сетне яростта вдъхна на кучето необикновена сила и то рипна седем-осем фута над земята. Тогава ръката на Маугли се стрелна като главата на змия и го сграбчи за козината на врата, а клонът изпука и се огъна от тежестта, така че Маугли за малко не се изтърколи долу. Но не отпусна хватката си и полека-лека изтегли при себе си животното, което висеше като удавен чакал. С лявата си ръка той посегна към своя нож и отряза червената космата опашка, после хвърли доула обратно на земята. Това беше достатъчно. Сега доулите нямаше да продължат по дирята на Уон-тола, преди да убият Маугли или Маугли да убие тях. Той ги видя как се наредиха в кръгове и как бутовете им трепереха, което значеше отмъщение до смърт, покатери се на един по-висок клон, облегна се удобно и заспа.
След три-четири часа се събуди и погледна към глутницата. Те всички бяха там — мълчаливи, пресипнали, жадни, със стоманени очи. Слънцето вече залязваше. След половин час Малкия народ от скалите щеше да завърши дневния си труд, освен това доулите, както знаете, привечер не се бият добре.
— Нямах нужда от такива верни пазачи — каза Маугли и се изправи на клона. — Ще запомня това. Вие сте верни доули, но според мен си приличате твърде много. Затова няма да дам на оня голям гущерояд неговата опашка. Доволен ли си, червено куче?
— Аз лично ще те изкормя — излая водачът и гневно захапа стеблото на дървото.
— Но помисли си, умни плъхо от Декан! Отсега нататък вие ще имате цели поколения червени кученца без опашки, червени кученца с ожулени червени пънчета отзад, които ще смърдят, когато ги опърли пясъкът! Върви си обратно вкъщи, куче, и разправи, че една маймуна ти е отрязала опашката! Какво, не искаш ли? Тогава върви след мен, аз ще те науча на ум и разум!
Той се прехвърли като маймуна на съседното дърво, оттам на следващото и така нататък. Глутницата го следваше с вирнати, кръвожадни глави. От време на време той се преструваше, че се плъзга и пада, и тогава кучетата се нахвърляха едно връз друго, за да стигнат първи на мястото, където щеше да бъде убит. Гледката беше удивителна — момчето с ножа, който блестеше на залеза, процеждащ се през горните клони, и мълчаливата глутница кучета, всичките с ръждива козина, сякаш целите пламнали, която, скупчена, го следваше долу. Когато стигна до последното дърво, Маугли взе чесъна и грижливо се натри целият с него. Доулите залаяха от презрение.
— Маймуно с вълчи език, така ли мислиш да скриеш миризмата си? — извикаха те. — Ние ще те гоним до смърт!
— Вземи си опашката! — каза Маугли и я хвърли назад. Глутницата отстъпи крачка-две, подушвайки кръвта. — А сега гонете ме до смърт!
Той се плъзна по дънера и преди доулите да разберат какво става, полетя с босите си крака като вятър към скалите на Малкия народ.
Те нададоха гърлен вой и поеха със своя упорит, тромав галоп, с който рано или късно достигат своята жертва. Маугли знаеше, че тяхната глутница тича по-бавно от вълците, иначе никога не би дръзнал да бяга две мили пред очите им. Те бяха сигурни, че накрая ще стигнат момчето, а то бе сигурно, че може да си играе с тях както си иска. Единствената му грижа беше да ги държи на близко разстояние до себе си, за да не им даде после възможност да се обърнат преждевременно назад. Той тичаше леко, равномерно и гъвкаво, безопашатият водач беше на пет ярда от него, а цялата глутница се бе разтегнала може би на четвърт миля назад, побесняла и заслепена от жаждата да убива. Маугли по слух запазваше разстоянието пред тях и пазеше последните си сили за сетния устрем през скалите.
