узнаха, драгуните препускали чак до Лейт, без да проверят дали някой ги преследва.
Само един офицер не напусна мястото си на моста, напразно опитвайки се да спре бягащите. Когато видя чернокосия мъж, възседнал огромен черен жребец, който го наблюдаваше от другата страна на място, той остана като прикован на позицията си.
Алекс също го позна веднага: скованата поза, широкоплещестата фигура, безупречната униформа с блестящи месингови копчета, арогантните черти на лицето… Това не беше никой друг, освен Хамилтън Гарнър! Студените зелени очи искряха от омраза. Двамата мъже се гледаха от двете страни на моста, без да се помръднат.
След онзи дуел в двора на Розууд Хол лорд Ашброк, бащата на Катрин, беше заявил, че раната на Гарнър не е смъртоносна, но Алекс не очакваше да се срещне с високомерния старши лейтенант — междувременно явно повишен в капитан, на стотици мили от Дерби. Дамиен Ашброк му беше съобщил по куриер, че Гарнър търси навсякъде Рефър Монтгомъри и Катрин, буквално вманиачен от идеята да си отмъсти за претърпяното унижение.
Докато полкът му бягаше, Хамилтън Гарнър извади меча си и препусна към каменния мост. Нима този нагъл глупак отново искаше да го предизвика на дуел? Алекс така и не узна, защото няколко офицери се нахвърлиха върху капитана си, за да му попречат да се сражава сам.
Докато стоеше сега в края на лагера, Алекс си припомняше колко разочарован беше онзи ден. Страшно му се искаше отново да кръстоса оръжие с Гарнър, защото при първия дуел беше допуснал ужасната грешка да не нарани драгуна смъртоносно. И до днес не можеше да си обясни защо го бе оставил жив. Със сигурност не от уважение или възхищение. Може би защото беше видял сред купчината зрители едно смъртнобледо лице с разширени от ужас теменуженосини очи и дълги руси коси…
Тихи стъпки го изтръгнаха от мислите и ръката му светкавично се сключи около дръжката на пистолета, който беше мушнат в колана му. Човек, който се приближаваше изотзад, със сигурност не му мислеше доброто. Алекс беше съвсем сам — нещо, което се случваше твърде рядко, защото Лохиел беше възложил на Струан Максорли, капитана на личната му гвардия, да охранява зорко най-младия му брат. Главата на клана беше узнал, че смъртният враг на Алекс, херцог Арджил, е увеличил възнаграждението за залавянето на Камшройнайх Дуб от десет на двадесет хиляди фунта. Освен това се говореше, че Арджил бил наел професионален убиец, мъж с псевдоним „Французинът“, който се хвалел, че досега нямал нито един пропуск в стрелбата. Самият Алекс не беше особено разтревожен от тези новини — в крайна сметка кръволоците на херцога го гонеха вече цели петнадесет години, — но Лохиел не беше спокоен като него. Оттогава или Струан, или Алуин го следваха като сенки по петите, но нито един от двамата не беше толкова глупав да се приближи изотзад, и то нощем.
— Простете, господарю…
Алекс се приведе рязко и едновременно с това извади пистолета. Възрастният, бедно облечен мъж уплашено вдигна ръце, отстъпи няколко крачки назад и с треперещ глас помоли за милост.
Алекс се изправи, озова се е един скок при стареца и го сграбчи за раменете.
— Ти си един проклет глупак! Откъде можа да ти хрумне, че трябва да ме издебнеш изотзад?
— Аз не ви дебна, господарю — заекна стреснато мъжът. — Вървях тихо само защото не исках да смутя размишленията ви. Видях, че обмисляте нещо важно, и реших да почакам, докато свършите.
Алекс го пусна и прибра пистолета си под колана.
— И какво, по дяволите, е толкова важно, че рискува да получиш куршум в главата?
Старецът се поуспокои и преглътна шумно.
— Името ми е Андерсън, сър… Робърт Андерсън и знам, че нощта е кратка и, че си имате много работа, но щом чух заповедта за утре сутрин, реших, че веднага трябва да говоря с вас.
— И за какво си дошъл да говориш с мен, Робърт Андерсън?
— Аз живея с тримата си синове северно от Престън. Там отглеждаме овце заедно с брат ми Лаклан. Имам още един брат, името му е Кола, който плува с малката си лодка по крайбрежието между Абърдийн и Единбърг.
— Разбирам, брат ти пренася контрабандни стоки… Продължавай, ако обичаш.
