застана ухилен великан, намигна му весело и му подаде пушката.
— Нея търсеше, нали? — попита Струан Максорли. Уолъс кимна глупаво и посегна да вземе оръжието си, но окаляната лапа на великана се стрелна светкавично напред, сграбчи го за китката и я стисна с такава сила, че войникът се почувства като в менгеме. Чу се сухо пращене, когато костите се счупиха, и той понечи да изкрещи, но в следващата секунда в гърлото му се заби остра кама и той само изхърка задавено, преди да се строполи на земята, облян в кръв.
Максорли изрита мъртвия към долчинката, изтри ножа си в униформата и махна на дузината мъже, които изникнаха около него сякаш от нищото.
— Само един — изпухтя презрително той. — Тези нагли копелета са ни удостоили с един-единствен пост! Къде остана предизвикателството?
Александър Камерън сложи ръка на рамото му.
— Сигурен съм, че през следващите часове ще имаш достатъчно случаи да докажеш смелостта си.
Той размаха ръка — уговореният сигнал, че въздухът е чист. Жестът се повтори на равни разстояния по продължение на тресавището и само след секунди лорд Джордж Мъри даде знак на своя гайдар. Страховитият вой на гайдата се надигна към небето, все по-силен и по-мощен, примеси се със звука от други гайди, докато шумът стана оглушителен.
Какофонията преследваше двойна цел — да свика собствените хора за нападение и да всее страх и ужас сред неприятеля.
Всички бунтовници, с изключение на ариергарда вече бяха преминали тресавището и само след секунди земята се разтрепери под тропота на хилядите тежки ботуши. Който имаше мускет или пистолет, изпрати изстрел към белите палатки на лагера, но не си направи труд да зареди отново оръжието си, а го захвърли небрежно настрана и извади тежкия двуостър меч, който никой не умееше да върти така умело като шотландците.
Изтръгнати от съня от рева на гайдите, войниците на Коуп изскочиха от палатките и изведнъж се озоваха сред бушуващо море от мечове. Бойните викове проглушиха ушите им. Нищо чудно, че повечето се паникьосаха. Всеки тичаше безцелно насам-натам, небрежно вързаните коне се откъснаха и хукнаха да бягат, стотици драгуни се втурнаха да ги гонят. Който успя да възседне коня си, препусна като подгонен и се спаси по пътя към крайбрежието.
Като видяха паническото бягство на драгуните, простите войници последваха безславния им пример и също се обърнаха в бягство. Който беше достатъчно смел — или глупав — да се опълчи срещу врага, беше смазан, защото тънките английски байонети не можеха да устоят на дългите и дебели мечове.
Само в края на лагера бе предприет сериозен опит неприятелят да бъде спрян. Капитанът, който командваше артилерията, имаше достатъчно авторитет, за да предотврати избухването на паника сред хората си. Подчинявайки се на заповедите му, те обърнаха масивните бронзови оръдия. Всички съзнаваха, че само тежките топове все още биха могли да обърнат битката.
Ала Александър Камерън не се уплаши от оръдията. Той препусна право към зейналите дула, следван по петите от Струан Максорли и Алуин Макайл, които водеха полка на Камерънови. На сто метра пред целта Алекс размаха меча си високо над главата и изрева прастария боен вик на клана:
— Давайте, кучи синове! Вървете и яжте сурово месо!
Въпреки безумната си смелост той не можа да предотврати първия залп на оръдията, който причини значителни щети. Десетки планинци бяха разкъсани от гюлетата или разпръснати на всички страни, самият Алекс усети въздействието на взривната вълна, която изкара въздуха от гърдите му. За момент той нито виждаше, нито чуваше, но ръцете му се раздвижиха от само себе си и нанесоха първите убийствени удари върху най-предната редица артилеристи. Мечът му помиташе неприятелите и той напредваше неумолимо. Опиянението на битката го завладя. Чувстваше се всемогъщ, най-сетне освободен от демоните, които го бяха преследвали в продължение на петнадесет години. За да отреагира по някакъв начин сляпата си жажда за отмъщение, той бе участвал в няколко войни като наемник, но този път имаше съзнанието, че се бие за справедливо дело. Биеше се за Шотландия, за своята родина, за семейството си, за честта на предците си. Биеше се и за самия себе си, за правото да живее, където иска — и с когото иска! Биеше се за Катрин, за правото си да я обича. Катрин…
— Алекс! Зад теб!
