юмрука на Джон, срещнал същото това писалище. Гневна гримаса се беше изписала по лицето му и погледът му обхождаше виновните изражения на хората пред него. Очевидно те бяха пирати и Ашли с ужас разпозна сред тях жестокото лице на Едноръкия.
— Значи, сте дошли да ни убиете? Така ли да разбирам? — предизвикателно попита Рейн смуглия мъж точто срещу него.
— Не, капитане, разбира се, че…
— КАПИТАНЕ? — повиши глас Рейн, а дълбоките му очи хвърляха ядни искри. — Смееш да ме наричаш „капитане“? — той извади със свистящ звук сабята от ножницата си и останалите се отдръпнаха с крачка от него. Никой, обаче, не насочи оръжието си срещу му. — Какво искате тогава, гадни предатели? — Ашли започна да разбира, че това всъщност беше екипажът на „Кървав сън“, избягал преди няколко дни с кораба.
— Ние… — започна нисък и набит русоляв мъж-Идваме да върнем кораба Ви, капитане, заедно с нашите извинения…
— Извинения? — повтори Джон и се изсмя горчиво. — Вашите извинения не струват и…
— Джон, не разбираш! — прекъсна го Едноръкия и, въпреки „умолителния“ му тон, в гласа му винаги се долавяше и садистична нотка-Баща ти, Джон… Рейн Старши е мъртъв…
Изражението на капитана замръзна.
— Какво искаш да кажеш? — попита той и усети как гърлото му се свива.
— Падна зад борда… Беззъбата се опита да го спаси, но само последва съдбата му. Всичко стана, заради бунта…
— Бунт? Какъв бунт?
— Да, бунт. Някои от нас не бяха много съгласни с кражбата на кораба ти и поискаха да се върнат при теб. Тези „някои“ бяхме ние-Едноръкия посочи с глава 10тината здрави мъже, наредили се около него- Победихме другите лесно и щом акостирахме тук за провизий, Джейк Устата ни каза къде си.
Джейк Устата беше много хитър мъж, знаещ всичко за всеки.
Сега Джон се подпря уморено на бюрото. Приятните изживявания и емоций, през последните 24 часа, сякаш се бяха изпарили.
Ашли все още стоеше в сянката на стълбището безмълвна.
Чу се кроткото дрънчене на звънчето, окачено над входната „хотелска“ врата и наруши настъпилата тягостна тишина. През прага и минаха петима добре-познати на повечето във фоайето хора-Виктор, Силвър, Мартин, Рейчъл и Ксев. Изглежда бяха намерили Макгрегъри във варварската кръчма. Новодошлите изгледаха въпросително насъбралите се… всички, освен Ричърдс. За първи път приятелите на Мартин го виждаха такъв. Очите му излъчваха отблъскваща омраза, а ръцете му бяха стиснати в ядни юмруци. Той се нахвърли на близкия мъж-смуглия, нарекъл преди малко Джон „капитан“. Изглежда още не можеше да прости какво бяха сторили на Ксев. На Джон и Силвър-да, но не и на останалите.
Пиратът реагира светкавично на нападението. Извади малък нож от ръкава си и майсторски го хвърли по момчето. Ако Мартин не се бе навел в последния момент щеше да прибави към главата си стърчащо острие.
— Какво правите? Спрете! СПРЕТЕ ГИ! — викна Джон, повървърнал си „дар словото“.
Ричърдс и смуглият бяха влезли в схватка. Двамата се бяха хванали един-друг за яките на ризите, готови да се налагат с юмруци. С големи усилия успяха да ги разтърват и когато това стана, Ашли забеляза как нещо проблясва в ръката на пирата. Момичето предположи, че това вероятно бе втори нож, предназначен за нейния приятел. И сбърка. На излизане от „хотела“, смуглият настигна Джон и когато се изравниха, му каза тихо:
— Виж, какво взех от онова хлапе, което ме нападна-подаде му „втория нож“, който всъщност се оказа кръгъл златен медальон с масивен триъгълник по средата му. Рейн много заинтересовано го взе и огледа.
— Странно… Странно… За сега… Мисля да го задържа… — измърмори той и го прибра в джоба си. Приятелите последваха пиратите до „Червените воали“, където смятаха да вечерят. На Рейчъл това по-скоро и звучеше като име на бардак… и не се оказа мн. сгрешила…
Изглежда вечерта тепърва започваше с поднасянето на изненади. Малко след като слънцето залезе и на небето замъждукаха звездички около пълната луна, в заведението започнаха да влизат все повече и повече странни типове. Изведнъж тишината бе нарушена от конфигурация на странни и непричтни звуци, които повечето обитатели на острова наричаха с простата думичка — „Музика“.