— Ами нашите овце… понякога се разбягват, защото им се дощява да полудуват в солената вода. Първият път, когато се разпиляха, ни трябваше цял ден и цяла нощ, за да ги върнем, защото заобиколихме цялото блато. Но после, когато отново избягаха… ами, Кола тъкмо ни беше дошъл на гости и ни показа път през вонящото блато.
Александър усети как космите на тила му настръхнаха.
— Значи ли това, че има втори път през тресавището? Път, който не е обозначен на картите?
— Точно така, господарю. Във всеки случай не вярвам да го има на картите, щом нито аз, нито Лаклан знаехме за него, макар че сме прекарали целия си живот тук. — Старецът разпери ръце и вдигна рунтавите си вежди. — Не казвам, че е нещо повече от пътека, но по него се напредва бързо, защото почвата е твърда и краката не пропадат в тинята, както е по другия път.
Алекс едва успяваше да подреди мислите си. Възможно ли беше щастието да им се усмихне? Наистина ли имаше път, познат само на няколко местни контрабандисти?
— Би ли могъл да ми покажеш на картата къде точно минава тайната пътека, Андерсън?
Мъжът почеса замислено бузата си, после се хвана за главата, покрита с редки червени косми.
— Да, мисля, че ще мога… Макар че ще се справя по-добре, ако ви отведа там.
— Слушай, приятелю, ако онова, което ми каза, е вярно, след няколко часа ще преведеш цялата ни армия по тайната си пътека!
Андерсън се ухили, нахлупи вехтата си синя шапка и Алекс бързо го поведе през лабиринта от лагерни огньове и хъркащи мъже към палатката на лорд Джордж. Генералът не беше особено въодушевен, че го събудиха така внезапно, но недоволството му бързо отлетя, щом изслуша историята на Андерсън. Алекс и старецът бяха изпратени да огледат пътеката, а лорд Джордж лично събуди принца и свика офицерите на военен съвет. Разработиха нов план за сражението, който бе одобрен от всички. Към два часа сутринта Алекс се върна и потвърди съществуването на пътя, както и годността му да издържи преминаването на армията. Само след час шотландците се събраха в края на черното тресавище, обгърнато в мъгла.
3
Самотният пост в края на ожънатата нива се стресна от неясен шум. Можеше да го сравни само с бръмченето на огромен рой пчели, приглушено от мъглата, която висеше над морето като тънък воал, но към блатото се сгъстяваше и образуваше висока бяла стена, която беше в постоянно движение.
Редник Джеймс Уолъс нямаше никакво желание да стои на пост. Цяла нощ беше мръзнал, изложен на влажния морски бриз, и вече се стряскаше и от най-лекия шум. Беше си наклал огън от клонки и слама, но той нито го стопляше, нито му носеше утеха. Трепкащите пламъчета правеха призрачните очертания на мъглата още по-гротескни. За щастие постепенно се разсъмваше — той започна да различава отдалечения на километър лагер. Скоро щеше да изгрее слънцето и да прогони мъглата, мастиленочерното море щеше да се оцвети в синьо, заоблените хълмове зад Единбърг щяха да изникнат на хоризонта. От околните села щяха да тръгнат селяни с тежко натоварени каручки, за да продават стоките си в големия град.
Уолъс се прозина, почеса се между краката, усети след това една човешка потребност и отвори панталона си. Изръмжа облекчено, когато горещата жълта течност се изля върху земята и вдигна малко облаче пара. Без да посегне към мускета си, той погледна с копнеж към хоризонта и се зарадва на първите тънки розови златни ивици. Крайно време беше да го сменят. Някой друг трябваше да дойде и да стои на стража край това проклето блато!
Странният шум се чу отново, този път по-близо. Мъглата бавно се вдигаше и от другата страна на ожънатата нива се провидя нисък жив плет. Уолъс смръщи чело и невярващо потърка очите си. Вчера този плет го нямаше! Сигурно след дългата нощ страдаше от халюцинации, защото плетът най-неочаквано се раздвижи, затъркаля се по нивата като огромна черна вълна.
Войникът зяпна смаяно, когато най-сетне му стана ясно какво виждаше. Това не беше плет! Това бяха войници! Стотици… Хиляди… Изчадия на ада, изникнали от тресавището!
— Бунтовници! — изохка той. — По дяволите, бунтовниците идват!
Уолъс се обърна рязко и се наведе да вземе мускета си, но той беше изчезнал. Вместо това пред него