Камерън реагира светкавично, но въпреки това закъсня. Обърна се и видя дулото на пистолета само на сантиметри от лицето си.
Видя как пръстът натисна спусъка… и нищо повече. Отхвърлен назад, той падна върху един мъртъв войник, вонята на обгорена плът го удари в носа, безумна болка в главата го лиши от съзнание. Най-после потъна в благословен мрак…
Генерал сър Джон Коуп беше в паника. Бунтовниците бяха изникнали от нищото и не само бяха разкъсали утринната тишина, но и бяха разрушили дисциплината на правителствените войски. Бяха залели лагера на Коуп като същински потоп и бяха напоили земята с кръв. Драгуните избягаха първи, а смелите артилеристи успяха да дадат само един залп, преди да ги избият.
Подпомогнат от адютантите си, Хоум и Лоудън, генералът се опита да спре масовото бягство. Отчаян той даде заповед да стрелят по бегълците, но дори тази драстична мярка не донесе никаква полза. Коуп и офицерите му бяха повлечени от течението. Притиснати между десетки бързащи мъже и подплашени коне, те се носеха напред и спряха едва на височинката в края на долината.
Слаба утеха беше, че някои от капитаните му — на първо място Уайтфорд, Скот, Лофтъс, Кейн и Симънс — показаха невероятна смелост. Капитан Гарнър, когото драгуните за втори път изоставиха, също бе събрал шепа войници около себе си и се биеше геройски. Но каква полза, след като голямата част от армията бягаше или треперейки падаше на колене и се предаваше в плен?
Позорното поражение на английската армия извика сълзи в очите на Коуп. Едновременно с това той се възхити на смелостта и хитростта на противника. Лорд Джордж Мъри беше планирал и провел блестяща атака, а хората му бяха извършили чудото да прекосят блатото през нощта в пълна тишина и да сварят неприятеля абсолютно неподготвен. До днешния ден Коуп беше смятал разказите за бързината и майсторското владеене на двуострия меч за преувеличени, но сега се надяваше пламенно никога вече да не стане свидетел на подобно клане.
— Сър, погледнете там!
Генералът стегна юздите на коня си и погледна към равнината, където под ликуващия рев на бунтовниците току-що беше издигнат червено-белият флаг на Стюартите.
— Трябва веднага да се оттеглим в Единбърг — настоя адютантът. — Защото кавалерията им сигурно ще ни преследва!
— Къде виждате кавалерия? — попита горчиво Коуп. — Или пък артилерия? Или оръдия, по-мощни от нашите? — Без да чака отговор, той продължи: — Сега те разполагат с нашите тежки оръдия, с нашите оръжия, с нашите муниции, с нашите запаси от храна — да не говорим, че имат и две хиляди пленници!
Макар да не беше убеден в правотата си, адютантът се осмели да възрази:
— Днешната победа на противника беше само една щастлива случайност. Нещо повече, сър, напълно незаслужена случайност. При следващия сблъсък вие със сигурност ще им го върнете.
— При следващия сблъсък? — Зачервените очи на Коуп обходиха гневно групата изнервени офицери. — Господа, вие много добре знаете, че генерал, който е принуден да докладва за подобно поражение, никога не би получил разрешение да повтори грешката си. Победата на бунтовниците в никакъв случай не беше само щастлива случайност — те я постигнаха благодарение на собствената си смелост и на страхливостта на нашите драгуни. Би трябвало да ги окачим на стълбовете по продължение на цялата граница за това бягство! Това би ни спестило усилията да ги ликвидираме със собствените си ръце.
Старши лейтенант Лоудън пребледня.
— Смятате ли, че принц Стюарт ще посмее да влезе в Англия?
— И защо не? — отвърна остро Коуп. — Ако вие бяхте лорд Джордж Мъри и бяхте постигнали такава великолепна победа, каквато той извоюва днес — какво би ви възпряло да продължите по-нататък? Наистина ли мислите, че лорд Джордж ще прояви милост и ще изчака, докато се върнат нашите опитни войски от Фландрия? Или, че принцът ще чака, докато кралят ни най-сетне разбере, че тронът му е в сериозна опасност? Ние се смятахме за непобедими и платихме висока цена за самоувереността си — и
