Сърце в опасност

се плъзна към ръката й, защото на единия й пръст се появи капка кръв.

— Аз… аз се порязах — прошепна тя и избърса кръвта със салфетката.

Картината на бойното поле избледня, щом погледна към сияещото синьо небе, но се попита, изтръпнала, дали не й бе дадено по тайнствен начин да надникне в миналото, или това беше предсказание за бъдещето?

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Ще ви нося куфара.

Диърдри се обърна, чула зад себе си гласа на Олуин Маккейл. През изминалите десет дена тя не го бе удостоила поне с един поглед, нито беше обърнала внимание на смутения му извиняващ се смях. Той много пъти се опитва да я увлече в разговор, но тя не му обръщаше никакво внимание и се отдалечаваше безмълвно. Когато каретата спираше, святкащите й очи го отказваха от намерението да й помогне да слезе, а когато се наложеше да изостане някъде с двамата „слуги“ на граф Грийнстън, тя се отнасяше към Олуин Маккейл и Иън Камерън с хладното презрение, което беше копирала през годините от Катрин Ашбрук.

За Олуин това беше съвсем ново. Той притежаваше естествен чар, повечето жени го смятаха за неотразим и в миналото беше използвал това най-безсрамно. Първото впечатление на Катрин, че е може би философ или поет, не беше погрешно, защото той говореше свободно шест езика, а когато го вдъхновяваха хубав ден или очарователна жена, наистина пишеше стихове. Олуин беше не по-малко опасен от Аликзандър Камерън, а с измамната си мекота може би бе дори още по-опасен. В лицето на Камерън всеки откриваше от пръв поглед силния съперник, докато Олуин обезоръжаваше врага с усмивка на съжаление, преди да го насече на парчета.

Двамата с Алекс бяха израсли заедно като млечни братя, въпреки че Олуин беше син на беден селянин. Бяха сукали от гръдта на майката на Олуин, бяха играли заедно, бяха ходили в едно и също училище и въздишали по същите хубави момичета. Когато изпратиха Алекс в изгнание, за Олуин беше повече от естествено да го придружи и двамата преживяха заедно хиляди приключения. Свързваше ги тясно приятелство и всеки беше готов да пожертва безрезервно живота си за другия.

Диърдри не знаеше, разбира се, нищо. Както и Катрин, тя виждаше в тях двойка предатели, като Олуин беше освен това и жалък червей, вдигнал ръка срещу жена, изпаднала от удара му в безсъзнание. Наистина синьото петно на бузата й беше избледняло, но това не намали ни най-малко нейния гняв.

— Пътят до подножието на хълма е повече от миля — обясни той и се изчерви. — Докато стигнем долу, куфарът много ще ви натежи.

Диърдри само притисна още по-силно куфара на господарката към гърдите си. Никога не го изпускаше от очи, когато някой от тримата вагабонти беше наблизо.

— Нямам нужда от помощта ви — каза рязко. — Тъй че ако ме извините сега…

Тя понечи да мине покрай него, но той я хвана за ръката.

— Чуйте ме, разбирам защо сте ми толкова ядосана и можете да ми повярвате, че аз самият съм си много ядосан, откакто се случи онова. Но аз наистина не исках да ви ударя. Никога през живота си не съм удрял жена.

Кафявите й очи святкаха пренебрежително и Олуин изруга мислено от сърце, но каза меко:

— Добре де, права сте. Аз съм негодник, брутален тип, който всяка сутрин, преди да си изпие чая, пердаши жени. Дали не бихте желали да се реванширате за удара? — И той й подложи бузата си. — Хайде, давайте!

Диърдри не се колеба дълго, замахна и му зашлеви шумен плесник. Олуин не го очакваше. Тази ирландка беше, изглежда, имунизирана срещу чара му, обезоръжавал и най-гневните жени. Изгледа слисан отдалечаващата се фигура и разтърка парещата си буза. Но още по-лош беше ударът, който тя нанесе на самолюбието му.

