Кървав сън

отговор.

— Е, да вървим. Брат ми сигурно ще остане при приятелката ви. — поведе ги Рейн, тъй като не срещна никаква съпротива.

Виктор, Мартин, Ашли и Ксев го последваха, макар и неохотно.

Стигнаха до порутената сграда и отвориха вратата, която изкърца глухо. Влязоха вътре, като стъпваха по мръсен под, невидял парцал сигурно от построяването на сградата. Пред тях имаше нещо като импровизирана „рецепция“, състояща се от издраскано бюро и бая старички закачалки зад него. Но не се виждаше и следа от „персонала“. Макар и Уайлд да не таеше особени надежди, че съществува такъв. Тогава Джон подсвирна високо и в миг откъм стаичка в ляво(която не бяха забелязали първоначално)се затътри нисък и загръглен мъж.

— К’во искате? — сопна им се той, но в мига, когато зърна капитана се сепна и гласът му стана почти учтив-А, Рейн, приятелю, ти ли си… Заповядай, заповядай… Колко стаи ще искаш? — той огледа другите с него.

— Колко имаш, Тревър? — попита безразлично Джон.

— Ами, останаха само три-отвърна мъжът, чието име явно бе Тревър.

— Добре, дай ми ключовете-съгласи се отново без особено голям интерес другият. Дебелакът изсумтя нещо неразбрано, сетне се наведе към бюрото, отвори едно от чекмеджетата му и оттам извади три ръждясали ключа. Подаде ги на Рейн и после каза:

— Приятно прекарване-ухили се Тревър и разкри липсата на два предни зъба.

Джон дори не го удостои с поглед. Той поведе останалите по заплашително-скърцащото стълбище вдясно и след миг се озоваха в просторен, но за сметка на това и прашен, коридор, от чийто две страни имаше дървени врати.

— Ето ви ключовете-капитанът подхвърли два от тях на Виктор и Ксев и им посочи съответсващите за тях стаи. — Настанявайте се.

— Ами Ашли? — смърщи се Мартин, който явно само бе отлагал гнева към пиратите.

— Аз… — обади се русокоската-Ще отида за малко при Джон… — наистина искаше.

Мартин се смръщи, ала не каза нищо. Тримата и приятели се отвориха близката врата и след това се изгубиха зад нея.

Ашли и Джон останаха сами…

Ксев проследи внимателно как Джон и Ашли влизат в едната стая и след звука от хлопването на дървената и изглина врата момичето се обърна към двете момчета и се усмихна на сила.

— Е? Сега какво?

— Ами предлагам ние с Мартин да вземем едната стая, а ти да отидеш в другата. — Виктор погледна въпросително момичето след което се обърна и към Мартин. Май не бяха особено съгласни с неговите условия и за това Мартин отиде да изпрати Ксев до стаята й, ала беше ясно, че нямаше да се върне при Виктор.

— Добре ли си? — Мартин положи ръце на раменете й.

— Ами… ако ти кажа, че съм добре ще те излъжа. — Сийбърг потрепна. Освен че в стаята бе студено и влажно самата обстановка я караше да трепери. Усети как някой от раните й се виждат и веднага започна да дърпa роклята си с надеждата, че ще ги скрие. Това така и не стана, защото Мартин хвана ръката й и не й позволи да го стори.

— Искам да ги видя. — каза той нежно и оголи раменете й. Раните бяха найстина ужасни и изглеждаха толкова дълбоки, че Мартин започваше да се притеснява дали някога ще заздравеят. Ксев усещайки погледа му отново направи безуспешен опит да скрие обезобразеното си тяло, ала момчето отново я спря и този pът нежно допря устни до една от раните. Ксев блаженно затвори очи и усети как настръхва. Мартин започна да развързва роклята й, а момичето се почувства толкова безсилна. Не биваше да става така, не и сега… в този момент.

— Мартин…

— Да?

— Моля те, недей! Не… не бива…

— Тук сме в свят, в който всеки един миг се изживява като за последен. — имаше доста истина в думите му, о да определено бе прав, ала Ксев не пожела да си го признае и за това само се отдръпна. Мартин остана леко разочарован и двамата впиха погледи един в друг.

— Обичам те. — тези думи сякаш прокънтяха в главата на Сийбърг и тя не беше способна да каже каквото и да било.

— Не… ти… не можеш да… не е възможно! — най после успя да каже нещо, макар, че след минута съжали за казаното.

— Още в деня когато се запознахме. Беше пред кабинета по психология и ти чакаше…

— Лейла…  — напомни му Ксев. Лейла бе една нейна много добра приятелка от училище, която завръши психология заедно с Мартин.

— Да. Тогава за пръв път те видях и се влюбих.

— Мартин… човек не може да се влюби просто ей така… само с едно виждане?

— Напротив. Може! Нека tи дам пример. Джон и Ашли, те…

— Джон и Ашли? Моля ти се та те изобщо…

— Напротив! Макар, че ти си по близка с Аш мисля, че би трябвало да си забелязала. Тя е влюбена Ксев.

— Дори да е така дълбоко се съмнявам, че е било от пръв поглед!

— И все пак никога ли не си се влюбвала от пръв поглед? — Мартин започна да се приближава до Ксев, а тя започна да отстъпва назад, докато гърба й не успря студената стена.

— Не…

— А сега? — Ричърдс се приближи още повече до нея… и още… докато разстоянието между лицата им стана толкова малко, че те взаймно усещаха дъховете си.

— Много съм объркана… а това още повече…  — вече нямаше значение. Мартин бе долепил устните си до тези на Ксев и не й позволи да довърши.

Целувката стана все по страстна, а Сийбърг вече се бе разтопила в обятията на Мартин и не мислеше за нищо. За пръв път през целия й живот се отдаде само на момента, като не мислеше за после… важното бе сега! Вече сякаш нищо не я болеше и тази целувка бавно и сигурно лекуваше както физическите така и психическите й рани.

Джон я погледна и забеляза че тя е притеснена… и имаше за какво… все пак прителката и беше болна…

— Спокойно… — каза той…

— А… — погледна го Ашли леко стресната… —моля…

Джон я погледна с лека усмивка явно разбиращ я.

— Тя ще се оправи-повтори той… — бен винаги е спасявал пациентите си… — приближи се до нея и я прегърна силно… Ашли облегна глава върху гърдите му и усети пулса му който беше изключително спокоен… сякаш това повлия на Ашли и тя също се успокои… Джон я повдигна на ръце…

— Стига-засмя се момичето… — престани…

Но пиратът не я чу той също се засмя… приближиха се така до леглото… Джон я хвърли върху леглото, което беше изключително меко и чисто за такава дупка… тя е огледа всъщност цялата стая беше доста добре обзаведена и приветлива… та забеляза няколко картини и една две малки статои върху рафтовете и лавиците… Ашли опипа с ръце леглото, което беше много пухкаво… Джон седна до нея наведесеи я целуна… тя усети как той си вдигакраката и ляга до нея… той взе одеялото и те се завиха… Ашли беше забелязала че вече започваше да застудява… тя отдавна искаше да попитанещо Джон но нямаше смелост и сега мислеше че е най-подходящия момент… тя вдиша и каза на един дъх:

— Може ли да те питам нещо… — без да дочаква отговор продължи-коя е Мери…

— Ами дълга история-каза Джон… — преди време аз се влюбих в едно момиче, което убийсвено много прилича на теб, обачетясе подира с мен и излъга доверието ми… много време ме лъжеше след това обаче разбрах но тя изчезна и досега не знам какво е станало с нея сигурно се е качила на някой кораби е