Сега нямаше цветя, които да цъфтят нощем и още в ранната привечер Малкия народ се беше прибрал да спи. Но когато първите стъпки на Маугли отекнаха по кухата почва, той чу отдолу силен шум, като че цялата земя боботеше. Тогава се затича така, както не беше тичал през целия си живот, по пътя си бутна първата, втората, третата купчина камъни в тъмните дупки, откъдето излизаше сладникав дъх, чу рев, сякаш морски вълни се разбиваха в крайбрежната пещера, видя с крайчеца на окото си как въздухът зад него потъмнява, видя долу Вайнгунга и една плоска диамантена глава във водата, хвърли се с всичка сила, зад него изтракаха зъбите на безопашатия водач, и пръв се гмурна с краката надолу сред спасителните води, задъхан и тържествуващ. В тялото му не се беше забило нито едно жило, тъй като миризмата на чесъна бе спряла Малкия народ за няколко секунди, колкото му трябваха да мине скалите. Когато се подаде, пръстените на Каа го подкрепиха, а отгоре, от края на скалите скачаха някакви странни предмети, те приличаха на огромни буци от пчели и падаха като топузи, и щом буцата стигнеше водата, пчелите хвръкваха нагоре, а тялото на един доул се понасяше по реката. Над главите им се чуваше бясно джафкане, което се удавяше в могъщ гръмотевичен тътен — тътена от крилата на Малкия народ. Някои от доулите бяха пропаднали в дупките, които се свързваха с подземните пещери, и там се давеха, блъскаха, хапеха сред съборените восъчни пити, после, умрели, понесени от вдигащи се пчелни вълни, изхвърчаваха от някой отвор към реката и се търкулваха върху купищата черна смет. Имаше доули, които скачаха към дърветата по скалите, и телата им просто изчезваха между пчелите, но най-много от тях, подлудени от жилата, се хвърляха в реката, а както Каа казваше, Вайнгунга бе гладна река.
Каа здраво крепеше момчето, докато си оправи дишането.
— Не бива да стоим тук — каза той. — Малкия народ наистина се надига! Хайде!
С нож в ръка, Маугли плуваше ниско, гмуркаше се колкото може по-често и слизаше надолу по реката.
— По-спокойно, по-спокойно! — каза Каа. — Един зъб, освен на кобра, не може да убие сто противника, а много доули се скриха във водата, веднага щом видяха да се надига Малкия народ! Те са живи и здрави.
— Тогава ще има работа и за моя нож! Пфу! Как гони този Малък народ! — Маугли пак се гмурна. Повърхността на водата беше почерняла от диви пчели, които диво бръмчаха и жилеха каквото им попадне.
— И все пак този, който е действал мълчаливо, никога не е губил — каза Каа, неговите твърди люспи не можеше да пробие никакво жило. — Имаш цялата нощ за ловуване! Чуваш ли ги как вият?
Почти половината глутница беше разбрала в какъв капан попадат техните другари, беше рязко извила встрани, там, където ждрелото свършваше, и от стръмния бряг се бе хвърлила във водата. Те яростно ревяха и техните заплахи срещу „маймуната“, която ги беше опозорила, се смесваха с воя и ръмженето на другите, нападнати от Малкия народ. Да се остане на брега значеше сигурна смърт и доулите го знаеха. Глутницата се понесе по течението надолу и все надолу към скалите, но дори и тук разгневените пчели ги гонеха и ги принуждаваха да се топят във водата. Маугли чуваше гласа на безопашатия водач, който призоваваше своя народ да не губи смелост и да избие всички Сионийски вълци. Но той не губеше времето си само в слушане.
— Зад нас някой убива в тъмното! — изджафка един доул. — Водата е червена от кръв!
Маугли се беше гмурнал като видра, дръпнал под водата един съпротивляващ се доул, преди да може да си отвори устата, и тъмни маслени кръгове се появиха отгоре, а тялото изскочи и се обърна настрана. Доулите се помъчиха да се обърнат, но течението ги носеше нататък. Малкия народ се стрелкаше край главите и ушите им, до тях долиташе предизвикателният вой на Сионийската глутница, който се издигаше все по-високо в сгъстяващия се мрак напред. Маугли отново се гмурна и отново един доул потъна и изскочи мъртъв, и отново се вдигна врява в задните редици на глутницата. Едни виеха, че най-добре е да се излезе на брега, други искаха от техния водач да ги поведе обратно към Декан, а трети призоваваха Маугли да се покаже, за да го убият.
— Те идват на бой с по два стомаха и много гласове! — каза Каа. — Останалото зависи от твоите братя по-долу. Малкия народ се прибра да спи, аз също си отивам. Аз не помагам на вълци!
Един вълк дотича до брега на три крака, заскача нагоре-надолу, ту приплесваше тяло към земята, ту огъваше гръбнак и се вдигаше на два фута във въздуха, сякаш играеше със своите вълчета. Беше Уон-тола, Отцепникът; той не изричаше нито дума, но продължаваше своята ужасна игра пред доулите. Те от дълго време вече бяха във водата и бяха плували с големи усилия, козината им беше прогизнала и натежала, косматите им опашки се влачеха като сюнгери. Бяха толкова изтощени и потресени, че със също такова мълчание наблюдаваха двете горящи очи, които играеха отпред.
— Това не е добър лов! — каза най-сетне един от тях.
— Добър лов! — извика Маугли, дръзко се изправи до кучето и заби дългия си нож в гърба му, после отскочи назад, за да избегне зъбите на умиращото животно.
