като воден мехур във водовъртеж, се издуваше цяла могила, пак като мехур се пукаше и изхвърляше встрани четири-пет изпохапани кучета, които отново се устремяваха към средата. Другаде сам вълк, съборен от два-три доула, ги повличаше и изчезваше в общия кипеж или пък някое едногодишно вълче, макар и убито в началото на боя, продължаваше да стои на крака, затиснато от телата наоколо, а майка му, обезумяла от няма ярост, се въртеше и късаше със зъби, и се блъскаше напред. Тъкмо сред най-големия бой един вълк и един доул, забравили всичко друго, се дебнеха кой пръв ще захапе, а ревящите противници ги измитаха и двамата настрана. По едно време Маугли зърна Акела, от двете му страни го ръфаха два доула, а неговите почти беззъби челюсти се бяха впили в слабините на трети; после пък видя Фаон, захапал един доул за гърлото, да блъска съпротивляващото се животно нататък, където едногодишните вълчета щяха да го довършат. Но в общия куп битката беше само едно сляпо тласкане и душене в мрака: удар, спъване, събаряне, лай, стон и ръфане, ръфане, ръфане наоколо, отзад, отгоре!
Нощта течеше, а бързото зашеметяващо въртене се засилваше. Доулите бяха изтощени и се бояха да нападат по-силните вълци, а от друга страна, не смееха още да побягнат. Маугли обаче разбра, че краят наближава, и сега удряше, колкото да извади враговете си от строя. Вълчетата бяха станали по-смели, имаше време да си поеме дъх, сега вече самият блясък на неговия нож понякога караше доулите да се дърпат назад.
— Месото е оглозгано почти до кокала — задъхан каза Сивия брат. Той имаше поне двадесет рани, от които течеше кръв.
— Но кокалът още не е схрускан! — извика Маугли. — Аовава! Така посрещаме ние в джунглата!
Аленото острие проблесна като пламък през ребрата на един доул, притиснат отзад от тежестта на нападналия го вълк.
— Той е моя плячка! — изръмжа вълкът през сгърчените си ноздри. — Остави го на мен!
— Още ли е празен стомахът ти, Отцепнико? — попита Маугли.
Уон-тола беше жестоко пострадал, но неговата хватка бе приковала доула и той не можеше да мръдне.
— В името на бивола, с който съм откупен! — извика със зъл смях Маугли. — Това е безопашатият! Наистина това беше големият ръждив водач.
— Не е разумно да се убиват вълчета и вълчици, без да се убие и бащата! — наставнически добави Маугли и изтри кръвта от лицето си. — Както усеща моят стомах, сега бащата ще убие теб!
Един доул скочи, за да помогне на водача, но преди зъбите му да намерят тялото на Уон-тола, ножът на Маугли се заби в гърдите му, а с останалото се зае Сивия брат.
— Така, така посрещаме ние в джунглата! — пак повтори Маугли. Уон-тола не каза нито дума, само челюстите му стискаха и стискаха гръбнака на неговия противник, докато животът секна в него. Доулът потрепера, главата му клюмна и той падна неподвижен, а Уон-тола се строполи върху него.
— Шт! Кръвният дълг е платен — каза Маугли. — Изпей своята песен, Уон-тола!
— Той повече не ще ходи на лов — каза Сивия брат. — Акела също е замлъкнал след толкова време!
— Кокалът е схрускан! — изкрещя фао, синът на фаон. — Те бягат! Убийте ги, доубийте ги, о, ловци на Свободния народ!
Доул след доул се измъкваха от тъмните кървави пясъци към реката, към гъстата джунгла, нагоре или надолу по течението — където намереха път.
— Дългът! Нашият дълг! — извика Маугли. — Ние трябва да си платим нашия дълг! Те убиха Единака! Нито едно куче да не остане живо!
И той се носеше към реката с нож в ръка, за да спира всеки доул, който дръзне да посегне към водата. Но изведнъж видя изпод купчина от девет мъртви тела да се вдигат нагоре муцуната и предните лапи на Акела. Маугли коленичи до Вълка единак.
— Не ти ли казах, че това ще бъде моят последен бой! — прошепна Акела. — Ловът беше добър. Как си ти, малко братче?
— Жив съм и убих много от тях!
— Така да бъде. Аз умирам и искам… искам да умра до теб, малко братче!
Маугли положи на коленете си неговата глава, цялата в ужасни рани, и обгърна с ръка раздрания врат.
— Отдавна минаха старите дни на Шир Хан и на човешкото дете, което се търкаляше голо в праха — кашляйки промълви Акела.
— Не, не, аз си оставам вълк, аз съм от едно племе със Свободния народ! — извика Маугли. — Аз не искам да бъда Човек!
— Но ти си Човек, малко братче, вълченце, възпитано от мен! Ти целият си Човек, иначе Глутницата щеше да побегне пред доулите! Аз ти дължа живота си, а днес ти спаси Глутницата, както някога те спасих аз. Нима си забравил? Сега всички дългове са платени. Върви при твоя народ! Пак ти казвам очи в очи, времето на твоя лов завърши. Върви при твоя народ!
— Никога няма да отида! Ще ходя на лов сам из джунглата. Аз казах.
— След лятото идват дъждовете, а след дъждовете идва пролет. Върви, преди да те накарат да отидеш!
— Кой ще ме накара?
— Маугли ще накара Маугли. Върви при твоя народ! Върви при човеците!
— Когато Маугли накара Маугли, ще отида — отговори Маугли.
— Тук вече няма нищо за теб — каза Акела. — Сега искам да говоря на братята си! Малко братче, би ли ми помогнал да се изправя! Аз също съм водач на Свободния народ.
Внимателно и предпазливо Маугли вдигна Акела, подпря го с две ръце. Единакът пое дълбоко дъх и запя