Малко след като зазвучаха „мелодичните“ звуци в „Червените воали“ започнаха да се разхождат оскъдно облечени девойки и младежи сопианени погледи. Едно от момичетата се стори странно познато ан Виктор.
„Ашира“ — бе единствената дума изникнала в съзнанието на момчето. Бе същото момиче от сънят му. Виктор се изправи и тръгна към нея с явното намерение да я заговори.
На масата настроението обаче си оставаше все така тягосно след разкритието, което направи Ксев. Почти всички мълчаха. От време на време Мартин се опитваше да успокои Сийбърг, но безуспешно. Ашли сякаш бе изгубила способноста си да говори и сега сякаш дори не забелязваше Джон, който пък от части се чустваше виновен, че човек от екипажа му бе постъпил така с момичето. Подобно на Ашли, Рейчъл също сякаш не можеше да говори, но Силвър поне успяваше от време на време да привлече вниманието и.
Скоро след появата ан разголеният „персонал“ на тийновете им стана ясно за какви точно воали става дума. „Персоналът“ обикаляше между масите и канеше гостите на заведението да танцуват с тях. Мъжете бяха без горни дрехи и полупрозрачни панталони наподобяващи шалвари, като на кръста си носеха златисти препаски стигащи до коленете им. Жените бяха облечени с оскъдни горнища наподобяващи изрязани бански а надолу бяха с дрехи подобни на мъжките шалвари. Лицата на девойките биваха покрити от прозиращи червени кърпи, а самите те обикаляха между масите с копринени воали.
Една от тях се приближи до масата на пътниците и уви шалът около вратът на Силвър. Рейчъл се смръщи. Това поведение от страна на танцьорката никак не и се хареса. Силвър, разбира се, набързо отмота шала и изгледа свирепо момичето с воала.
— Ще ида да подишам чист въздух-каза леко раздразнено Блейкли.
— Ще дойда с теб-веднага предложи пиратът.
— Не благодаря-отсече чернокоската и ядно излезе навън. Ноща бе приятна. Макар да бе студено, нямаше вятър, нещо което си бе предимство.
След 10-тина минути гнева на момичето се изпари като вода при 100 градуса по Целзий, затова реши да се прибере при останалите.
Първото което забеляза бе намусеното изражение на Силвър. Блейкли определено остана доволна от този факт. Не бе направила и няколко крачки , когато се блъсна в един от танцьорите.
— Извинете-измънка момичето, като не можа да пропусне, че младежът бе доста привлекателен. Дългите му чупливи, руси коси падаха свободно по яките му рамене. Тялото му бе стройно, а самият то бе към 1, 90. Имаше ясно сини очи, които в момента изглеждаха някак замъглени, или по-точно погледът му бе такъв. От него се носеше силен аромат на лакохол и по-точн ром.
— Няма нищо хубавице-каза той и дръпна Рейчъл за ръката към себе си.
— Хей какво си мислиш, че правиш? — попита ядосано Блейкли. В първият момент доста се бе изненадала, но след като не успя да се измъкне от хватката на танцьора наистина се вбеси. Изглежда гневът бе обзел не смао нея, но и наблюдаващият Силвър. Само с няколко крачки той прекоси заведението и бе стигнал до рейчъл и наглият младеж, който сега бе увил ръце около кръста на момичето.
— Пусни я веднага-изрева вбесено пиратът, а от очите му едва ли ен щяха да захвърчат искри.
— Хайде да те видим-присмя се танцьорът и държейки все още Блейкли за китката застана на пътя на Силвър.
Чернокоската до сега не бе виждала Силвър така. Тя имаше чуството, че в момента той е способен да убие този наглец… и еб точно така.
Рейн не чака повече, не спомена и дума. След миг дългокосият усети крушето на силвър. Пиратът се възползва от объркването и хвана мъжът за раменете като го дръпна рязко към присвитото си коляно. Танцьорът пусна Рейчъл, кото пък изтича зад Силвър, очкавайки, че той ще прекрати боя, но грешеше. Танцьорът бе поставил ръцете си на корема, но след миг те вече се намираха върху разбитият му в