— Е, добре те сложи на място, нали? — подигра му се на минаване Иън. — При тая флиртаджийските ти номера няма да минат. По-добре ще е да я повалиш на земята и да й скочиш между бедрата. Бас държа, че вече често е разтваряла краката си за мъж.

Олуин смръщи чело, защото грубите изрази на младежа го отвратиха, но преди да успее да отговори, вниманието му бе привлечено от конници, които се приближаваха по пътя.

— Алекс, ще имаме гости.

Камерън се приближи с бързи крачки и вдигна срещу слънцето ръка над очите, за да вижда по- добре.

— Май много ми приличат на Черната стража — изръмжа Иън, скочи на капрата и подаде на Олуин един мускет, а той провери дали оръжието е заредено, преди да го скрие под една седалка в отворената карета.

Алекс свирна на Шадоу и измъкна цял арсенал от чантата до седлото.

— Първо ще се опитаме да ги залъжем с приказки — каза навъсено. — Вие двамата ще останете близо до каретата и няма да правите никакви подозрителни движения, докато не ви дам знак.

Катрин стоеше с Диърдри до кошницата за пикник и отвори ужасени очи, когато зърна пистолетите в ръцете на Камерън.

— Какви са тези хора? Мислех, че сме вече на сигурно място.

— Това е милицията на Аргайл, известна като Черната стража, много подходящо име, защото се състои предимно от крадци и главорези, на които им прави удоволствие да тероризират за няколко гроша селяните в цялата околност. — Той заповяда на Диърдри да седне в каретата. — Дръжте Олуин под око и ако видите, че посяга към оръжието, легнете веднага на пода и останете така, докато всичко отмине. Съжалявам, Катрин, но вие ще трябва да останете при мен. Предполагам, че онези типове вече са ви забелязали — посочи той ярките зелени и жълти ивици на полата й, — та ако се втурнете сега в каретата, тези нехранимайковци ще станат само още по-любопитни, отколкото са по природа. Дръжте се колкото може по-естествено, но ако ви кажа да бягате, ще изтичате приведена до едно от дърветата ей там и ще се скриете зад тях.

Тя го погледна смаяно.

— Аргайл ли казахте? Това не е ли името на мъжа, обявил награда за залавянето ви?

— Така е и милите ни гости биха продали без съмнение първородните си синове срещу високата чест да поднесат главата ми на херцога на Аргайл. Само че нямам намерение да им доставя тази радост. Денят е прекалено хубав за умиране. — Той скри двата пистолета под покривката и привлече за ръката Катрин до себе си в тревата. — Отпуснете се! Или забравихте, че сме си направили чудесен пикник?

— Откъде знаете, че това са хората на Аргайл?

— Разпознавам ги по шарката на полите.

Изглежда, имаше остро зрение, защото тя самата не би могла при най-добро желание да каже каква е шарката на късите шотландски поли. Но тези мъже бяха войници, сложени да следят за правото и реда и бяха осмина на брой. От притеснение силна червенина изби по бузите й. Камерън почти беше стигнал до любимия си Арчбъри, та това сигурно беше последната й възможност да го издаде.

— Да не сте си го помислили дори! — посъветва я той спокойно, сякаш беше прочел мислите й. — Тази милиция не се отличава нито с доброта, нито с благодарност. Ако ни издадете, тези типове ще ви изнасилят един след друг и ще откраднат всичко ценно, което носите. А понеже изглеждате като жена, за която може да се получи откуп, ще ви повлекат със себе си и по време на почивките ще се забавляват с вас, колкото си пожелаят. Изборът, разбира се е ваш, можете да се доверите на Черната стража или на мен…

Тя гледаше бързо приближаващите мъже. Носеха сини кепета, червени якета и зелено-сини карирани наметала. Полите им бяха на същите карета като пелерините, бяха въоръжени до зъби с мечове, мускети и пистолети.

— Катрин… — Неочаквано топлият глас на Камерън отклони вниманието й от войниците. — Не бива да гледате така мрачно, в противен случай можете да уплашите дори самия дявол.

— Защо трябва да ви имам доверие? — попита тя бавно. — Защо трябва да вярвам, та макар и на една ваша дума?

Той сви рамене и се подпря на лакът.